Наистина сложният
Следните думи са казани от Любомир Пипков преди 32 години в Панчарево, в разговор с Иван Хлебаров:
"Аз нямах пари, ние, баща ми нямаше пари. У него се пораждаше страхотно желание да ми даде някакво образование и между нас се водеха такива разговори, калпави разговори. Първо, моят брат рано се отказа от учението изобщо, той е по-голям от мен. Той има изключителна музикалност, вродена, безволев човек обаче, без насоченост. Сега той е на седемдесет години, има една къщичка на гара Яна, има внуци. Напоследък ми каза, че прехвърлял с една лопата някаква сгурия и получавал сто лева на месец. Той е по-другояче устроен. Дойде преди няколко дена тук да си поприказваме. Между другото ми каза: "Ех, ти беше смел, аз бях страхлив - когато бяхме млади". Доста контрастни бяхме тогава. Той не влезе в никакви политически истории, аз влезнах от рано, много от рано. Аз помислих и му казах: "Знаеш ли, може би така да ти изглежда. Ти нищо лошо не направи, че беше страхлив. Сега, когато се връщам назад, казвам: ти нищо лошо не си направил, може би аз повече греших от тебе, дето бях смел, отколкото ти, който беше страхлив. Ти лошо не направи". В края на краищата, когато пресееш нещата, ще стигнеш до една нравственост. До какво друго? Какво друго ще чакаш от това? Освен да видиш едно нравствено поведение. По какво той ще се различава от мен? Аз може да съм бил политически смел и прочие, да съм се стремил към една нравственост. Той - по другия път, със страхливостта си - е също един нравствен човек. Той е един чист човек, той не е направил пакости никому, на него са му правили само. Не мога да кажа, когато сложа на везна нещата, че аз съм бил по-добър от него. Защото ние пък много ще омаловажим изобщо съществуването на хората, ако приемем такова отношение, че стойности имат само тези, които са оставили някаква значителна следа. Не е верно това, не е верно. Защото и средата на всичко това е пак другият, обикновеният нравствен човек. Той е средата на хубавите неща. Ти може да си цветето, дето е поникнало, но за това е трябвало една нравствена среда, една нравствена атмосфера. А това са онези хора, които не оставят следа, но които образуват тази нравствена атмосфера. Нещата са много интересни, когато ги погледнеш след като са отминали. Така си мисля."
Наистина, нещата са много интересни, когато ги погледнеш след като са отминали... Например, цитираната по-горе поразителна смесица от схима и суета, от горест и от гордыня. Сложна смес. Както е сложен и самият Любомир Пипков - един от много малкото български музиканти, които наистина са сложни. Защото образци на творческа semplicita и на личностна inocenza имаме предостатъчно. (Не е верно това, не е верно. Всеки е някак си сложен, има своите драмки и апорийки. Всеки композитор е нещастен по своему. Но Пипков е експлицитно сложен, това е същност.)
Стоте години ни най-малко не опростяват или проясняват казуса Пипков. Мисля, че това все пак е добре, понеже прекомерната ясност свидетелства за плитчини. Въпреки че в приведения фрагмент точно отлаганата яснота е пареща и остра. Сякаш нееднозначността, двусмислеността, която в творчеството ще наречем амбивалентност, а в поведението - "двоемислие" по Оруел, все по-рязко очертава травматичната, болезнена (ще ми се да кажа "манихейска") Пипкова природа. Как тази природа събира в себе си "социалното начало" с мистицизма, за който чудесно и убедено ми говореше Павел Герджиков? Или безпощадността - с онзи изискан, чак до неприличие, любовен гърч в "Мадригали"-те? Точно в този пункт се разминавам с академично изградения образ на композитора. В него сложностите и апориите са изведени, но и доведени всяка до своя щастлив завършек. Получава се един опитомен, хармоничен Франкенщайн! (Не е верно това, не е верно!)

Талантливият човек е неприятен. (Далчев, Фрагменти, 190)
Цял живот композиторът се бори за правото си да бъде уязвим - и необикновен! Като че ли не е желаел да уседне в длъжността "композитор". Оттук и спазъмът на себеразбирането в горната изповед.
Двете "права" обаче трябва да бъдат разделени.
Сюжетите Кой е най-големият български композитор, разигравали се - къде на шега, къде на кръв - между Пипков и негови колеги, загубват анекдотичния си характер, ако пренесем напрежението им върху въпроса: Кой има право да е композитор, значи - да е необикновен. Но това трудно се съгласува с желанието да си уязвим. Това желание, копнеж дори, страхотно избликва от изречението "Той е един чист човек, той не е направил пакости никому, на него са му правили само".
Ето и друг цитат: "През същия месец (януари 1950 г.) походът на простащината мина и през най-изтъкнатия композитор-комунист - Любомир Пипков. (...) На мене ми се струваше, че под маската на външното благополучие и партийна дисциплинираност той крие една голяма творческа трагедия. Тези мои опасения се оправдаха, когато по-късно Боян Лечев ми съобщи признанието, което Пипков му направил: "Бояне, отрязаха ми крилата." Неудовлетвореността от това, което пишеше, личеше и в непрекъснатото му желание да намират творбите му формалистични." (Константин Илиев, "Спомени за ранните години"). Константин Илиев е малко жесток в този откъс от своите мемоари. Той неприкрито говори тук за суетност като необичайна реакция на натиска (насилието). Ала е точен като диагностик на проблема. А проблемът е в това - да съхраняваш и регенерираш непрекъснато експресионистичната си, модерна младост. И в това: да сновеш между ин- и аутсайдерството, както и дали да се бориш и беснееш в една анаеробна и глуха среда. Как да се разположиш между неистовството и резигнацията? Сходен, впрочем, е и големият житейски и творчески въпрос на Димитър Ненов, който изживява краткия си, но необикновен живот именно между двете бездни. При което и "той не е направил пакости никому, на него са му правили само". При Пипков тези бездни са очертани от "Янините девет братя","Сватба" и "Конници" от една страна, а от друга - "Приглушени песни", "Вместо сбогом", "Жестоко" и "Ноктюрно" от "Мадригали"-те. Над бездните Пипков прелита благодарение на знаменитото свое esprit. Дух, остроумие, духовност, неспокойствие, острота, бързина... Той постоянно докосва крайностите, отблъсквайки се от тях.
Пипков зорко избира наследници, на които да остави по нещо от себе си. Не, не знание, не завет, а от себе си. На Константин Илиев - едно, на Васил Арнаудов - друго, на Павел Герджиков - трето. Също на Боян Лечев, Димитър Манолов, Стойка Миланова, Лиляна Барева, Марта Деянова. По този начин той се е продължил, като се е раздал в равноценни - "или почти съвсем" - съзнавайки, че е ценен, сложен, необикновен. Но очевидно наследството е било предавано в схватка с избраните. Васил Арнаудов, чиито интерпретации на хоровия Пипков са конгениални - това е признато от композитора в прекрасното писмо "Драги Васко Арнаудов..." - така и не получава посвещение върху партитурите на "Мадригали" и "Приглушени песни", които прави съкровено свои. Вероятно схватката между двамата е продължавала. А навярно и понеже не е прието да пишеш на титулната страница "На мене си". (От шока при известието за смъртта на Пипков Васил Арнаудов е изгубил гласа си. Видя се, че повечето от избраните в пълна мяра усвоиха тъй желаната от Пипков уязвимост.)
Напоследък стават ясни чудовищните, направо "симфонични" страсти, пронизвали процесите на развитие на новата българска музикална култура. Любомир Пипков е там - със своя проект за това какво е композитор, какъв да е пътят на българската художествена музика ("Ботев и Чинтулов избраха бунта и борческото начало като основен елемент на нашата поезия. Не трябва ли и българската музика да следва пътя на българската поезия?"), кои са личностите. Със своята ценностна мрежа, която непрестанно налага върху обществените и артистични реалии. И понеже "нещата са интересни, когато са отминали", то сега Пипков изглежда като един самонатоварил се генерален куратор на музикалната "експозиция" у нас. Но картините, скулптурите или пък художествените обекти не изявяват страстите на хората... И други проекти - тиранични или възвишени, абсурдни, меркантилни ("реалистични"!), даже идеални - се нанасят върху канавата на Пипковия. Да не забравяме, че от 1954 композиторът реално не участва във властта. До смъртта си той е във виртуалната власт - тази на артистичното влияние, на идеите, на изказаните или под-сказани мнения. Колко проницателен е бил Дмитрий Шостакович в известната си оценка, че: "Пипков е композитор, който поражда влияния". Влиянията са очевидни - и сега Пипков е един от главните филтри на музикалната ни култура, а десетилетието 1948-58 е тотално доминирано от тандема Пипков - Георги Димитров чрез френско-полския им цивилизационен план (вярно, прекаран неизбежно през цедката на "съветския опит"). Този тандем налага Константин Илиев като диригент на Софийската филхармония. И се започва още в първия сезон: Барток, Прокофиев, Илиев, Онегер, Хиндемит, Шостакович... За Шостакович - този тандем довежда в България през 1958 година не просто скъп пореден съветски гост, а именно Дмитрий Шостакович. Сигурно са били щастливи след Осмата му симфония под палката на Константин Илиев. Самият Пипков преживява като "възкресение - страшно по силата си" изпълнението на своята "Сватба" - композиторът описва тази вечер така: "Константин Илиев беше стихиен, силен, застрашителен".
Можеше да напише просто: "Константин Илиев отлично (или превъзходно) изпълни моята "Сватба". Очевидно творбите му имат за него смисъла на една страховита реалност и да композира за него е било нещо много повече от това спокойно да осъществяваш заложбите си. В известен смисъл творбите на композитора пред-написват неговата биография. А цветаевските "Приглушени песни" пред-написват неговата смърт. Не мога да се досетя за втори подобен метафизичен изблик в нашата музика. (Все пак, може би Иван-Спасовите Canti lamentosi). Вместо "на Васил Арнаудов" или "на Мене си" над този невероятен опус 80 можеше да стои Далчевото "Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех".
От тази кула е било извънредно трудно да си снизходителен или прекомерно колегиален спрямо обкръжаващите.

"Снизхождението е белег и на лоша съвест." (Атанас Далчев, Фрагменти, 68)

Заедно с това, в една от последните си статии Пипков нарича Лазар Николов "прекрасен композитор". (Между другото, от Лазар Николов ми е известно споделеното от Пипков намерение "Янините девет братя" да бъде български еквивалент на "Воцек".)
Не малко хора са усещали ироничния бяс на Любомир Пипков. Някои дори са смятали поведението му за цинично.

Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта. (Атанас Далчев, Фрагменти, 24)

Същият Далчев, чийто "...ален бе залезът като домат", Пипков вкара в любовна песен, весело и застрашително надвисваща над, общо взето, хилавата бекяро-интелигентска вокална лирика у нас. Вокалната лирика е бекяро-интелигентска, а общият тон на българската музика е епикурейско-буколически - en gros, естествено. Една "приятност" е видимо орисана тук. Пипков решително раздира този тон. Много негови страници го открояват като магистър на ожесточението и разрухата. (Пишейки това, вече чувам воя: Ама как, ам' бива ли..? Не чувам само гласа на Пипков: "Не е верно това, не е верно.") Веднага се сещам за връхлитащите като еринии Интерлюдии от "Оратория за нашето време", за кресливото отчаяние на кларинетното "Консерто"- една композиция, чиято структура почива всъщност на неуморното си само-рушене. Не мога да забравя също пясъчната или люспеста сухота на Трета симфония - неудържимо привлекателна, въпреки/поради спонтанната си макабреност.
Преди десетилетия участвах в детската асамблея "Знаме на мира". (Още тогава тя беше фарс, така че сега навярно се повтаря като трагедия.) От това време е и първото ми интервю - мисля, че беше за някое женско списание. На въпроса "От кого се учите", съм отговорил: "От късния Пипков". Какво ли съм знаел от "късния Пипков"? А и сега - какво ли знам? Сега сигурно знам повече и затова сега вярвам повече на тогавашния себе си. Много обичах "Пролетни приумици" и "От 1 до 15". По много особен начин ги свързвам с думите на Пипков за брат му. Със спомените, които нахлуват, за да бъдат постепенно изтрити - "Игра", "Тъга за дома", "Овчарче и гълъби", "Жалба", "Просъница". Със съжалението и с радостта от най-после постигнатата откритост и уязвимост, с метафизирането на простотата. Ако "Приглушени песни" са "прощална въздишка на големия творец", както ги нарича проф. Георги Димитров, то клавирните пиеси са сякаш Чеховската усмивка: "Ich sterbe".
Колко възможности секнаха там
- и невъзможности.
В ненасытимую прорву земли.
Това са младата Цветаева и старият Пипков.
Хор: "Гори, Самоков гори!"
Георги Грозника: "Гори, нека гори..! И пуст да остане!"
А това е младият Пипков. (Цветаева е в Прага.)
С това проклятие завършва "Янините девет братя". Операта е забравена, не се поставя и едва ли скоро ще види сцена в непоносимо оперетната ни страна. Но проклятието вибрира, гори...
(Общият тон на българската музика е епикурейско-буколически.)

Драгомир Йосифов



100 години от рождението на Любомир Пипков