Далчев: политики на зрелостта
В своя опит "За възрастта" между другото Монтен казва следното по повод биографиите на Ханибал и Сципион: "Те прекарват по-голямата част от своя живот покрити със слава, придобита през време на младостта им. След това те са били велики хора, но в сравнение с други, не със себе си." Сякаш такава е участта не само на големите пълководци, но и на големите лирици, поне на онези, които доживяват дълголетие. На това предопределение, ефект от свръхоценностяването на младостта в полето на културата (Бурдийо1) - ефект, който се усилва максимално с бързата смяна на поколенията, школите, стиловете в модернизма, Атанас Далчев се съпротивява последователно, по различни начини и на различни равнища. Най-радикалната от тези съпротиви, разбира се, е отмяната на собствената биография. Многократно е отбелязвано, че при него биографичното остава зад кадър, то е заскобено в своята сякаш преднамерена тривиалност. А щом нямаш биография, не би могъл да имаш и възраст.
От друга страна, цялото Далчево писане е пронизано от особена чувствителност към възрастта в нейните биологични и символни измерения. "Ранният Далчев изпитва силен интерес към старостта на хората... и старостта на предметите", отбелязва Албена Хранова. В по-късните му текстове младостта и старостта са тематизирани с всевъзможните им чарове и тегоби по начин, който води до тяхното релативизиране, преобръщане, делегитимиране. Да си припомним само онзи трогателен фрагмент: "Шест години - възраст, когато почват да падат млечните зъби: старостта на детството."2 (II, 42) Или друг, в който старостта е видяна натуралистично и с едно мрачно, почти диаболистко чувство за хумор като "тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите" (II, 145). Проследяването на тези топики би могло да бъде цел на отделен текст. Що се отнася до зрелостта, която е във фокуса на настоящото разглеждане, у Атанас Далчев - подобно на Томас Елиът в знаменитото му есе "Що е класик" - тя е категория, според която се мисли едновременно ставането на автора и ставането на културата (в частност литературата), в която той е положен, и то в тяхното взаимно обуславяне.
Далчев (настоява да) се явява винаги вече зрял: "И спрямо плодовете на духа аз съм също чужд на всяка експлоатация. Никога не бързам да ги откъсна, оставям ги търпеливо да узреят на дървото и ги бера чак когато започнат да падат сами." (II, 78) Все в този дух заявява, че не пише, а само записва, а сред фрагментите му има дори един с императивното заглавие "Трябва да пишем само добри стихотворения" (II, 140). Липсата на архив, отказът от някои ранни стихотворения е също следствие от тази политика на зрелостта, според която следите на "узряването" на творбата и на поета или изобщо липсват, или биват заличавани. Неслучайно Далчев е така критичен и към институцията на "събраните съчинения", които в стремежа си за "събраност" са склонни да показват автора още от "пелените му" (II, 102-3). Поетът има смисъл да бъде показван само като вече осъществен, зрелостта е неговата единствена възможна възраст. Както изразът "талантлив поет" за Далчев е скрита тавтология (II, 127), така тавтологичен за него би бил и изразът "зрял поет". Като единствено възможна, зрелостта се превръща едновременно в невъзраст и панвъзраст.
При все това тя не може да бъде удържана дълго. На една крачка от нея винаги дебне сянката на изчерпването, на старостта, на упадъка. Зрелостта е деликатно състояние, в което авторът трябва да поддържа баланс между символния капитал на младостта с нейната свобода, воля за промяна, за новост, и обратнопропорционалния на него социален капитал на утвърждаването, на славата, който го прави все по-подчинен на нормите и "икономиката" на полето. След разрива с традицията (в случая на Далчев - със символизма), разрив, който принципно конституира младия автор (и като автор, и като млад), за него става все по-трудно да избягва клопките на системата, в която е вече вписан. Неслучайно думата "утвърждаване" е сродна на "втвърдяване" - втвърдяване на стила, на авторовия образ. "Фрагментите" формулират тази специфична диалектика по начин, който позволява анализът на Бурдийо на начините на остаряване в литературното поле да бъде четен през Далчев, а не обратното: "Известността носи със себе си окови: зависимост от читателите, от критиката, зависимост дори от собственото ти предишно творчество. Бих желал да пиша всеки път така, като че започвам за първи път." (II, 15) С напредването на биологическата възраст и на творческата реализация обаче последното става все по-невъзможно. Особеното при Далчев е, че той сякаш го усеща много рано, още след първата си стихосбирка. И това усещане до голяма степен задава тона на втората му книга, откъдето, да речем, е стихът "годините растат и те затварят..." ("Съдба"; I, 71). Да бъдеш нов, различен е вече привилегия на други, следващи "млади". Тъкмо затова зрелостта е голямото изпитание на поета, за което Далчев говори не без доза самоирония в "Кариерата на лирика": "Кариерата на един лирик не е по-дълга от кариерата на един тенор. Към тридесет и пет - четиридесетгодишна възраст кризата се очертава. Той или млъква, или минава на друг жанр." (II, 118)
Далчев изпробва паралелно и двата варианта. Появата на фрагментите, преминаването към друг модус на писане, може би е начин да надхитриш системата, да "въведеш различие" - вече спрямо самия себе си, отново да "произведеш времето" (все по Бурдийо) и така да "удължиш кариерата си". Но подобни ходове не могат да се повтарят често. В противен случай авторът би изпаднал в ситуацията на онзи неназован писател, по когото според Далчев "един ден ще могат да се възстановят вкусовете и модите в нашата литература". "Въвеждането на различие" в собственото писане е специфичен акт, който едновременно трябва да зададе новост, но и да остане в сферата на една интуитивно долавяна самотъждественост. Ако не е спазено това двойно условие, според цитирания по-горе фрагмент "не знам дали може да се говори за почерк при едно такова пъстро творчество" (II, 142).
Вторият вариант на реакция спрямо кризата, прословутото Далчево замлъкване - без да омаловажаваме неговия политически смисъл в началните десетилетия на тоталитарната епоха - може да бъде видяно като още по-радикален жест на справяне с негативите на зрелостта. Да забележим, че то съвпада с четиридесетгодишната възраст на поета. А както той самият е забелязал, "на четиридесет години човек е по-стар, отколкото на шестдесет" (II, 44). Възможно обяснение на Далчевата обсесия от възрастта е един литературноисторически, а и психологически сюжет. Младият Далчев е травматично въдворен в младостта от Гео Милев. В неговата статия "Поезията на младите" от 1924 г. стиховете на дебютиращото тогава поетическо поколение са определени като формални, епигонски (най-вече по отношение на Лилиев), наречени са "стихоблюдие" и най-сетне са пренебрежително обявени за "младежка литература". Там името на Далчев е двукратно споменато като едно от "още много имена на младежи, па и на гимназисти" само за да се обобщи, че "имената не са важни"3. Те са негативният фон, нужен на Гео Милев за отправянето на прословутия призив за оварваряване на българската поезия. Последвалият поход на Далчев срещу символизма в собствената му поезия и полемична критика е до голяма степен реакция и спрямо Гео Милев - реакция на лепнатия от него етикет и заедно с това демонстрация, че има и други излази от символизма, различни от прогнозирания от Гео. Скорошната смърт на Гео Милев обаче пресича завинаги възможността за пряка полемика.
И Далчев изтласква този ранен травматичен епизод, заличава изобщо фигурата Гео Милев от своите текстове. Но тя се завръща по различни начини в писането му. Например в статията "Размишления върху българската лирика след войната" (1933), Далчев ползва речник, твърде близък до Геовия - "доброволно варварство", необходимост от "живителни сокове" и др., заговаря с неговия глас без каквото и да било позоваване или отпратка. Измежду многото "литературноисторически" фрагменти на Далчев няма нито един посветен на Гео Милев. Но и там може да се открие неговото имплицитно присъствие. Първо, самото озаглавяване на Далчевите бележки (което той приема, макар да не е избрал сам) неизбежно препраща към програмната статия на Гео Милев "Фрагментът" като един вид компенсаторна идентификация. Изказвана е хипотезата, че често цитираният фрагмент "антологията е една форма на критика" (II, 50) всъщност визира Геовата "Антология на българската поезия" от 1925 г., в която, известно е, не е включен нито един представител на Далчевото поколение.
Гео Милев се явява едва в Далчеви текстове от края на 60-те и 70-те години, споменаван преди всичко като преводач и антологист (II, 275, 325) - в годините на късното повторно признаване на Далчев, когато ранната травма, стигмата на младостта е вече преодоляна. Следа от този сюжет прозира и във факта, че според него тъкмо в критиката и във фигурата на критика се сбъдва зрелостта на литературата (за разлика от Елиът, който вижда това сбъдване в класика). Ето два христоматийни фрагмента, посветени на тази тема:
"За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи." (II, 80)
"Една литература достига - може да се каже - зрелост само тогава, когато в нея се роди един истински критик, в когото тя се самопознава. Големият критик е нещо много по-рядко от големия писател. Най-напред, защото представя един по-сложен възел от качества, често противоположни помежду си, и - после - защото предполага създадена вече значителна литература." (II, 273)
С други думи зрелост е преди всичко способността за рефлексия и саморефлексия. В този смисъл Далчевото преминаване от поезия към медитативно и рефлективно писане в проза се вписва в аспирациите му за зрялост4 - и лична, и на литературата ни изобщо, макар той самият на свой ред понякога да й вменява "състояние на литературен инфантилизъм"5. Ако обединим Далчевите текстове върху български писатели и поети, ще получим една история на българската литература, чиято фрагментарност не пречи на последователното изтегляне на важни генеалогически нишки, своеобразно полемично продължение на етапите, формулирани от Гео Милев в неговата "Кратка история на българската поезия", предговаряща антологията от 1925 г.
Най-сетне, подобно на Гео Милев, Далчев има склонността да мисли в антологии. Неслучайно фрагментите му започват с разсъждение за тази литературна форма: "Трябва да призная, не обичам антологиите, така както не обичам и общите художествени изложби. Събирането на толкова личности, които нямат нищо общо помежду си, на едно място ме зашеметява и затъпява; съседството на едната ми пречи да се нагодя и почувствам другата и в общата врява аз не долавям тембъра и красотата на отделния глас." (II, 7) Помним и цитираме най-често тъкмо това негативно изказване и то ни пречи да забележим как на ключови места в Далчевите текстове коментарът на отделно стихотворение, автор, изобщо литературен феномен минава през преценката на неговата антологичност. Често става дума за цели антологийни проекти, които са убедително конципирани, макар да остават хипотетични:
"Ако имах време, бих съставил една антология на старостта изключително от френски писатели. Бих я започнал със "Старата Холмиер" на Вийон и размишленията на Монтен и бих свършил с Бодлер, Мориак и още по-новите..." (II, 44)
"Една антология от 20-30 различни поети не е по силите само на един преводач. Колкото да е разнолик и способен на превъплъщения, той не може да предаде толкова разнообразни индивидуалности и стилове, тъй както един актьор не може да играе всички роли." (II, 53)
"Аз не мога да си представя една сериозна антология на българската поезия без това стихотворение." (Сонетът "Из облак дъжд" на Кирил Христов - б.м., Б.К.; II, 87)
"Аз бих могъл да съставя цяла антология за деца от стихотворения и разкази на наши стари и съвременни поети, които съвсем не са писани за деца." (II, 204)
"Една антология, в която ще бъдат събрани схващанията върху поетическото изкуство от Аристотел и Хораций до "Философия на композицията" и "Поетическият принцип" на Едгар По, есетата на Елиот и Гарсиа Лорка, статията на Маяковски "Как да се правят стихове", бележките на Реверди и Манифестите на сюрреализма, ще помогне на нашите млади поети да се ориентират в света на новата поезия." (II, 274)
"...едно вулканично изригване на словото, което Гео Милев е поместил в своята "Антология на българската поезия". (За "Пролога" от стихосбирката "Сливница" на Вазов - б.м., Б.К.; II, 325)
Позволих си тази серия от цитати и от фрагментите, и от статии, доколкото антологията като специфична литературна форма има пряко отношение към политиките на зрелостта, лични и общностни. В добрите си образци тя е високо селективна, т.е. предполага, първо, натрупан значителен корпус от текстове, второ, изградени критерии за подбор, трето, авторитетна фигура, която да го осъществи. Тъкмо интуицията за това дава основание на Далчев да определи антологията като "една форма на критика". Той самият не прави антологии и рядко участва в такива приживе, но - явявайки се големият нереализиран български антологист, - ползва антологията като инструмент в мисленето си за литературата - още един елемент от неговите политики на зрелостта, които, както се опитах да покажа, пронизват писането му и цялостното му културно присъствие не само на тематично, но и на структурно равнище.

Биляна Курташева


Биляна Курташева (1973) е асистент по теория на литературата и директор на програма "Език и литература" в Нов български университет. Главен редактор на списанието за университетска култура "Следва".
Текстът е четен на конференцията, посветена на 100-годишнината от рождението на Атанас Далчев, състояла се на 10 юни 2004 г. в Нов български университет.


1 Пиер Бурдийо, Правилата на изкуството. Генезис и структура на литературното поле, издава Дом на науките за човека и обществото, С., 2004, с. 233-263.

















2 Тук и по-нататък текстовете на Атанас Далчев са цитирани по изданието: Атанас Далчев, Съчинения в два тома, изд. "Български писател", С., 1984, като в скоби с римска цифра е отбелязан томът, а с арабска - страницата.


























































































































3 Гео Милев, "Поезията на младите". В: Гео Милев, Произведения в два тома, С., 1995, с. 216-220.























































4 "Стихът е първичният език на човечеството. Затова няма нищо чудно, че повечето от писателите почват с поезия, макар често и да не остават докрай в нея. (...) Прозата е по-късно явление. Тя се пише с други изисквания към словото и предполага едно съзнание, по-изкусено и по-сложно, плод е на по-зряла култура." (II,103)


5 "Нашите писатели пишат обикновено на младини и понякога на старини, когато си спомнят пак за младите години. Зрялата възраст почти отсъства от нашата литература.
Не искам тук да изследвам коя е била причината за това явление - тежките условия на живот, културната незрелост или някоя племенна черта; но несъмнено е, че то определя облика - наистина не много сериозен - на нашето творчество." (II, 50)