Руско писане

Има книги, които дори без да знаеш автора им, можеш да категоризираш. "Сонечка. Бедни роднини" е от тях. За нея с пълна сила важи етикетът руско писане. Вкусва се със самото начало на разказа и не е нужно да ти се каже, че авторката е една от най-нашумелите рускоезични писателки, за да го усетиш. Както не е нужно съсредоточаването върху руското име в заглавието и препратките към руската класика... Бриколажната природа на текста е факт, почерците и историите се наслагват и единствено от пристрастията и компетентността на читателите зависи какво, кого и как ще разпознаят. Традиционно сравняват Улицка с Чехов. Безспорно, и при нея, и при него я има онази застиналост, онази успокоеност, онова придвижване по повърхнинното, при което в някакъв момент рязко се кривва, нещо се чупи и изпод спокойствието избуяват дълго сдържаните и затова още по-силни страсти. Има я и онази тъга, която е много по-въздействаща, защото е трайна, защото е състояние. А не е мигновено проблясване, както мигновено проблясват силните чувства, но после утихват и ги заменят умората, инерцията, безразличието. За разлика от тях тъгата не познава отлив. Има я и онази измамност, че подреденото ежедневие е трайно, че гарантира заслужено щастие. Че има извоювано щастие. Няма - казват Чехов и Улицка. Няма абонамент за щастие, няма привилегии за него. И няма постоянство.
Малко по-общо казано, в "Сонечка. Бедни роднини" я има руската меланхолия, има го потъването в състояния, в "славянската душа", има го болестното, емлематизирано в тази литература от Достоевски и Гогол... Има едновременно мрак и просветляване.
Улицка е хипнотизирана от големите вдавания, които са типични за руското писане, независимо дали са вдавания в човек, в изкуство, в книги, в природа. Защото важен е не толкова обектът, важно е самото вдаване. Страстта. Важно е да позволиш да бъдеш обсебен, а точно такива са героите на Улицка. И с тази си обсебеност те са някак гранични персонажи, не е ясно дали принадлежат повече на тукашното или на отвъдното. Времето минава през тях, деформира ги, историческите промени (макар че книгата почти не говори за тях) се пречупват в странни детайли и в много памет, в лична история. В биография, в която епохата присъства не толкова чрез разказ, а със своите знаци, които се опредметяват в остатъчната чест, в остатъчното благородство, в остатъчния аристократизъм. Неслучайно Улицка пише за отзвуците, разпръснатите парчета, за пораженията, за преживяното, но разбира се, и за присъствието, силата да се оцелява, живота въпреки смъртта. И тук тя е много близо и до еврейския начин на възприемане на битието, характерен за един Сингер, да кажем.
Заради изброеното казвам, че етикетът руско писане пасва на "Сонечка. Бедни роднини". Защото - ще го подчертая отново - руското писане не е зависимо толкова от произхода, колкото от духовните връзки, от бриколажа.
И най-сетне, не мога да не отбележа, че Улицка е великолепен избор на "Колибри", които включват в своя проект за представяне на европейска проза източноевропейската, с която покрай Кундера (и не само) вече имат опит. Избор, който се материализира в чудесния дизайн на книгата, дело на Стефан Касъров, в строгата подборка на текстовете, в изчистения превод. И в завладяващото руско писане.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Людмила Улицка. Сонечка. Бедни роднини. Превод от руски София Бранц, Мария Ангелова. ИК Колибри, С., 2004.