Георги Димитров дирижира Брукнер
Странни са понякога съвпаденията в живота. Редица неща налагаха пребиваването ми в Пловдив в края на миналата седмица. Вече, бидейки там, случайно научих, че в този ден, 24 септември, Пловдивската филхармония открива концертния сезон под диригентството на новия си стар диригент Георги Димитров. Реших, че подобно преживяване не е за изпускане. Не заради програмата (концертът за пиано от Григ отдавна ми е омръзнал, а Брукнер не е между композиторите, които ме довеждат до възторг), а за да видя какво ще ни поднесе една подобна противоречива комбинация точно между тези два компонента - оркестъра на пловдивското ОФД и диригента Георги Димитров.
Това са отношения с отколешна давност, а, както е известно, колкото по-дълги са те, толкова по-оплетени и сложни стават. Неведнъж те са работили в тясно взаимодействие, което неизбежно е завършвало с повече или по-малко продължителна раздяла. Работата на добрия диригент е да застави оркестранта непрекъснато да дава максимума от това, на което е способен, че и повече. А това едва ли може да се понрави на оркестранта. От друга страна, по пътя си до концертния подиум диригентът трябва да мине през сложния лабиринт на човешки и творчески взаимоотношения, наречен симфоничен оркестър. И ако той успее да се промъкне през този лабиринт читав и сравнително цял - най-сетне ще възсияе под ярката светлина на сценичните прожектори. Но междувременно той е оставил по пътя част от себе си, и, на свой ред, вероятно е настъпил или наранил някого. Такава е диалектиката на "творческите родилни мъки" в оперно-симфоничното изкуство и тя, естествено, е съпроводена с колизии, които неизбежно довеждат до раздяла, за голямо, макар и временно, облекчение и на двете страни. После, при следващото завъртане на спиралата, те се събират отново, понякога дори за радост на публиката.
И ето че на въпросния 24 септември Пловдивската филхармония наново се събираше със стария си Маестро - за да зарадва или накаже своята публика, този път със симфония № 4 "Романтична" от Антон Брукнер. Признавам, интересно ми беше да поразузная какви чувства поражда "последната рокада" на шеф-диригентския пулт у "потърпевшите" оркестранти. За моя радостна изненада не чух мърморене или пророчества a la Касандра. Напротив, общото настроение беше, че подходящият шеф е отново на полагаемото му се място. "Най-добрият отново е при нас!" - възкликна радостно една колежка след генералната репетиция. Подобен бе смисълът и на други изказвания.
Концертът започна с "любимия" на Дебюси концерт за пиано и оркестър от Григ. Солистка беше Алина Комитова. Ако сведенията ми са точни, тя е ученичка в последния курс на софийското музикално училище "Любомир Пипков". Колкото и да е спорно подобно участие в откриване на концертния сезон на такъв град като Пловдив, толкова безспорни са качествата на младата пианистка. Тя притежава добра техника, желязна хватка и удивително самообладание. Последното демонстрира по най-убедителен начин, когато още в началото на първата част, в експозицията, тя, най-неочаквано за себе си, се озова в репризата, в квинтова тоналност, сиреч към края на частта, но със завидна лекота и хладнокръвие се завърна отново в експозицията. Не ми се вярва повече от 5-6 човека в залата да са отчели този инцидент, който при повечето пианисти би завършил твърде трагично. Струва ми се все пак, че още не си е донаучила концерта. Обаче в голямата и нелека каденца в първата част, на която вероятно се е спряла с повече внимание и отговорност, тя беше безупречна и показа големи качества и - дай, Боже! - добро бъдеще.
После дойде ред на "гвоздея" на програмата - Брукнер. Да се изпълнява симфония от Брукнер е изпитание както за диригент и оркестър, така и за публиката. А за България си е събитие. Симфониите на Брукнер чертаят упадъка на романтизма, неговия красив и внушителен финален спазъм, нещо като лирична поема за гибелта на Джурасик парк. Брукнер може да бъде и еклектичен, и неповторим. При него масивни симфонични блокове се редуват с най-нежна и възвишена лирика, с отблясъците на прословутата виенска елегантност. Въобще - чудесна възможност за оркестър и диригент да покажат на какво са способни. Пловдивските симфоници го показаха, и още как! За пореден път бе доказано, че един музикален колектив е толкова "голям", колкото е диригентът му. Този същият оркестър, който през последните 2-3 години неотвратимо се плъзгаше по наклона на провинциалната посредственост, показа, че има качествата на отличен оркестър от европейски мащаб. Всичко, което поиска неговия вдъхновен ръководител, беше красиво и акуратно изпълнено. За пръв път от много години насам повярвах, че може би сме достойни да влезем в Европа. Георги Димитров е велик български диригент, достоен продължител на един друг великан - Добрин Петков, чийто огромен портрет той съзерцава всеки път, когато се намира в кабинета си. (Какво не бих дал, за да знам какво си мисли г-н Димитров при това...) Във всеки случай, ако паметта не ме лъже, имам чувството, че това, което ни показаха тази вечер под неговата палка пловдивските симфоници, не отстъпва дори на най-големите им постижения от времето на Добрин Петков. Също като него Георги Димитров е неумолим и безпощаден в своята висока взикателност - както към оркестъра, така и към себе си. Също като него той е в състояние да изтръгне нечувани звуци от "инструмента", на който "свири" - завладяващи във фортисимото (в което не чух нито кикс, нито "праскандо") и още по-завладяващи в поразителното пианисимо, наситено с пределно напрежение и изразителност.
Подтискащ бе контрастът между бляскавото чудо, сътворявано на сцената, и вехтичката неуютна зала - лошо осветена и с лоша акустика. Кметът и градските "нобили" не присъстваха, а и да бяха дошли по някакво чудо, едва ли щяха да усетят нещо повече от досада. Те вероятно имат доста "по-интересни" задължения.
Какво да се прави, това е нашата жалка и тъжна действителност. Но затова пък си струваше да се чуят виковете "браво", които разтърсиха залата, да се видят усмихнатите, щастливи лица на оркестрантите, които продължаваха да си тананикат фрагменти от симфонията, да преживяват отново чудото, в което са били участници, да празнуват празника, за който са виновници. Няма да скрия - завидях им, защото познавам това състояние, но никога вече няма да го изпитам. Струваше си да се види удовлетвореният диригент, от който безспирно струеше вода, като от изворите на Марица. Виж, на него не му завиждам.

Тео Мусев