Българският Букър и има ли той почва у нас
На 23.IХ. се състоя церемонията по обявяването на "шортлиста" в първото издание на наградата за български роман на годината "Вик" - награда, която стана вече може би по-известна с "популярното" си название "българският Букър". В ресторант "Before & After" (къщата на Мара Белчева), с помощта на соленки и петифури, журналистите изслушаха пресконференцията без особен интерес. В началото бяха обявени шестте романа, които продължават състезанието за приза: "Ох, лю/бо/в" на Иван Голев, "Феродо" на Димитър Шумналиев, "Елада Пиньо и времето" на Керана Ангелова, "Екзекуторът" на Стефан Кисьов, "Аутопия - другият път към ада" на Христо Карастоянов, и "Поражението" на Константин Илиев. След това думата бе дадена последователно на всеки от членовете на журито: Симона Мирчева, Йордан Ефтимов и проф. Светлозар Игов. (Акад. Антон Дончев не можа да се възползва от възможността да изрази мнението си, тъй като отсъстваше.) Симона Мирчева разказа какъв тежък труд е било изчитането на всички 66 романа и настоятелно защити наградата "Вик" от посрещналите я непосредствено след учредяването й нападки в стила на: "К'ъв е тоя англичанин тука, к'во иска, що па той ще ни прави награда, кат' че ли сами не мо'ем!" Мо'ем или не мо'ем е отделен въпрос, факт е, че преди появата на Едуард Вик по нашите земи такава награда нямаше. Йордан Ефтимов прокара подробен паралел с наградата "Букър", чийто модел "Вик" следва до голяма степен; оттам се прехвърли върху книгоиздателската ситуация у нас, която лишава писателя от възможността да се изхранва с писане и с това поражда липсата на професионализъм у писателите. (По единодушното мнение на тримата членове на журито огромната част от романите са невероятно слаби, елементарни, графомански, но дори и най-добрите в списъка трудно биха били конкурентоспособни на световния литературен пазар). Проф. Светлозар Игов поде темата за графоманията и отбеляза, че в нашия случай тъкмо тези лишени от художествена стойност текстове по-точно отразяват социалната картина от прилично написаните; според него обаче те биха представлявали интерес по-скоро за социолога, отколкото за читателя или критика, тъй като не са диагностични, а симптоматични. Игов също коментира изразените мнения, че съставът на журито представлява "орел, рак и щука": "Защо изобщо се проблематизира това - тъкмо така би трябвало да бъде!" Както се оказа, основна заслуга за именно този състав на журито носи членът на комитета за наградата Раймонд Вагенщайн (останалите са самият Едуард Вик, Боян Биолчев, Стефан Данаилов, Недялко Йорданов, Христо Друмев, и Иван Гранитски...). Раймонд Вагенщайн също взе думата, за пореден път защити наградата от всевъзможните нападки, и изрази гледната точка на издателя: на обвиненията, че българските издатели не обръщат внимание на българските автори, той отвърна: "Дайте ми роман, който не мога да не издам." Остана известно съмнение обаче доколко българските издатели търсят такъв роман и какво биха могли да направят за него, след като го издадат: печална истина е, че за нашите издателства работата приключва със самото издаване, оттам нататък романът трябва сам да се продаде. Като крайно, пресконференцията продължи, изглежда, твърде длъжко за търпението на журналистите и настойчивите подкани за въпроси към присъстващите не дадоха резултат. По-заинтригуваните предпочетоха да вземат лични интервюта с репортерските си касетофончета; останалите доядоха соленките и тихомълком се изнесоха.
Голямата надежда е, че наградата ще бъде запазена в следващите години и постепенно ще запълни липсата на подобна институция в българската литература. За да продължим паралела с "Букър", встрани от солидния чек за наградения, самият факт на награждаването винаги вдига тиража на романа, понякога до сто пъти. Солидната сума (за българските стандарти) е факт и в случая с "Вик"; дали ще има значение за тиражите и книгоиздаването, вече не зависи само от фондацията.

Ангел Игов