Словеса и събори (Сън)
Приятно нещо е да има човек дебела сянка, "Бейк ролс", "Бъргър София" и няколко зрели смокини, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Заспиш и сънуваш... но какво сънуваш? Сънуваш, че светът прилича на музей; и насред тоз музей минерали всякакви сбрани, то опал, то аметист, то опушен кварц - а покрай минералите наредени сергии с книги всякакви, мъдри и родолюбиви. Вървиш, па се чудиш и се маеш: що чинят всички тез книги насред музея? Но ето насреща ти обявление, осведомляющо, че ти, читателю и сънувателю, си призован на Събор на българската книга. Призован си не от другиго, ами от Съюза на българските писатели, Националния център за книгата, Националния литературен музей, че и от Националния църковен историко-археологически музей. Тъй де - нещата си идват на мястото: къде другаде ще е българската книга, ако ли не в музея? Но всички тез музеи са леката артилерия, сачми някакви, а патронът, един важен челебия, благо гледа откъм Министерството на културата, горд, че е сторил добро на даскалите и азбукарчетата.
Даскали и азбукарчета обаче хич се не видят, само скучающи стринки зад сергиите, дето аха-аха и ще извадят плетката. А по сергиите - най-отбрана стока: тук "Етрополе и етрополските зетьове" ти намигат закачливо, отсреща се репчи "Българската мафиотска сага", по-натам една държавна агенция търси "Брод към Цариброд", а Синодалното издателство припява исо с тежки томове за спасението на душата. Изведнъж духва вятър - навсъде се разлитат образи на видни български списователи. Спокойно, читателю и сънувателю, туй са само картички, издание на Националния литературен музей. Като ти се проясни пред очите и тръгнеш пак покрай сергиите, успяваш да забележиш, че почти всеки е турил в заглавието си по едно "България", "българско", "българи" или друго някое родолюбиво слово.
Но с туй не се изчерпва съборът, читателю и сънувателю. Съборът затова е събор, за да се събират людете и да си четат един другиму стиховце. Присядаш на червено столче пред зеленосукнеста маса и слушаш: плясъка на вълните, блясъка на звездите, на душата трепетите... Не само душите, но и гласовете им треперят на поетите, зер нови книжки са изправили пред съда на читателите и сънувателите, нищо че някои са скрили вече по петнайсет поетични сбирки зад гърба си. Ами че пишат хората, чувствата бликат - не мож ги удържа. Това е поезия! Те и младите хубава поезия пишат, в един сайт я качват и дошли тук да си я прочетат. Именува се тоз сайт "Буквите", понеже публикующите там още учат буквите. Както е казал народът, който се учи, той ще сполучи. А що чинят сред съзидателите на блестяща словесност разпасани постмодернисти и изследвачи на постмодерното? Хванали по някоя чуждоземска стихосбирка, попреписали туй-онуй и се мислят за голяма работа, пилета неоперени.
Вече ти е станало байгън от поезия, но организаторите и за това са помислили - можеш да се поразвлечеш с картинки. То оназ нещастна изложба за 100-годишнината на Далчев, дето три месеца вече я подреждат не където трябва, то първият български рисувач на комикси и анимационни патоци ли не щеш, та чак до старопечатните книги на втория етаж мож стигна. Ех, какво книгоиздаване е имало едно време - с винетките му, с илюстрациите му. Не като днес, дето списователите сами си издават списованията.
Инак и дискусии са предвидени. Като прочиташ на едно листче, че баш патронът е поканил изгърмените през мандатите в Министерството патрони да си похортуват за културата, чак ти иде да заплачеш от умиление. Запътваш се към червените столчета, а там - ни патрон, ни вопъл, ни стон. Заети хора нали са - сигур по други партийни и държавни събори се сбират. Зазяпваш се в самотните безпатронни аметисти и се цапваш по челото. Нали щели "Аметистова роза" някому да дават, "за участник, чиято дейност по време на Събора максимално съответства на неговия дух". Възвръщаш си и ти присъствието на духа и тръгваш да питаш и разпитваш за аметистовата роза. С питане и до Цариград се стига, но до лауреата - не. От дума на дума поне разбираш, че я дали на издателство ли, на книга ли, ама книгата май още била в ръцете на словослагателите. О, аметистови рози! О, събори и патрони! О, поети плодовити! Защо си не спях мирно и кротко, ами трябваше да сънувам таквиз работи! Тъй си викаш, читателю и сънувателю, и взимаш, че се събуждаш, а насреща ти - чичо Денчо. Ха! Що дириш тука, чичо Денчо? Дойдох, младо, да разгледам събора, книжка някоя да си купя за родолюбивите трепети на душата. Ама какъв събор, каква книжка, това не беше ли сън? Какъв сън, вика чичо Денчо, ако искаш хубави сънища, ще ти кажа що трябва да направиш, аз вече съм го измислил.
Изпървом ще стана компонист. Къкъв компонист, чичо Денчо, нали диригент щеше да ставаш? Остави се, туй диригентството излезе бошлаф работа, ами компонист да си - напишеш едни псалми, вземат, па те направят от компонист министър и после цял мандат събори стъкмяваш. Дай ми на мене събори да правя. А пък сегиз-тогиз идат в кабинета ти туй ректори, туй редактори, даскали и азбукарчета, па ти хортуват на ушенце и както ти хортуват, вземе, че ти се доспи. Заспиш, пък сънуваш увертюри, фанфари... От тоз по-сладък сън няма.

Й. А. Иваницов