Категорично институционализиране
на деконструкцията?


Декември миналата година от авторитетното издателство "Рутледж" излязоха четири тома със заглавие "Деконструкция" под редакцията на Джонатан Кълър. Впечатляващо със замаха на плана и общия си обем от 1825 страници, това издание като че ли следва линията на издания като тритомните сборници с критически текстове върху Дельоз и Гатари (2001) и Дерида (2002) и четирите тома, подготвени от Жижек, върху Лакан (2003), всички дело на "Рутледж". Разликата обаче е очевидна - докато в единия случай става въпрос за отделни мислители, в другия става въпрос за, нека го наречем условно, концептуална нагласа. И докато при отделните мислители имаме канонизираща функция, дори когато става дума за отрицателно настроени текстове, то в случая с настоящото издание имаме работа с нещо различно, а именно с официалното легитимиране на една концептуална нагласа като историческо течение и едновременно с това институционализирането на съответното течение като дисциплина (поне в академичния смисъл на тази дума). Самото подготвяне на подобно издание има силата на перформативен акт, който като всеки перформативен акт променя собствения си обект. (Не е ли това, впрочем, един от уроците на деконструкцията?) Какво би следвало да стане следователно с деконструкцията (ако приемем, че има една такава, и тя е идентифицируема и идентична със себе си) след това издание? Две неща: 1.Свършва исторически и се самозатваря; 2.Дисциплинира се и влиза в предзададени традиционни рамки. "Деконструкцията" е разделена на девет части - определения, философия, литературна теория, феминизъм и гей-изследвания, психоанализа, религия/теология, архитектура, политика и етика - и самото това разделение вече е част от перформативния капан на изданието. Несъмнено задачата на редактора не е била никак лека, защото няма как в подобно предприятие да не бъдат предадени тялото или духът на "деконструкцията". Джонатан Кълър е бил наясно с неизбежната опасност и я е посрещнал с максимална честност и без излишни оправдания. В своя предговор, след като накратко обяснява неразумността да се дели на такива полета "деконструкцията", той технически описва съдържанието на всяка от частите и дава минимална допълнителна библиография. Няма никакви общи приказки за предмета на сборника, за историческите достойнства на деконструкцията и прочие. Така този предговор противопоставя собствения си перформативен акт на този на цялото издание. Жестът на Кълър предполага, че "деконструкцията" не е свършила и не може да има все още цялостен поглед върху нея, че всеки избор на представителни текстове е донякъде предателство спрямо отвореността към смисъла на самите тези текстове и че случайността не може да не играе роля в съставянето на такъв сборник. Все пак човек се чуди понякога над направените от Кълър избори. Разбира се, във всяка секция има по един или няколко текста на "бащата" Дерида (странно и дори необяснимо изключение е последната част върху етиката), със свои текстове са представени Жан-Люк Нанси, Ф. Лаку-Лабарт, Пол де Ман, Дж. Хилис Милър, Родолф Гаше, Барбара Джонсън, Джефри Бенингтън, Г. Ч. Спивак, самият Кълър и още неколцина от най-известните "деконструктивисти". Но трябва да се отбележат две неща. Първо, основната част от материалите са на англопишещи и преподаващи в САЩ хора, което навежда на мисълта, че сборникът се цели основно в програмите на англо-американските университети. Това би обяснило например защо в частта "Философия" е наблегнато почти единствено върху връзката на деконструкцията с аналитичната философия, като няма нито един текст върху феноменологическата традиция. Тогава обаче стои странно пълното отсъствие на имена като Кристофър Норис, Джон Левелин или Джоузеф Ридъл. Второ, остава напълно неясен мотивът да се изберат точно тези текстове, особено що се отнася до континенталните автори. (Изборът на автори може сам по себе си да е проблем, разбира се. Защо италианската сцена е представена с явно разграничаващия се от деконструкцията Агамбен, а не например с Маурицио Ферарис?)
Дали "деконструкцията" е вече минало? Дошло ли е нещо след "нея", което да не е направило крачка назад, както твърди текстът на Агамбен? В излязла тази година книга Дерида нарича работата на Нанси "деконструктивна, постдеконструктивна", с което дава основание за подобни мисли. Това, което може да се каже обаче е, че double bind-ът на издания като представеното правят ясно едно: единственият път отвъд е пътят през апорията и в този смисъл "деконструкцията" винаги трябва да остава в онова, което я следва, както тя го е предшествала и приемала радикалната му другост. Това означава, сред други неща, и да не се доверяваме на такива издания, да продължаваме да деконструираме институционализациите, пък били те и на самата "деконструкция". Защото бъдещето е, може би, "деконструктивно, постдеконструктивно".

Дарин Тенев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Deconstruction. Critical Concepts in Literary and Cultural Studies, ed. Jonathan Culler, 1-4 vol., London and New York: Routledge, 2003