Може ли да се пише без граници?

Паскал Киняр е автор, когото българската публика познава сравнително добре - и като изследовател на Древния Рим ("Секс и ужас"), и като романист (последен превод "Тераса над Рим"). "Скитащите сенки" е първа част от най-новия проект на Киняр, който трябва да представлява поредица от романи под общото название "Последното царство". Първите три книги са вече издадени през 2002 г., а самият Киняр пише в бележка към тях: "Това е малко усилие да се мисли за всичко. Малка, напълно съвременна визия за света. Съвършено лаическа визия. Съвършено анормална визия." Разбира се, фразата "малко усилие", както и другата - "съвършено анормална визия", е чисто френско, може би и пазарно, кокетство, когато става въпрос за една дълга поредица от "мащабни книги", но пък "да се мисли за всичко" е доста по-точно определение, което всъщност задава жанра на постмодерното писане, представено от Киняр. Този "жанр" може да бъде изречен като подход, който се стреми да погълне всички жанрове, да отмени традиционните граници между тях, да смеси множество различни възможности... - не без известно чувство за нарцистично величие, по принцип специфично за постмодерната мисъл. "В мен малко по малко изчезнаха всички жанрове", твърди Киняр в споменатата вече бележка, но жанрът, който поглъща всички жанрове, не е посоченото от него без-жанрие, а по-скоро игра на всежанрие или власт върху самата способност за писане.
Ако представям отново Паскал Киняр, вече за трети път през последните три години, то е, защото смятам проекта "Последното царство" за симптоматичен. Той експлицира възможностите на френския постмодерен роман, финализира един модел на елитарната модерна литературност и в същото време оголва всички опасности на неговата изчерпаност.
На първо място виждаме ясно как писането без граници започва да прилича на онази "кутия за разни неща", която Мечо Пух подарява за рождения ден на магарето Йорик, след като изяжда бонбоните в нея. Неизбежна част от този подход е станало есеистичното разсъждение, което подмамва с привидната лекота на умението "да се мисли за всичко" красиво, и лесно прехвърля границата на баналното обобщение. Достатъчно е да се прочетат една след друга "Сенките" на Киняр и Тетрадките на Чоран (1957-1972), за да се види голямата разлика между претенциозния модернизъм и дълбоката, скептично напрегната мисъл, и двете в границите на френската литературна традиция. Наистина, при Киняр съществува пластът на класицистичната ерудиция, този път преекспониран и придобил орнаментален характер в опита да изземе функциите на художествената визия.
Още един специфичен момент е намесата на документално-политическия дискурс, друг препъникамък на постмодерното писане, който лесно клони към журналистическа есеистика (разсъждения върху такива явления като глобализацията, модерния тероризъм, световния капиталистически пазар и т.н.
Антиамериканизмът изглежда задължителен, поне в желанието да бъдеш свободомислещ френски интелектуалец). Тук лесно натежава склонността да се правят универсализиращи наблюдения с поучителен тон. Ефектната им метафорична форма може да крие доста неулучено смислово съдържание. При Киняр например можем да прочетем: "Човек трябва да е комунист, за да отсъди, че изкуството развлича" или "Само в тоталитарните режими изкуството се използва за естетизиране на опитомяването, за легендаризиране на миналото..." (с. 91). Не е задължително да си чел Вапцаров, за да знаеш, че комунизмът обвинява точно буржоазното изкуство в празна развлекателност и че по всяко време, във всяка държава изкуството е легендаризирало ("опитомявало") някакво минало. Още по-скептична съм към твърдението, че човекът на изкуството е "по-безкористен от парите в обмяната". Изобщо, романтичната артистичност все по-трудно съвпада с реалността на съвременната менталност. И се оказва, че границите са нещо необходимо, когато пишеш за другите, защото без тях не може да съществува никаква структура на интелектуалния (и социален) договор, който прави текста (на един човек) важен за опита и привлекателен за желанието на (все още) четящите съвременни хора.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Паскал Киняр.
Скитащите сенки
.
Превод от френски Светла Лекарска.
Издателство Леге Артис,
С., 2003.