Евростремителна комуникация
Тук и сега не бих се състезавал с предговора на Минка Златева, Тодор Петев и Орлин Спасов, защото той достатъчно прецизно резюмира, картографира и регулира отношенията между публикуваните в сборника статии. За мен състезанието е предварително изгубено не само защото тримата съставители са сред най-значимите експерти по комуникация у нас... Причината е другаде: от една страна, съм бежанец от Филологията, която - втренчена в естетическата ефикасност на комуникацията - някак си задушава; от друга страна, съм пришълец в Журналистиката - най-уместното място за изследване на социалната ефикасност на комуникацията.
Това е основният ми мотив да приема представянето на тази книга.
Какво в сборника "Европейска интеграция и междукултурна комуникация" засяга любопитния социален активист в мен?
Изданието отговаря на следните мои въпроси: как се конструират и как следва да се конструират органичните взаимозависимости между настоящите и бъдещите членове на една политическа общност, в случая Европейския съюз; какви са възможностите на културната конструкция "Европа" в рамките на глобализационния процес; как да комуникираме своето локално различие; как в хода на комуникацията да разпознаем дали същото това различие предизвиква прогресивни или регресивни за общността последствия; какво да правим с уникалността си и, нещо повече, с нейните стереотипизации?
През публикуваните статии съставителите заявяват: междукултурната комуникация цели понижаване на тревожността между общуващите, а защо не и по-категоричното и по-трайното размиване на разликите между център и периферия в нашия културен континент. Стига да препоръчаме и наложим в Европейския съюз онзи свой образ, който действително желаем...
В този смисъл повечето статии - с различно приближение - виждат междукултурната комуникация като единствена база на социалното развитие и демократизацията на обединена Европа. И най-силните от тях не просто възпроизвеждат т.нар. европейски ценности, но и произвеждат нови ценности. Нови, доколкото засягат не само нас, но и цялата европейска общност. Защото не мога да възприема другояче, освен като ценност, подлежаща на споделяне в по-едри мащаби, наблюдението на Орлин Спасов: "Говорителите на национализма днес все по-активно се приспособяват към общественото мнение." След точно такива чувствителни наблюдения континенталните дебати върху евроинтеграцията ни фрустрират не само с количеството си, но и почват да ни въодушевят с качество.
Не обичам монотонното изреждане на имена, но в никакъв случай не бих пропуснал статии като тези на Пенка Караиванова, Добрин и Елка Добреви, Дияна Петкова, Наталия Венелинова, Дойчин Чолаков, Минчо Драганов, Ана Димова, Боян Кутевски, Наталия Генова, Валерия Пачева, Теса Дулкери, Вяра Ганчева, особено Луливера Кръстева. Не ме принуждавайте, моля, да изредя почти цялото съдържание.
Всичко казано дотук обаче може да бъде зачеркнато с лека ръка. Все пак, европейската тема е трагикомично преекспонирана в българското политическо и медийно всекидневие, а представката "евро-" спомага за конвертируемостта на всеки академичен и културен проект у нас и... толкова. Ушите ни са вкоравени от празните шумове, приказващи за евроинтеграция. Дори интерпретациите на медийното банализиране на евроинтеграцията вече са банализирани... Аз познавам не само този, а и други съставени от проф. Тодор Петев и доц. Минка Златева, сборници, плод на конферентния разум. И дълго време недоумявах защо знанията, нещо повече, мъдростта на българската комуникационна наука не са взети на въоръжение от т.нар. политическа класа, когато тя трябва да мотивира пред най-широки социални слоеве евроинтеграцията, а всъщност да обясни щетите от нея сега с оглед на бъдещото ни общо благо. Дали интелектуалната мощ на специалистите по комуникация не се нуждае от малко повече стилистично обаяние?, се питах аз. След като прелистих подробно "Европейска интеграция и интеркултурна комуникация", смятам, че обяснението за пропастта между комуникационната наука и реалната политика е следното: възгледите на т.нар. политическа класа за това що е култура са стратегически-рисковано ограничени, съвременната българска политика възприема културата единствено като някакви си там изкуства, а какво да говорим за възгледа й за междукултурна комуникация. Сиреч проблемът не е изцяло в полето на комуникационните теоретици и практици. (Макар че в рамките на сборника поне аз бих желал да прочета и за евробежните сили и техните комуникационни инициативи в рамките на Европейския съюз.)
Всъщност това е причината под неутралния изказ на най-важните статии в сборника да пламти автентична публицистична горчивина - защо българските работи не се получават, защо буксуваме? Нали комуникацията е производство и обмен на, подчертавам, жизнени значения? А докато това не бъде осъзнато, европрисъединяването ни ще бъде ефектен симулакрум, а неговите основни агенти ще търпят верижни разпади и разложения...
На финала ще забравя тези тревожни впечатления, отмествайки ни към далеч по-важното. Не мога да разпозная другояче, освен като значимо културно строителство вече седемте международни научни конференции, организирани от Катедрата на ЮНЕСКО "Комуникация и връзки с обществеността" на Факултета по журналистика и масова комуникация. За мен то е особено важно не само що се отнася до международната акустика на софийската комуникационна наука. А в сборника тя мери ръст с цели 9 европейски държави, чиито представители са фигури от ранга на Роланд Буркарт, Михаел Кунчик, Яко Лехтонен, Миролюб Радойкович, Бранимир Стойкович, както и докторанти от Полша, Литва, Румъния и Албания.
Имайки наум тежката демографска криза у нас, криза, която тепърва ще поломява българското образование, адмирации заслужава наставническата грижа и внимание към най-младия академичен състав и неговото кариерно развитие, проявени от проф. Петев, доц. Златева и д-р Спасов. Вижте впечатляващото участие на българските докторанти в сборника. Птичият ми поглед върху цялата тази методично издавана книжнина ме мотивира да вярвам, че пред нас се ражда школата на проф. Тодор Петев в българската комуникационна наука, че тази школа тепърва ще се развръща в хуманитаристиката у нас. И не мога да си представя по-голяма похвала за дейността на един изследовател.
Когато доц. Минка Златева ми съобщи, че сборникът "Европейска интеграция и междукултурна комуникация" току-що е отпечатан, тя ми предаде обменените между нея и Орлин Спасов реплики, чийто смисъл гласеше "Одисей вече пристигна в Итака". Надявам се, вече сте се уверили, че аз като пишман жених на комуникационната Пенелопа, не успях да опъна лъка на Одисей. (Не че днес не се омотавам в логиката на тази метафора...)
Опитайте се обаче да го сторите вие, читателите на тази прекрасна и поучителна книга! И побързайте, защото се пише следващата.

Думи, произнесени на премиерата на сборника "Европейска интеграция и интеркултурна комуникация" (съставителство и научна редакция Тодор Петев, Минка Златева и Орлин Спасов).

Марин Бодаков