Венеция 2004 - карнавал със и без маски
Във Венеция всяка зима от векове се провежда най-известният в Италия карнавал. Тази година 61-та Мостра на киното (1 - 11 септември) го възпроизведе в края на летния сезон, за да го превърне в буфонада. Карнавалното шествие започна още през пролетта, когато при вече назначения нов директор Марко Мюлер някой от партията на Берлускони свали маската със закъснение и се развика, че това е незаконно, защото той е и продуцент и имало конфликт на интереси. Така подготовката още повече се затлачи в безкрайни спорове, Мюлер въпреки всичко беше утвърден и подготви фестивала само за три месеца, като разреши спора по най-логичния начин - не показа свои филми в конкурса. Новият директор, роден през 1953, има италианско-швейцарски (по баща) и италианско-бразилски-гръцко-египетски (по майка) произход. Говори около 10 езика. Бил е директор на фестивалите в Ротердам и Локарно. От шест години е и продуцент. Амбицията на Мюлер и на президента на биеналето Дейвид Кроф беше да направят "най-хубавия фестивал за последните 10 години". От изгледаните 2406 филма от 93 страни са подбрани 71 пълнометражни, от които 21 - в конкурса и 16 - извън него.
Идеята за карнавалност имаше и своята фасада в обновения Дворец на киното. Пред него Данте Ферети (сценограф на Фелини, Ферери, Пазолини, Скорсезе) постави на 60 стълба с различна височина, разположени като шахматна дъска, 60 грозни Лъва, осветени нощем. Това оформление веднага предизвика недоволство сред фестивалците.
С откриването на Мострата започна истинският маскарад. По червения килим пред Двореца на официалната вечер минаха повече министри, отколкото творци - и публиката се отегчи от чакане. Помпозността надделя над артистизма. Вероятно сред протоколните личности имаше и някои, които само преди месеци грачеха срещу Мюлер.
Най-сетне дойде ред на филмовия маратон, подложил на изпитание както деветчленното жури с председател режисьора Джон Бурман, така и всички, следящи Мострата. След първоначалното недоумение от конкурсни заглавия-недоразумения, се появи и първото удоволствие с испанския филм "Към морето". Създаден е по истинската история на моряка Рамон, парализиран на 25 години след погрешно гмуркане. И е озаглавен по едноименното стихотворение на борещия се повече от 30 години за евтаназия болен, но съхранил ясната си мисъл. Прозорецът на стаята му гледа към морето, дало и взело неговия живот; то създава усещане за бягство отвъд хоризонта, който никога не свършва и потъва в безкрая. Парализата пречи на Рамон да се самоубие и той търси легални средства за постигане на тази цел, без да въвлича в съдебни обвинения близките си. Поразителният и поетичен филм на режисьора Алехандро Аменабар ("Другите"), заслужено присвоил си Голямата специална награда на журито, пътува в младостта и в смъртта, по морето и във вътрешния свят на Рамон, който твърди, че "животът е право, а не задължение". Историята на героя е видяна и през погледа на различните жени, били до леглото му, както и на неговото всеотдайно семейство. Хавиер Бардем е изключителен в неподвижността, с която предава виталността на Рамон, и никой не се усъмни, че той е достойният кандидат за купата "Волпи" за най-добра мъжка роля, дадена му за втори път след тази през 2000 за кубинския поет Рейналдо Аренас от "Преди да падне нощта" на Джулиан Шнабъл.
От различен ъгъл, но пак върху герой-инвалид, размишляват авторите на най-успешния от трите италиански състезателни филма "Ключове от къщи" (реж. Джани Амелио). Отправна точка е запознаването, опознаването и сближаването между млад баща, изчезнал от страх в деня на раждането на недъгавото му дете, и неговия вече 15-годишен син. Престоят на двамата в Германия за лечението на момчето, непредвиденото им пътуване до Норвегия поражда помежду им и сблъсък, и радости. Филмът се занимава с неочакваното и крехко щастие да се откриеш далеч от къщи. В помощ на неопитния да разбере сина си баща (изпълнява го безиразният и безпомощен Ким Роси Стюарт) идва силно изразителната и убедителна Шарлот Рамплинг - майка на друго недъгаво дете. В "Ключове от къщи" има затрогващи моменти, силни диалози, но прекалено разтегленият ритъм уморява, а и филмът премного залага на умиляването от играта на момчето Андреа Роси, което представя самото себе си. Не знам защо на италианските критици им хрумна да раздуват творбата на Джани Амелио и да я налагат като фаворит за най-голямата награда. Карнавалът се изроди във фарс, когато стана ясно, че филмът е изпратен, за да получи "Златен Лъв", който същият продуцент - РАИ -изпусна миналата година с "Добър ден, нощ" на Марко Белокио. Всички инстанции го желаеха - от производители през разпространители до министъра на културата, който по някакъв начин искаше да оправдае налагането на новия директор Мюлер. ...И бяха подготвили почвата с всестранни задкулисни игри и многобройни мобилни прозвънявания.
Международното жури обаче, едно от най-компетентните през последните години, остана глухо за глъчните национални напъни на домакините и послуша съвестта си, като лиши от всякаква награда италианския филм (според техните признания след закриването той никога не е бил сред обсъжданите за "Златен лъв") и заслужено присъди "Златен Лъв" на английския "Вера Дрейк" (реж. Майк Лий). В следвоенна Англия (действието се развива през 1950, а героинята е реално съществуващо лице) скромната домакиня Вера Дрейк се раздава щедро за семейството, старата си майка и дори болния съсед. Никой от близките й обаче не знае, че тя всеотдайно и нежно помага на бременни момичета да абортират нежеланото по една или друга причина дете. Вера го извършва нелегално от алтруизъм, без да мисли за последиците, във време, когато абортът официално е забранен. Животът й се променя, когато полицията я арестува. Тази усмихната и услужлива жена проглежда за истината, макар че никога не произнася думата аборт, и се стъписва, и се стопява. Нейното преображение с посърналото лице, плача, паузите, недоумяващите очи е претворено с поразителна правдоподобност от неизвестната досега актриса Имелда Стонтън, изправила на пресконференцията за филма залата на крака и изтръгнала от журито купата "Волпи" за най-добра женска роля (чуха се слухове, че я гласели за Никол Кидман в "Раждане" на Джонатан Глейзер, но добре, че е надделял здравият разум). Майк Лий удивително предава моралната дилема и избягва суровата пропаганда. Той нито отговаря, нито се интересува от въпроса невинна или убийца е героинята му. За него е важно нейното осъзнаване, както и отношението на семейството и близките й. В този колективен портрет всеки отделен актьор е на мястото си, всяко лице излъчва съгласие или несъгласие по горещата тема за аборта. Изключителната атмосфера на 50-те години е постигната чрез перфектни изпълнители, изпипани детайли, стегнат ритъм, всяко нещо е на мястото си, всеки кадър е филигранен и наситен със съдържание.
Омая излъчва и корейският Binjip ("Празна къща" или "Желязо -3"). Бездомно момче търси празни къщи, за да ги обитава в отсъствието на собствениците им. Той подрежда, пере, поправя техните електроуреди, без да краде. Влюбва се в една от обитателките, пренебрегвана от своя мъж. С нея продължава това сюрреалистично пътешествие, докато не ги открият и той да попадне в затвора. Невидим за останалите, младежът продължава да присъства в живота на виждащата го любима. Двамата безмълвни герои, без да произнасят дума, се разбират и издумват повече от всички останали говорящи. Мълчанието се удря в крясъка. Режисьорът Ким Ки-дук ("Островът", "Пролет, лято, есен, зима и отново пролет...") изпълни екрана с успокояваща и красива природа, обиграни символични предмети, светлини и сенки, сънища и реалност, които съпътстват тази притча за самотата и любовта. Безграничната фантазия, рядката елегантност, лекота и дълбочина очарова и донесе на режисьора наградата за режисура и тази на ФИПРЕССИ.
Усетът на Мюлер и неговата всеизвестна слабост към азиатското кино не го подведоха, но преклонението му пред Америка му изигра лоша шега. Въпреки въжделенията на директора, заглавията от САЩ не отнесоха никакво отличие, освен предвидения "Златен Лъв" за цялостно творчество на 80-годишния Стенли Донън, един от най-известните автори на мюзикъли. Затова пък американските звезди - с капризите и охраната си - също допринесоха за карнавалната атмосфера. Те по традиция закъсняваха, което породи объркване в прожекции и пресконференции.
Скромните художествени резултати от първата Мостра на Мюлер бяха помрачени от хаос и лошо обслужване. Структурите на фестивала не издържат на толкова филми и паралелни програми. Закъсненията на някои прожекции с по два часа изнервиха публиката, измъчените да чакат представянето си автори после се оказваха в полупразни зали, както се случи на Дензъл Уошингтън, дошъл с два извънконкурсни филма - "Кандидатът от Манджурия" (реж. Джонатан Деми) и "Огънят на отмъщението" (реж. Тони Скот). Ако той все пак запази хладнокръвие, изнервеният Ал Пачино ("Венецианският търговец", извънконкурсен, реж. Майкъл Редфорд) напусна залата и с труд беше задържан да остане за мегавечерята след това. Джони Деп спокойно се представи за началото на "В търсене на несъществуващия остров" (реж. Марк Фостер) в два часа през нощта, когато продуцентът от Miramax обяви на публиката: "Добре дошли на нашата прожекция-закуска, на която ще бъдат сервирани кроасани. Утре ще науча г-н Мюлер как се подрежда програма за един фестивал и после ще го хвърля в морето."
Не бяха пощадени от неуредици и журналистите. Закъснения на прожекции доведоха до застъпване на две конкурсни заглавия. Част от един филм се вмъкна в друг. Дори пресконференция започна час преди края на филма, за който ставаше дума.
Италианското кино също изневери на Мюлер. Ако той се беше вслушал повече във вкуса си, а не в мобилния телефон, откъдето неизбежно е получавал натиск отгоре, щеше да избегне линча за конкурсния филм на Микеле Плачидо "Където и да си". Банална любовна история в съвременен Рим между лекари от една и съща болница. Съпругът се увлича по младата си студентка-медичка, съпругата се отдава на колегата си след тежка операция. Катастрофа с линейка променя съдбите им и започва играта на чувства между живи и мъртви. Двойка фантазми се разхожда безцелно из града. Кикотът в залата премина в освиркване на финалната сцена с абсолютно голия герой след любовен екстаз. Не такова беше поведението на италианците на пресконференцията за този безпомощен и празен филм. Надянали маската на куртоазията, те нямаха доблестта да го съсипят. Микеле Плачидо също сложи маската на обиден на неразбралите го критици. При толкова маскаради във и извън залите, нямаше начин Мострата да не приключи, както бе започнала. Този път карнавалът беше в истински театър.
Реставрираният след пожара "Фениче" предостави сцената си за катастрофалното закриване. Усещаше се напрегнатата атмосфера от пренебрегването на филма на Джани Амелио. Водещата актриса пропусна наградата за режисура, преводачката се суетеше на сцената и бъркаше имена и заглавия, дори специално поканената за вечерта и по случай 70-тия си юбилей след броени дни София Лорен не беше на висотата на чара и славата си. Посърналите лица на министри издаваха отегчение. Не разведри настроението и Стенли Донън с няколкото танцови стъпки на Джин Кели от своя "Пеейки под дъжда". Италианското кино беше в траур и маските на протоколната учтивост окончателно се свалиха при скромните ръкопляскания за Майк Лий. На другия ден пресата плачеше за неполучения "Златен Лъв". Искрена ли беше или отново се почваше буфонадата?

Венеция, специално за Култура

Соня Александрова