Воля за кино
- Твърде деликатна бе ситуацията на журито на "Златна роза" - 16 филма в нулева за игралното ни кино година...
- Не е за вярване в какви условия се създава българското кино! Преди две години бях член на комисията за игрални проекти към Националния филмов център - и досега хората, на които отпуснахме скромната субсидия, не са започнали снимки! Киното ни е сведено до нулевата точка. Поради няколко причини. На първо място е вината на държавата. Всяка европейска държава се грижи за своето изкуство, а нашата - по-малко от всички. Тя не се погрижи за фондове, както направиха други страни, за координиране на усилията за събиране на пари. Втората причина е Законът, който не реши проблемите, както очаквахме. Третата е, че у нас не се създаде, както другаде, армия от млади продуценти - добре е, че част от възрастните режисьори се ориентираха към тази дейност, но има нужда от нови хора - и за производството, и за разпространението на българската продукция. И като стигнем до факта, че парите са винаги малко, хем се обричаме на малко филми, хем на малък ефект от творчеството.
- В Българската национална телевизия пък наблюдаваме огледалния модел - бързо финансиране, но нищожен бюджет, кратки срокове и най-често - мърляв резултат.
- Парадоксът е в това, че на киното се дават по-малко пари, отколкото на филмопроизводството в БНТ. Но и там те се оказват недостатъчни, а техниката е остаряла. Или да съкратят продукцията, обезпечaвайки по-качествени произведения, или да увеличат парите. Но не можем да жънем плодовете на бързо, небрежно и демодирано творчество.
Струва ми се, че все още не сме свикнали да говорим за филмово творчество. Този термин би ни обединил да не делим кино- и тв-филмите така рязко, тъй като хората отдавна снимат с видео или дигитална камера и фестивалите изобщо не ги делят. Във Варна колеги пледираха да не ги уеднаквяваме, тъй като сроковете и бюджетите в киното и телевизията са различни. Никой и нищо не оправдава какъвто и да било недостатък в едно художествено произведение, особено на фестивал. Да са мислили, когато са проектирали нещата, когато са знаели с колко пари разполагат... Мисля, че с малки изключения телевизионното ни кино е твърде старомодно. Тв-филмите по света отдавна са по-разкрепостени, по-зрелищни, амбициозни във визията. И обратното - има вече филми, снимани с малка дигитална камера, като тези на Киаростами например: с 5 кадъра, без монтаж, без ефекти, а се постига такова съзерцание, че съперничи на източната философия. В същото време, когато киното се мегализира в големите холивудски компютърни проекти, някъде се минимализира до микронаблюдение.

- В този контекст "Под едно небе" на Грец абсолютно се откроява със своята органика - както на миналогодишния СФФ, така и на "Златна роза".
- Той не разчита на зрелищността, а се съсредоточaва в една ситуация, без да задушава пространството. Това е добър пример, който би трябвало да се помни. И "Мила от Марс" е сниман дигитално. Той целият е продукт на дигиталната култура - мислен е клипово и затова се харесва не само на младите хора - всички, които гледаме телевизия, вече имаме друг ритъм на възприятие. Екранният език в "Мила от Марс" е дръзко разкрепостен... Радикално е присъствието на Весела Казакова - тя е феноменално въплъщение на днешното младо поколение, което се прави на по-неугледно, отколкото е, но под нощния, кабаретен грим бучи интелигентност и чувствителност. Честно казано, досега не бях гледала такова пънк-кино, при това докосващо най-сериозните проблеми на времето ни...
- И с чувство за хумор.
- Спомням си, че някой ми беше обърнал внимание за втората част - вярно е, че там има друг ключ, друга стилистика, но това не е рядко явление - когато не можеш да намериш изхода в самата реалност, търсиш го чрез поезията.
- Може, но лично аз не открих поезия. Там, където Мила най-сетне среща любовта и би трябвало да полети, ми става равно и филмът е изпуснат до финала.
- Може би се изпуска нещо от психологията, но пък екстериорът издига внушението. Ние много държим на нашия фолклор, но твърде рядко се замисляме как да живее той в живата култура; и в този филм се вижда добра мяра - може би малко дизайнерски поднесено, но елементи от красотата в декора са стилизирани, извадени са от битовия контекст и фактурата пак въздейства като българска.
- Маниашки филм. Има и друго - Зорница София до такава степен концентрира плътността на отношенията преди "завоя", че стига до послание, близко до "Догвил".
- Да. Макар че в "Догвил" героинята е с претенции за съвършенство и се питаш не започва ли да действа като бич за околните, а в "Мила от Марс" грешницата се извисява до мадона. Великолепна драматургия - една сложна метаморфоза, а поднесена непретенциозно. Младата героиня се пречиства, старците също - чрез общуването си с нея. И ми идва на ум, че ние всички имаме необходимост да се пречистим. Без да делим хората на положителни и отрицателни герои, което си беше трафаретът на едно предишно мислене.
- В "Мила от Марс", "Шантав ден" на Силвия Пешева и в "Под едно небе" наблюдаваме консолидиране на поколенията, елиминирайки родителите - внуци - баби и дядовци. Тези отношения са освободени от родителската авторитарност и респект, но в тях е важен авторитетът на мъдростта.
- Има едно такова правило - първото отдалечаване е драматично. Сякаш е спазван Мойсеевият принцип - някой да забрави, за да може друг да поеме щафетата... Има житейска логика в тази драматургия и това също й прави чест. Защото при всички стилове и артистизми житейската правда е нещо много важно. Мисля си например как Цветана Манева виртуозно играе възрастни жени. Това се случва при зрели актьори и не само у нас. Когато играе баби, Цветана влиза именно в тези дълбочини, за които говорим - и в "Една калория нежност" на Иванка Гръбчева, и в "Изпепеляване" на Станимир Трифонов е по-млада по дух от дъщерите, внася полутонове, ирония, интелигентност...
- Точно житейската логика липсваше в повечето от тв-филмите.
- Повечето от тях са някак от вчера - вече видяно, преживяно, ако не от нашето, от чуждото кино! Няколко се изкушават от фройдистки истини. Добре - имаме да компенсираме в това отношение, защото твърде дълго време сме си позволявали да не влизаме надълбоко в индивидуалното битие, в комплексите... Битово сме живели и изкуството ни в голямата си част е такова. Добре е, че с "Отвъд чертата" Илия Добрев се е обърнал към Георги Райчев, тъй като там има моменти, които липсват в останалата българска проза. И в "Следвай ме" на Дочо Боджаков става дума за комплекс... Но не можеш откритите от Фройд комплекси да ги експлицираш винаги като през 30-те или 40-те.
- Или през други комплекси.
- Точно така. Тези комплекси не са забутани в литературата, а са живи и днес. И трябва да се интерпретират с актуален ритъм, диалог, с нова рефлексия. Най-лошите черти на кинодраматургията ни са се прехвърлили върху тв-филмите. Жалко. Защо телевизията трябва да бъде кошчето за отпадъци на киното? Естествено, всяка комисия, както и всяко жури, не е застрахована от грешки, но толкова повтарящи се грешки вече говорят за някаква трайна ситуация и лоша практика. Слава Богу, сниманите на 35 мм са по-актуални, по-модерни - не само защото са на лента. Просто са актуално мислени.
- Драматургията е извечният проблем на киното ни. Кога ли ще се пръкне нещо истински свястно...
- Геновева, то се пръква! На този фестивал, в това прекалено малко пространство имаше цялостни неща, имаше добри елементи... Както се казва, при тези трудни условия трябва да поздравим всичките участници за свръхволята им за кино. Но нещо не бива да забравяме - драматургията на екрана се ражда като кинодраматургия. Дори най-съвършената литература, ако не я превърнеш в кино, ще си слушаш диалога и от това няма да се роди голямото филмово преживяване. Мисля, че затова в журито оценихме "Изпепеляване" и "Мила от Марс" - в тях нещата се раждат с филмови средства. Представи си, ако четеш "Мила от Марс" - низ от екзотични фрагменти, а се е родило обемно кино. Същото важи и за "Изпепеляване", въпреки че е решен в по-традиционен, класически ключ, през едри характери, поведенчески принципи... Органичен филм, с точно измерени дължини и епизоди - отдавна не бях виждала толкова верен монтаж, добри актьори и, разбира се - добре снимано от големия оператор Емил Христов .
- И изтънчен дизайн, костюми. Виртуозна работа на Георги Тодоров-Жози и Боряна Семерджиева. Благодарение на техния вкус е постигната красота в такава жестока материя.
- И е постигната епоха! Много ни липсваше, че нямаме награда за художник, но журито приема статута такъв, какъвто е.
- Не знам кой си позволява да променя статута. Нечестно е на едно издание на фестивала да има награди по компоненти, а на друго да няма. Киното е синтетично изкуство, както знаем. Може да не дадете награда за сценарий например, както се е случвало, но трябва да присъства по регламент.
- Аз например съм срещу наградите на обществените организации - те създават лошото усещане, че на фестивала има много отличия и се хвърля сянка върху прецизността на журирането. Редно е да се дават само награди от журито. Те ще могат да бъдат повече на брой.
- "Изпепеляване" ме изненада мощно. Колеги възразяваха "Стига с тия лагери!". Не. Този катарзис трябва да се случи. Естествено, с филма ровенето в темата няма да приключи, но той е много по-дълбинен в сравнение с предшествениците си от началото на 90-те...
- И аз имах подобен диалог. Има неписан закон в изкуството - когато не харесваш идеята на нещо, оспорваш формата. Допускам, че на подсъзнателно равнище някои хора изпитват неудобство... Всичко мога да разбера и да уважа. Но дискусията ни в журито бе много интересна и се концентрира около архетипа - как в такава ситуация хората стават зверове, как загубват елементарното си чувство да обичат по човешки и различни други аспекти на поведението, и това са вечните неща. Драматургията има право на сгъстяване. Познавам "хубостите" на 50-те и те са доста страшнички. Спомням си и думите на Лихачов: "Ние всички бяхме виновни". Но в онази епоха действително имаше палачи и жертви... В "Изпепеляване" реалността е концентрирана като в юмрук.
- Малко брутално цапардосва този юмрук. Но пък Станимир компенсира грубостта с изумителния резултат от работата с актьорите. Прекрасни са всичките! Диалектичност има...
- Има характери. Абсолютно не подценявам работата на режисьора, в крайна сметка той гради цялото, но в случая имаме още един пример за волята - при каквито и обстоятелства да работиш, трябва да намериш адекватен екип, който да се справи със съответната задача. Да се радваме, че в тази разбита система на кинопродуциране и разпространение се появява такъв филм. Надявам се, че актуализираните политически страсти ще утихнат и разумните хора, макар и от "другата страна на барикадата", ще разберат, че той пуска дълбока сонда в националното поведение в много трудна епоха от българското битие. А ние, общо взето, не сме дали много примери, че умеем да се вглеждаме в неудобните страници от националното ни минало. Разбира се, и в предишната епоха от многото партизански филми само единици се докосваха до онова, което наистина засяга екзистенцията, морала, националния манталитет.
- Не ме напуска усещането, че независимо от ексцесиите и самоубийството на Калина (Параскева Джукелова), независимо от патилата на Енрико (Стефан Вълдобрев), трагедийният персонаж е комунистическият маниак Стоев (Деян Донков) - той е обсебен от тази жена повече, отколкото от Сталин, а му е отредена жестоката участ да отглежда сам детето от нея, пред което мълчи!
- Добро прозрение. Според мен бяха нужни още два-три щриха и навлизането в сложността щеше да е по-очевидно и по-убедително. Деян е толкова способен актьор, че щеше да го направи. Може би пък ние с нашите тълкувания трябва да насочим вниманието на зрителя към това. Но аз вярвам, че съвременният зрител е добре трениран за кино. Важното е да гледа филма в салон, при хубава прожекция.
- "Изпепеляване" има и еротично въздействие, за разлика от огромната част български филми. От изначалната погнуса на героинята към злодея, в плътските им съприкосновения тя постепенно преминава в друго измерение на живот - пожелава го отвъд ненавистта.
- Тя приема мъжкото тяло на живия човек. И тук, струва ми се, биха помогнали някои полутонове... Въпросът за сложността на характерите действително съществува, но по-важно е, че киното ни се занимава и с тези аспекти на битието. При това еротиката във филма е с мярката на съвременния вкус.
- На фестивала видяхме променени, по-отворени и някак по-очовечени Грец с "Под едно небе" и Попзлатев с "И Господ слезе да ни види...", а с "Хубава си, мила моя" Дюлгеров продължава да си плува в коридора на експеримента... Прекрасни са актрисите - личи си, че са се забавлявали. И аз се забавлявах. Чисто формално ме дразнят интермедиите.
- Минимализирано пространство и актьор - особена конструкция, не се среща всеки ден в киното. Дори си мисля, че ако не се показваше вторият персонаж (на психолога), филмът щеше да спечели. Чувала съм различни хора да имат предпочитание към някои от четирите актриси. Лично аз ги приемам заедно. Всяка по своему се е справила с много трудна задача. Мисля, че усилието за този филм трябва да се уважи - той е интересен и плодоносен опит. Ето, той също е нов вид тв-кино. В крайна сметка няма нищо по-важно от човешкото лице на екрана, особено на "малкия".
- Не ми се иска да подминем "Къщата" на Андрей Кулев и "Славата на България" на Васил Барков - различни по стил, те заявяват адекватността на формата - игрален дебют в тв-новела.
- В никакъв случай. Как добре е снимала Светла Ганева на видео в "Къщата"! Изумителни пейзажи и портрети. Много е добра тази новела. Държи се на идеята за избора и през нея пласира всичко. Впечатлява и киногеничността на Линда Русева. Добър е и филмът на Васил Барков с Джоко Росич. Ето, ако имаше награда за кратка форма...
- Била ли си и друг път жури на "Златна роза"?
- Преди много години, в унизителното положение, когато се чакаше Тодор Живков да си каже мнението за един филм (няма да кажа кой), а той не се обади. Изобщо никой не се обади, слава Богу. Това беше отдавна. Сега работих в друга атмосфера. Не се познавах отблизо с членовете на журито Ани Пападопулу, Алек Попов, Илиян Симеонов и Михаил Мутафов - някак по интуиция ги пожелах за сътрудници. Така хубаво сме разговаряли, така уважително един към друг, и в крайна сметка постигахме консенсус. Всеки ден обсъждахме видяното. Без инструкции, без влияние, без лобиране. При това те, като млади хора, бяха абсолютно безкомпромисни: "само добро кино". Това са младите. Както си говорехме преди малко, бабите и дядовците са по-опрощенски настроени. Може и да е грешен изборът ни, но е свободен.
- Съществуваше ли шанс да не присъдите "Златна роза"?
- Сега ще изрека най-горчивото си признание. Бях в провинцията, когато ме поканиха, и помолих да ми прочетат заглавията. Не бях гледала "Мила от Марс" и "Изпепеляване" и си казах: "Тръгвам, пък каквото стане - може и да не дадем "Златна роза", това се е случвало и тук, и по света". После в журито се смяхме, защото им казах - тръгваш с презумпцията, че може и да не дадеш "Златна роза", а даваш две! Просто човек трябва да е отворен за всяка изненада и да е честен по отношение на своя вкус. На всеки фестивал има оскърбени, но пък ние сме си свършили нашата работа. Знам, че публиката ще компенсира с нещо наградите ни - жалко, че нямаше награда на публиката... Защото "Другият наш възможен живот" на Румяна Петкова и "Пътуване към Йерусалим" на Иван Ничев са в посока на демократизиране на киното, разтваряне в по-зрителски, разказвателни форми, и те си имат също място в един по-широк процес. Е, разбира се, можем да пожелаем да са направени по-добре, но не бива да подценяваме потребността от такива филми.
Изумително е как в това миниатюрно пространство на българското кино има толкова много начала и толкова много човешка и артистична енергия. И тук е мястото да отбележим, че публиката е много толерантна към българското кино. Тя го обича не по милост, а от потребност. То й е необходимо, както всяко изкуство, във всяко време - за самопознанието... Има особености на националното киноразвлечение, както и на националния лов... Това нахлуване в залите за български филми по време на фестивала бе великолепно преживяване. То също е част от волята за кино. За съжаление салоните, където те се прожектират, стават все по-малко. Светът е измислил арт кината през 20-те, а ние пак ще откриваме велосипеда, след като си затрихме студийните кина... Наложително е да пледираме за подобна мрежа и тук държавата на всяка цена трябва да помогне. Шедьоври да направят нашите режисьори, няма къде да ги показват, тъй като хората си губят навика да ги търсят в кината. И телевизията би трябвало да показва българските филми с повече грижа, да помага за осмислянето и оценката им.


10 септември 2004

Разговора води Геновева Димитрова


Проф. д-р Вера Найденова е кинокритик, преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" от 1977. Автор е на 8 книги и на многобройни статии за кино в специализирания и всекидневния печат.
Разговор с Вера Найденова,
председател на журито на 26-я фестивал на българския игрален филм Златна роза (27 август - 4 септември 2004)