Аз съм във война със себе си
На 74 години Жак Дерида, въпреки болестта, продължава да следва мисълта си с необикновена интензивност. В своята къща в Ри-Оранжи, около Париж, той разсъждава за своето творчество, своя път и своята следа.

- От лятото на 2003 г. насам вашето присъствие е по-силно от всякога. Не само издадохте много нови творби, но и пътувахте, за да участвате в множество международни конференции, организирани около вашата работа - от Лондон до Коимбра, а последните дни бяхте в Рио де Жанейро. Посветиха ви и втори филм (Derrida, на Ами Кофман и Кирби Дик, след чудесния D'ailleurs Derrida на Сафа Фати през 2000), както и специални броеве на списания - на Magasinе littеraire и на Europe, за есента се готви и брой на Cahieres de l'Herne, в който има много непубликувани досега ваши текстове. В същото време - и вие не го криете - сте...
- ...доста сериозно болен, това е истината - и поставен на опасно лечение. Но да оставим това, няма да правим здравен бюлетин - публичен или таен...
- Добре. В началото на този разговор нека се завърнем към Spectres de Marx (Galilеe, 1993). Това е творба от особена важност, книга-етап, цялата е посветена на въпроса за идната справедливост, която започва със следното загадъчно встъпление: "Някой, вие или аз, излиза и казва: искам най-накрая да се науча да живея." Днес как се отнасяте към това желание за "знание да се живее"?
- Там става въпрос преди всичко за един "нов интернационал", което е подзаглавие и централен мотив на книгата. Отвъд "космополитизма", отвъд "гражданина на света" или на някаква нова световна национална държава, тази книга предусеща всички спешни въпроси на "алтерглобалистите", в които вярвам и които днес се открояват още по-добре. Това, което тогава наричах "нов интернационал", ще ни наложи, казвах през 1993, голям брой промени в международното право и организациите, които установяват световния ред (МВФ, СТО, Г8 и т.н., но преди всичко ООН, на която най-малкото трябва да бъде сменена хартата, състава й и като за начало, седалището - колкото е възможно по-далеч от Ню Йорк...).
Що се отнася до формулировката, която цитирате ("най-накрая да се науча да живея"), тя ми дойде наум, когато вече бях завършил книгата. Първо, тя се заиграва, но на сериозно, със своя обичаен смисъл. Да се научиш да живееш, това е да съзрееш, а също и да се образоваш. Да апострофираш някого и да му кажеш "ще те науча да живееш", това значи, понякога със заплашителен тон, че ще те възпитам и дори ще те дресирам. После, и двусмислието на тази игра е важно за мен, тази въздишка води към един още по-труден въпрос: живеенето може ли да се учи, живеенето може ли да се преподава? Може ли да се научим (чрез дисциплина или обучение, чрез опит или експеримент) да приемаме - или още по-добре - да утвърждаваме живота? В цялата книга резонира това безпокойство за наследството и за смъртта. То измъчва също и родителите и техните деца: кога ще станеш отговорен? Кога накрая ще отговаряш за своя живот и своето име?
Е, ще ви отговоря без повече заобикалки: не, аз никога не се научих-да-живея. Ама никак! Да се научиш да живееш, това би трябвало да значи да се научиш да умираш, да си даваш сметка за абсолютната смъртност (без спасение, нито възкресение, нито изкупление - нито за теб, нито пък за друг). За да я приемеш. От Платон насетне това е старата философска повеля: да философстваш, значи да се научиш да умираш.
Вярвам на тази истина, без да й се оставям. Все по-малко и по-малко, обаче. Не се научих да приемам смъртта. Ние всички сме условно осъдени на надживяване (и от геополитическата гледна точка на Spectres de Marx, в един свят, в който неравенството е повече от всякога, ударението пада върху милиардите живи същества - хора или не, на които са отказани не само елементарните "човешки права", които датират от два века и безспирно се обогатяват, но им е отказано също и правото на живот, който да може да бъде живян достойно). Но аз оставам неподатлив за мъдростта на знанието-да-се-умира. Аз все още нищо не съм научил или придобил по тази тема. Отпуснатото условно време изтича все по-бързо. Не само защото съм, заедно с много други, наследник на толкова неща, добри или ужасни; но понеже повечето от мислителите, с които се чувствах свързан, са мъртви, все по-често ме третират като надживелия: последният представител съм на едно "поколение" (това на шейсетте години, казано най-общо); и това, без да е строго вярно, ми вдъхва не само възражения, но и едни, малко меланхолични, чувства на бунт. Понеже, на всичко отгоре, определени проблеми със здравето станаха неотложни, въпросът за надживяването или за осъдения на смърт, който винаги ме е преследвал буквално всеки момент от живота ми по конкретен и неуморен начин, днес е оцветен различно.
Аз винаги съм се интересувал от тази тематика за надживяването, чийто смисъл не се прибавя към живеенето и умирането. Тя е изначална: животът е надживяване. Да надживееш в обичайния смисъл на думата, ще рече да продължиш да живееш, но също да живееш след смъртта. Относно превода Валтер Бенямин подчертава разликата между uberleben от една страна, да надживееш смъртта, както една книга може да надживее смъртта на своя автор, и от друга страна fortleben, living on, да продължиш да живееш. Всички понятия, които са ми помагали да работя, и по-точно понятията за следата или за призрачното са свързани с "надживяването" като тяхно структурно измерение. То не е следствие нито от живеенето, нито от умирането. Както и това, което наричам "изначален траур". Той не чака т. нар. "действителна" смърт.

- Вие използвахте думата "поколение". Как да означим това, което чрез вашето име ни бива предадено от едно поколение?
- Малко подличко използвам тук тази дума. Защото човек може да е "анахроничен" съвременник и на някакво минало или на някакво идно "поколение". А да бъдеш верен на тези, които бяха свързани с моето "поколение", да станеш пазач на едно разнолико, но общо наследство, това ще рече две неща: първо, да държиш, евентуално срещу всичко и всички, на споделените изисквания, от Лакан до Алтюсер, минавайки през Левинас, Фуко, Барт, Дельоз, Бланшо, Лиотар, Сара Кофман и т.н.; без да споменавам толкова мислители, писатели, поети, философи или психоаналитици, които за щастие са живи, чийто наследник също съм, и на хора в чужбина, без съмнение, по-многобройни и понякога дори по-близки.
Аз посочвам така, чрез метонимия, един етос на непримиримо, дори непокваримо писане и мислене (Елен Сиксу ни наричаше "непокваримите"), което не прави никакви отстъпки, дори и на философията, което не се оставя да бъде уплашено от публичното мнение, медиите или фантазма на някаква плашеща публика - нищо от това не би могло да ни накара да опростяваме или да изтласкваме. Откъдето идва и строгият вкус към изтънчеността, парадокса, апорията.
Това предпочитание, тази привилегия е също и изискване. То свързва не само тези, които изброих малко случайно, т.е. несправедливо, но също и цялата среда, която ги поддържаше. Става въпрос за един вид временно отминала епоха, а не просто за тази или онази личност. Т.е. нея трябва да спасим или да я накараме да се прероди на всяка цена. Днес отговорността ни призовава спешно на непреклонна война с докса-та, с тези, които вече се наричат "медийни интелектуалци", с този всеобщ дискурс, често редакционен, но също и академичен, форматиран от медийните власти, които са в ръцете на политико-икономически лобита. Винаги европейски и световни, разбира се. Ала съпротива не значи, че трябва да се избягват медиите. Трябва, когато това е възможно, да ги развиваме и да им помагаме да се разнообразят, да им напомняме самата тази отговорност.
В същото време, не забравяйте, че в тази "щастлива" някогашна епоха нямаше нищо, което да цели помирение. Естествено. Разликите и разногласията бушуваха в тази среда, която беше всичко друго, но не и хомогенна (така че да може да бъде групирана, например, в някакво дебилно наименование от рода на "мисълта на 68-а", на което лозунгите или обвинителните актове днес често доминират и в пресата, и в университетите). Обаче дори и тази вярност да взема понякога формата на невярност и раздалечаване, трябва да останем верни на тези разлики, т.е. да продължим обсъждането. Аз продължавам да обсъждам - например с Бурдийо, Лакан, Дельоз, Фуко, които продължават да ме интересуват много повече от тези, около които днес се събира тълпата (с някои изключения, разбира се). Пазя този дебат жив, за да не се притъпи или да деградира в хули.
Това, което казах за моето поколение, естествено важи и за миналото - от Библията до Платон, Кант, Маркс, Фройд, Хайдегер и т.н. Аз не мога да се откажа от нищо, не мога. Знаете ли, да се учиш да живееш е винаги нарцистична работа: искаме да живеем колкото изобщо е възможно, да се спасим, да упорстваме и да култивираме всички тези неща, които са безкрайно по-големи и мощни от нас и при все това са част от това малко "аз", въпреки че го надхвърлят отвсякъде. Да искате от мен да се откажа от това, което ме е формирало, от това, което толкова обичам, е все едно да искате да умра. В тази вярност има един вид инстинкт за съмосъхранение. Да се откажеш от трудна формулировка, от някоя неравност, от един парадокс, от едно надбавящо противоречие, само защото това нямало да бъде разбрано - или по-скоро, защото еди-кой си журналист, който не знае как да го прочете, който не знае да прочете дори заглавието на книгата, смята, че разбира, че читателят или слушателят няма да разбере повече от него и че системата за отчитане на зрителския интерес или неговото препитание ще пострадат - това за мен е неприемлива гадост. Това е сякаш да се иска от мен да се примиря, да се подчиня - или да умра от тъпота.

- Вие си измислихте форма, едно писане на надживяването, която подхожда на това нетърпение на верността. Писане на наследеното обещание, на запазената следа и на поверената отговорност.
- Ако бях измислял своето писане, щях да го направя като нескончаема революция. Във всяка ситуация трябва да се създава пригоден за нея начин на изложение, да се открива законът на единичното събитие, да се държи сметка за предполагаемия или желания получател; и в същото време трябва да имаш претенцията, че писането ще определи читателя, който ще се научи да чете (да "живее") това, което не е бил свикнал иначе да приема. Надяваш се, че той ще се прероди по един друг начин: например, тези присаждания на поетическото върху философското или определен начин да се използват омоними, неразрешимости, хитрости на езика - много хора ги четат с объркване и пренебрегват тяхната собствено логическа необходимост.
Всяка книга е педагогика, предназначена да формира своя читател. Масовата продукция, която залива пресата и издателствата, не формира читателите; тя предполага по фантазмен начин някакъв вече програмиран читател. Така че накрая тя форматира някакъв посредствен читател, когото предварително е постулирала. Обаче, грижейки се за верността, както вие казвате, когато оставям следа, аз мога само да я направя налична за всеки: не мога дори да я адресирам единствено до някой.
Колкото и верни бихме могли да сме, всеки път ние извършваме предателство спрямо единичността на другия, към когото се обръщаме. A fortiori, когато пишем книги, които са пълни с общи положения, ние не знаем кому говорим, измисляме и създаваме силуети, но в крайна сметка създаденото не ни принадлежи повече. Устни или писмени, всички тези жестове ни напускат, те почват да действат независимо от нас. Като машини и в по-добрия случай като марионетки - това го обяснявам по-добре в Papier Machine (Galilеe, 2001). В момента, в който оставям (за публикация) "моята" книга (никой не ме задължава), аз ставам появяващ-се-изчезващ, като този неподлежащ на възпитание призрак, който никога не се научил да живее. Следата, която оставям, означава за мен едновременно моята смърт, идна или вече случила се, и надеждата, че тя ще ме надживее. Това не е някаква амбиция за безсмъртие, това е структурно. Аз оставям там някакво късче хартия, заминавам, умирам: невъзможно е да се излезе от тази структура, тя е постоянната форма на моя живот. Всеки път, когато оставям нещо да си тръгне, аз преживявам своята смърт в писането. Екстремно изпитание: ние се самоекспроприираме, без да знаем кому собствено е поверено това, което оставяме. Кой ще ни наследи? Как? Дори - ще има ли наследници? Това е въпрос, който днес повече от всякога можем да си поставим. Той ме занимава непрекъснато.
В това отношение времето на нашата техно-култура се промени радикално. Хората от моето "поколение" и a fortiori от предишните бяха свикнали с един определен исторически ритъм: вярваше се, че знаем дали някаква творба би могла или не да надживее, в зависимост от нейните качества, един, два, (дори като Платон, двадесет и пет) века. Но днес ускоряването на модалностите на архивиране, ала и изхабяването и разрушаването, трансформират структурата и темпоралността на наследството. Занапред въпросът за надживяването приема за мисълта абсолютно непредвидими форми.
На моята възраст аз съм готов на най-противоречивите хипотези по тази тема. Моля ви да ми повярвате, аз имам двойното чувство, че, от една страна (нека да го кажа с насмешка и нескромно), още не са започнали да ме четат, че дори и със сигурност да имам много и твърде добри мои читатели (няколко десетки в целия свят, може би), в крайна сметка едва по-късно всичко това има шанса да се появи; но, от друга страна, имам също така и чувството, че петнадесет дни или месец след смъртта ми няма да остане повече нищо. Освен това, което е запазено като задължителен книжен депозит. Кълна ви се, че вярвам искрено и едновременно в тези две хипотези.

- В сърцето на тази надежда е езикът и на първо място френският език. Когато човек ви чете, усеща във всеки ред силата на вашата страст към езика. В Monolinguisme de l'autre (Galilee, 1996) вие стигате дотам, че да се представите иронично за "последния защитник и възхвалител на френския език"*...
- Който не ми принадлежи, при все че това е единственият език, който "имам" на разположение (и още как!). Опитът с езика е жизнен, жив. Тоест смъртен, нищо оригинално няма в това. Случайностите направиха от мен френски евреин от Алжир от поколението, родено преди "Войната за независимост": толкова много особености, дори за евреин, дори за алжирски евреин. Участвах в една изключителна трансформация на френското юдейство в Алжир: моите предци са били още твърде близки с арабите по своя език, по своите обичаи и т.н.
След декрета Кремийо (1870), в края на XIX в., следващото поколение се обуржоазило: при все че баба ми се омъжила почти нелегално в задния двор на едно кметство на Алжир заради погромите (това е в разгара на аферата Драйфус), тя възпитала дъщерите си като парижки буржоа (добрите маниери на 16-ти район, уроци по пиано...). После е поколението на моите родители: не много интелектуално, преди всичко търговско, скромни или не, някои тях се възползвали от колониалната ситуация, като ставали изключителни представители на големите марки от метрополията: с бюро от десет квадратни метра и без секретар са можели да представляват целия "Марсилски сапун" в Северна Африка - разбира се, опростявам малко.
След това идва моето поколение (в по-голямата си част интелектуално: свободни професии, преподаватели, медици, юристи и т.н.). Почти всички дойдоха във Франция през 1962 г. Аз бях дошъл по-рано (1949). С мен се почнаха, преувеличавам съвсем малко, "смесените" бракове. По един квази-трагичен, революционен, рядък и рискован начин. И така, както обичам живота - и своя живот - аз обичам това, което ме е конституирало заедно с неговия основен елемент - езикът, този френски език, единственият език, който бях научен да отглеждам, единственият, за който бих могъл да кажа, че съм повече или по-малко отговорен.
Ето защо в моето писане присъства един малко груб - не бих казал извратен - начин да се третира този език. То е от любов. Любовта по принцип минава през любовта към езика, която не е нито националистическа, нито консервативна, ала която изисква доказателства. И изпитания. Ние не правим какво да е с езика, той съществува преди нас и ни надживява. Ако влияем с нещо на езика, трябва да го правим по един изтънчен начин, като уважаваме в неуважението си неговия таен закон. Това е то невярната вярност: когато насилвам френския език, аз го правя с изтънчено уважение към това, което вярвам, че е повеля на този език - в неговия живот, в неговата еволюция. Винаги с усмивка, а понякога и с презрение чета тези, които вярват, че изнасилват - но без любов, именно без любов - "класическия" правопис или синтаксис на някакъв френски език, с вид на девственици в преждевременна еякулация, докато великият френски език, по-неприкосновен от всякога, ги гледа какво правят и чака следващия. Аз описах тази жалка сцена по малко жесток начин в La Carte postale (Flammarion, 1980).
Да оставя следи в историята на френския език, ето какво ме интересува. Живея от тази страст, ако не по Франция, то поне по нещо, което френският език е вградил в себе си от векове. Предполагам, че ако обичам този език като живота си и понякога повече от някои французи по произход, то е, защото го обичам като чужденец, който е бил приютен и който си е присвоил този език като единствения възможен за него. Страст и наддаване. Всички французи от Алжир споделят с мен това, независимо дали са евреи или не. Тези, които идваха от метрополията, все пак бяха чужденци: потискащи и нормативиращи, нормализатори и морализатори. Това беше някакъв модел, външност или хабитус, трябваше да му се подчиним. Когато някой учител идваше от метрополията с френски акцент, ние го намирахме смешен! Наддаването идва оттам: имам само един език и в същото време този език не ми принадлежи. Една особена случка изостри докрай у мен този универсален закон: даденият език не ти принадлежи. Не естествено и по същност. Откъдето и фантазмите за собственост, за присвояване и колониално налагане.

- По принцип, вие трудно казвате "ние" - "ние, философите" или "ние, евреите" например. Но в степента, в която се разраства новото световно безредие, вие изглеждате сте все по-малко резервиран да казвате "ние, европейците". Още в L'Autre Cap (Galilеe, 1991), книга, написана по време на първата война в Залива, вие се представяте като "стар европеец", като "някакъв вид европейски метис".
- Две напомняния: наистина трудно казвам "ние", но ми се е случва да го казвам. Въпреки всички проблеми, които ме измъчват на тази тема, като се започне с бедствената и самоубийствена политика на Израел и на определен ционизъм (понеже Израел не представлява в моите очи юдаизма, както не представлява диаспората, нито дори световния или изначален ционизъм, който е многолик и противоречив; освен това има и християнски фундаменталисти, които се наричат в САЩ автентични ционисти. Силата на тяхното лоби е по-голяма от тази на американската еврейска общност, без да говорим за саудитската, когато става дума за взаимно свързаната ориентация на американо-израелската политика) - та въпреки всичко това и толкова други проблеми, които имам със своето "еврейство", аз никога няма да го отрека.
Винаги в определени ситуации ще казвам "ние, евреите". Това така измъчено "ние" е сърцевината на най-голямото безпокойство на моята мисъл, безпокойството на този, когото напразно - усмихвайки се едва - нарекох "последния евреин". То би било в моята мисъл това, което Аристотел казва за молитвата (eukhи): тя не е нито истина, нито неистина. А това впрочем е буквално молитва. Следователно, в определени ситуации не бих се поколебал да кажа "ние, евреите", а и "ние, французите".
И после, от самото начало на моята работа - и това си е чиста деконструкция - бях крайно критичен спрямо европоцентризма в неговите модерни формулировки при Валери, Хусерл или Хайдегер, например. Деконструкцията по принцип е начинание, което мнозина считат (съвсем справедливо) за жест на недоверие към всеки европоцентризъм. Когато ми се случва, напоследък, да кажа "ние, европейците", това е конюнктурно и много различно. Защото всичко, което може да бъде деконструирано в европейската традиция, не пречи - тъкмо поради това, което се е случило в Европа, поради Просвещението, поради свиването на този малък континент и огромното чувство за вина, което прекосява неговата култура (тоталитаризъм, нацизъм, геноциди, Шоа, колонизация и деколонизация и т.н.) - днес в нашата геополитическа ситуация, Европа, една друга Европа, но със същата памет, да може (във всеки случай, това е моето желание) да се обедини едновременно срещу политиката на американската хегемония (Волфовиц, Чейни, Ръмсфелд и т.н.) и срещу арабо-мюсюлманския теократизъм без Просвещение и без политическо бъдеще (но нека не подценяваме противоречията и хетерогенностите на тези две съвкупности и да се съюзим с тези, които се съпротивяват отвътре в тези два блока).
Европа има повелята да поеме една нова отговорност. Не говоря за европейската общност такава, каквато съществува или се очертава в сегашното (неолиберално) мнозинство и която е виртуално заплашена от толкова вътрешни битки; говоря за една идна Европа, която търси себе си. В ("географската") Европа и другаде. Това, което изтъркано наричаме "Европа", трябва да поеме отговорности - за бъдещето на човечеството, за бъдещето на международното право - това е моята вяра, това е моето убеждение. И тук няма да се поколебая да кажа: "ние, европейците". Не става въпрос за създаването на една Европа, която да е нова военна суперсила, която да пази своя пазар и да е противотежест на другите блокове, а за една Европа, която да посее семето на нова, алтерглобалистка политика. Това за мен е единственият възможен изход.
Тази сила е вече в движение. Дори и мотивите й да са все още объркани, мисля, че нищо вече няма да я спре. Когато казвам Европа, за това говоря: за алтерглобалистка Европа, която трансформира понятието и практиките на суверенитета и международното право. Една Европа, която притежава истинска въоръжена сила, независима от НАТО и САЩ, нито нападателна, нито отбранителна, нито превантивна военна сила, която би се намесила без закъснение в услуга на най-накрая уважаваните резолюции на едно ново ООН (например много спешно в Израел, но и другаде). Европа е и мястото, откъдето могат да се мислят по-добре определени светски фигури, например, или социалната справедливост - все европейски наследства.
(Тъкмо казах "светски". Разрешете ми тук една голяма скоба. Тя не се отнася до воала** в училищата, но до воала при "брака". Аз подкрепих с подписа си, без да се колебая, навременната и смела инициатива на Ноел Мамер*** дори и бракът между хомосексуалисти да представлява пример за тази хубава традиция, която американците отпочнаха миналия век под името "гражданско неподчинение": не предизвикателство към закона, а неподчинение на една законодателна нагласа в името на един по-добър закон - иден или вече вписан в духа и буквата на Конституцията. И така, аз се подписах в настоящия законодателен контекст, защото той ми се струва несправедлив - относно правата на хомосексуалните - той е лицемерен и двусмислен в своя дух и своята буква.
Ако бях законодател, щях да предложа чисто и просто да се премахне думата и понятието за "брак" в един граждански и светски кодекс. "Бракът", една религиозна, свещена, хетеросексуална ценност - с вричането за зачеване, вечна вярност и пр. - е една отстъпка от страна на светската държава пред християнската църква - и по-точно, в нейната моногамия, която не е нито еврейски (тя е наложена на евреите от европейците едва през последния век; преди няколко поколения не е бил задължителна за евреите в Северна Африка), нито, както знаем, мюсюлманска. Като се изтрие думата и понятието за "брак", това двусмислие и това религиозно и сакрално лицемерие, което няма никакво място в една светска конституция, би било заменено от договорен "граждански съюз", един вид обобщен, подобрен, изчистен договор за съжителство - гъвкав и годен за партньори с неналаган от закона пол и брой.
Колкото до тези, които искат да се свържат с "брак", в строгия смисъл на думата (моето уважение към брака е впрочем ненакърнено), те могат да го сторят пред религиозни власти по свой избор - и така е впрочем в други страни, които приемат да осветят религиозно браковете между хомосексуални. Някои могат да се съюзят по единия или другия начин, някои и според двата, а други да не се съюзят нито според светския, нито според религиозния закон. Край на брачната скоба. (Това е утопия, но аз си запазвам дата за нея.)
Това, което наричам "деконструкция", дори и когато е ориентирано срещу нещо в Европа, е европейско, то е продукт на Европа, то е отношението на Европа със себе си като опит с радикалната другост. От Просвещението насам Европа постоянно се самокритикува и в това наследство, което подлежи на усъвършенстване, има един бъдещ шанс. Най-малкото искам да се надявам - и това е нещото, което подхранва моето възмущение от слова, които осъждат Европа окончателно, сякаш тя остава само мястото на своите престъпления.

- Що се отнася до Европа, не сте ли вие във война със себе си? От една страна отбелязвате, че атентатите от 11 септември разрушават стария геополитически ред на суверенните сили и така бележат криза на определен тип политика, който определяте като собствено европейска. От друга, запазвате привързаност към европейския дух и като начало към космополитичния идеал за едно международно право, но описвате упадъка му. Или надживяването...
- Трябва да се "снеме" (Aufheben) космополитизмът (вж. Cosmopolites de tous pays, encore un effort! Galilee, 1997). Когато се казва "политика", се използва гръцка дума, европейско понятие, което винаги е предполагало държавата, формата полис, свързана с национална и автохтонна територия. Каквито и да са прекъсванията вътре в тази история, понятието за политическо остава доминиращо дори в момента, в който много сили са в процес да го предислоцират: суверенитетът на държавата не е вече свързан с територията, комуникационните технологии и военните стратегии също вече не са свързани с територията и това пренареждане в действителност вкарва в криза старото европейско понятие за политическо. Както и понятията за война, разликата между гражданско и военно, национален или международен тероризъм.
Но не вярвам, че трябва да се гневим на политическото. Както и на суверенитета, който, вярвам, е нещо добро в определени ситуации, например в борбата против определени световни пазарни сили. И тук отново става въпрос за европейско наследство, което трябва да се пази и трансформира. Това и казвам в Voyous (Galilee, 2003) - демокрацията е европейска идея, която в същото време никога не е съществувала в задоволителна форма и трябва да дойде в бъдеще. Всъщност, вие ще откриете винаги у мен тази жестикулация, за която нямам някакво изработено оправдание, освен че това съм аз и че, ето, в момента съм това.
Аз съм във война със себе си, вярно е. И вие не може да си представите в каква степен отвъд това, което сте разгадали, казвам противоречиви неща, които са, да речем, в реално напрежение, които ме конструират, карат ме да живея и ме карат да умирам. Понякога виждам тази война като ужасна и болезнена, но в същото време знам, че това е животът. Няма да намеря мир, освен във вечния покой. Така че не мога да кажа, че поемам върху си това противоречие, но знам също, че това е нещото, което ме държи жив и ме кара да поставям въпроса, именно, който вие припомнихте, "как да се научим да живеем?".

- В две скорошни книги (Chaque fois unique, la fin du monde и Beliers, Galilee, 2003) вие се връщате върху този голям въпрос за спасението, за невъзможния траур, накратко - за надживяването. Ако философията може да бъде определена като "грижливо предварване на смъртта" (виж Donner la mort, Galilee, 1990), може ли да гледаме на "деконструкцията" като на една нескончаема етика на надживяващия?
- Както вече припомних, от самото начало и доста преди опитите с надживяването, с които се занимавам сега, аз съм отбелязал, че надживяването е изначално понятие, което конституира структурата на това, което наричаме екзистенция, Da-sein, ако искате. Ние структурно сме хора надживяващи, белязани от тази структура на следата, на завета. Но след като казах това, не искам да оставям място за интерпретация, според която надживяването е по-скоро на страната на смъртта, на миналото, а не на живота, на бъдещето. Не, през цялото време деконструкцията е на страната на да-то, на страната на утвърждаването на живота.
Всичко, което казвам - поне от Pas насетне (в Parages, Galilee, 1986) - за надживяването като усложнение на опозицията живот-смърт, при мен следва от едно безусловно утвърждаване на живота. Надживяването е животът отвъд живота, животът повече от живота и моето слово не е умъртвяващо, напротив, то е утвърждаването на едно живеещо същество, което предпочита живеенето и следователно надживяването на смъртта, понеже надживяването не е просто това, което остава, а възможно най-интензивният живот. Никога не съм бил толкова обладан от необходимостта да се умре, колкото в моментите на щастие и наслаждение. Да се наслаждаваш и да оплакваш смъртта, която те грози, за мен е едно и също. Когато си спомням моя живот, имам склонността да мисля, че съм имал шанса да обичам дори нещастните моменти на живота си и да ги благославям. Почти всички, само с едно изключение. Когато си спомням щастливите моменти, благославям ги също, разбира се, но същевременно те ме тласкат към мисълта за смъртта, към смъртта, защото са минало, те са свършили...


Le Monde, 19 август 2004 г.

* Игра на думи със заглавието на манифеста на Жоакен дю Беле, защитаващ обогатяването на френския език "Защита и възхвала на френския език" (1546 година), изиграл голяма роля във френската култура. (Бел. ред)

** Намек за дебата във Франция около носенето на забрадки от момичета-мюсюлманки в училищата. (Бел. ред)

*** Ноел Мамер е един от водачите на "Зелените" във Франция. В качеството си на кмет на малко френско градче, той провокативно бракосъчета няколко хомосексуални двойки, в разрез с действащото в страната законодателство. (Бел. ред)


Разговора води Жан Бирнбом
Превод Любен Каравелов

Жак Дерида, роден през 1930 близо до гр. Алжир, е преподавал главно в Сорбоната, Ecole normale supеrieure и в Ecole des hautes еtudes en sciences sociales (EHESS, Париж). Той е най-четеният и най-коментираният по света жив френски философ днес. Целият път на мисълта му може да бъде описан като диалог без край и без отстъпки със западната метафизика, като неуморно "обяснение" с тази философска традиция, към чиито понятия не е спирал да задава отново и отново въпроси. Мобилизираща подривната сила на литературата, пластичните изкуства или психоанализата, интелектуалната революция, която ще остане свързана с неговото име, се нарича "деконструкция". Последните му творби са публикувани в издателството Galilеe: две есета, които разсъждават върху ситуацията след 11 септември, Voyous и Le "Concept" du 11 septembre (в съавторство с Юрген Хабермас), както и сборник със сбогувания с починали приятели (Левинас, Бланшо...), озаглавен Chaque fois unique, la fin du monde, както и том, който се явява въведение на сборника, Beliers, един "непрекъснат диалог", посветен на смъртта на приятели и на това, което Дерида нарича "Cogito на сбогуването, това спасение без връщане". На българската публика Дерида е познат с някои от книгите си: Вавилонски кули (Критика и хуманизъм, 1993), Позиции (Критика и хуманизъм, 1993), Освен името (Сонм, 1995), Гласът и феноменът (ЛИК, 1996), Апории (Критика и хуманизъм, 1998), Писмеността и различието (Наука и изкуство, 1998), Вяра и знание (ЛИК, 2001), Другото оглавяване (ЛИК, 2001), За граматологията (ЛИК, 2001), както и с много статии и интервюта, публикувани в различни списания, вестници и сборници.
През ноември 2000 Жак Дерида беше в София като гост на конференция, организирана около неговото творчество.

Разговор с
Жак Дерида