Мила Кате,

Първоначалният ми порив беше да заявя, че си написала гениална книга.
Сигурен съм обаче, че този високопарен аристократически етикет никак не е по вкуса ти. Затова ще продължа: значимостта на "Нагоре Надолу" (както, прочее, и на "Малко стихотворения") е в това, че въпреки ударите на бита и битието, ти, Кате, продължаваш да усъвършенстваш своите заложби, нещо повече, продължаваш да ни даряваш с безхитростни възможности. И то не само в езика!
Написала си ведра, здравословна, вразумяваща книга. Не чувам никакъв шум в канала: няма нужда нито от почести, нито от светски блясък. "Най-малко пък стихотворенията са основание/ за живене на чужда сметка." И още: "Бездната е място за посещения, /обратният път е възможен - пял той. // Орфей Лекуващия./ Непризнаващия границите.// И къде тогава му е Музиката?"
Трябваше обаче да стана баща, за да разбера по-добре неясната простота на твоите стихотворения, да проумея своята новина в тях. Как да бъдеш едновременно родител и писател? Какво печелим от литературата, когато губим децата си? Какво печелят децата ни, когато "губим" литературата? "Би могло да не е порок (писането/) само по себе си.// Но когато енергията му подтиска любовта/ пресушава състраданието/ предава близките ти// ти вече не си друго освен/ обсебен минувач край собствения си живот." И още: "Децата ми/ във вид на добронамерени стихии разпердушинват живота ми/ откъм глупавата му страна/ как бих искала да живея ли/ ами така."
Усещам твоя отговор: все повече максимализъм, все повече минимализъм. Усещам своя отговор.
Мила Кате!

М.Б.