Чаровете и рисковете
на пътеписа
Пътеписът "До Чикаго и назад" излезе на английски. Софийско издателство със звучното родно име "Български бестселър" създаде книга, чийто външен вид се доближава до качествата на съдържанието й. Вече може да тръгне по света произведението, родено след пътуване през половината свят от човек, който желае да пътува, да наблюдава, да преценява, насмешливо или възторжено, но винаги човечно, а в допълнение на това умее и да разказва. Неговият герой Ганьо Балкански също е homo viator, също пътува през географски, културни и социални пространства, но ако се върнем към някогашния въпрос за контрастите между бай Ганьо и създателя му, трябва да добавим, че трудно е да се намерят двама толкова различни пътувачи.
Още докато зрееше идеята за английско издание на пътеписа, без колебание бе решено, че в него ще има предговор и обяснителни бележки. Ясно е защо. Къде от суета, къде от желание да съучаствам в дело добро за културата и човещината, без колебание се наех да ги напиша. После съжалих за лекомислието си. Нищо не ме е затруднявало и смущавало така, както написването на предговора към "До Чикаго и назад" за чуждестранен читател. Озаглавих го "Чаровете и рисковете на пътеписа", имайки пред очи някои от свойствата на тоя стар жанр, но докато го пишех, усетих какви чарове и рискове крие и този сравнително нов жанр, предговорът. В класификацията на Жерар Женет той е отнесен към групата наречена с гърцизма "паратекст", която по-късно Женет преименува с метафората "праг" (seuil). Предговорът е праг, който читателят прекрачва по пътя към произведението, смята Женет. Предговорът е властнически капан, в който много лошо може да попадне читателят, а още по-лошо този, който го е заложил, предговорителят.
За предговора като жанр, за предговора към българско или чуждестранно издание на "До Чикаго и назад" може да се напише дебела книга, та затова млъквам и со страхом божим полагам сътвореното от мене пред съда на българския читател. "До Чикаго и назад" завършва с думите "Па има си хас да ви хареса!" Не смея да ги повторя.


Н.Г.


В 1893 година наред с всичко друго по света стават и следните събития: на 1 май американският президент Гровър Кливлънд открива в Чикаго Световното Колумбово изложение, на 20 юни българският писател Алеко Константинов тръгва за Чикаго. Изложението бива открито пред очите на огромни тълпи, с много шум и блясък и за него пишат вестниците по цял свят. Алеко Константинов бива изпратен на гара София, България, от неколцина развълнувани приятели и за тръгването му пише един български вестник. Двете събития изглеждат несъизмерими по важност, но има едно средство, което може да съизмери и сближи несъизмеримото. От пътуването на Константинов "to Chicago and back" се ражда великолепен пътепис, чийто английски превод читателят държи сега в ръцете си. Тази книга превърна пътуването му в голямо събитие за българската култура, а с преводи на чужди езици, надявам се, може да стане някакво събитие и по света. Световното изложение е порождение на промишления и колониалния ХIХ век, точен, макар и малко креслив изразител на възможностите и манталитета на своето време. В 1851 г. се урежда едно Great Exhibition в Лондон, а покрай по-малките идва и голямото Exposition universelle de Paris в 1855 г. и пак в Париж 1878 и 1889. На това изложение отива и двадесет и шест годишният Константинов и пише от Париж в България, че макар да няма пукната стотинка в джоба си, чувства се най-щастливият човек на света. Световни изложения, за които ХХ век не намери по-добро име от Expo, продължават да се уреждат и до днес с, казват, все по-разочароващи резултати. В тези изложения има нещо от пъстротата на средновековните панаири. В Чикаго например човек е можел да види нови модели мощни локомотиви и не далеч от тях сцени от едно Явайско село, оръдия на немската фирма Круп и персийска танцувачка и певачица на Песента на змиеукротителя. Разликите обаче са красноречиви. Явен е модерният напън да се събере светът върху площ от неколкостотин акра - в Чикаго те са били 633. Като оставим настрана стопанските подбуди, това е напън рискован, на моменти смешен и жалък, но не и лишен от някакво благородство. Колумбовото изложение не е първото в Съединените щати. В 1853-54 г. в Ню Йорк се провежда Изложение на промишлеността на всички народи, а в 1876 г. Вековно изложение отбелязва стотната годишнина на Съединените щати в родното място на американската държава, Филаделфия. Малко след това на някои американци идва на ум, че няма да е лошо с голямо изложение да се отбележи четиристотин годишнината от стъпването на Колумб на американска земя (1492 г.). Замисълът постепенно набира сили и в 1889 г. общественото мнение и властите решават, че това наистина трябва да се направи. Вече са се появили и кандидати за домакинство - Сент Луис, Ню Йорк, Вашингтон. Деловите кръгове в Чикаго обаче се оказват най-големи местни патриоти, тоест обещават пет милиона долара в подкрепа на Изложението като начало и още пет, ако градът им бъде избран за домакин. (За покупателната възможност на тогавашния щатски долар говорят и цените в Изложението: обиколка с кораб 25 цента, входът в Дахомейско село също 25 цента, релсова пързалка 10 цента.) Спорът къде да бъде Изложението се решава от Конгреса, който на осмото гласуване дава предимство на Чикаго пред другите три съперника. Започва трескаво и мащабно строителство. Архитектурна забележителност на Изложението се оказва комплексът от сгради, наречен заради цвета им Белият град. Около Изложението се случват какви ли не работи - така например в Щатите е въведен хамбургерът, а чешкият композитор Антонин Дворжак създава великолепната симфония "Из Новия свят". Световните изложения не биха заслужавали името "световни", ако по времето на тяхната поява не се беше появила още една разновидност на човешкия род - съществото, което пътува най-често групово по рутинен път и с осигурени битови условия, водено и наставлявано от екскурзоводи, с пътеводител (наричан през ХIХ век бедекер) в единия джоб и с парични талони (през ХIХ век) или кредитна карта (днес). Туристът, защото явно за него е думата, прилича по нещо на пътешественика Марко Поло (1254-1323) или на Дейвид Ливингстън (1813-1873), но така силно се различава от тях, че на съвременния туристически човек може да му стане малко нещо неудобно - макар че едва ли ще му стане. Отварям дума по този въпрос, защото за един пътепис е много важно кой говори в него - пътешественик или турист. Като претеглям по какви подбуди пътува Константинов, как пътува, какво наблюдава и как разказва, виждам го на социалната и техническата граница между пътешественика и туриста, а като дух - само пътешественик. От България през Виена и Париж Константинов прекосява Европа, стига до френското пристанище Хавър, качва се на големия пътнически параход "Ла Турен" и след седем дена стъпва на американска земя, Ню Йорк. Разглежда големия град, доколкото той може да бъде огледан за броени дни, и продължава на изток, най-напред към Ниагарския водопад. Смаян и въодушевен от гледката на това природно чудо, продължава пътя си и през Детройт стига до Чикаго, където го очаква чудо от друго естество, Световното изложение. Какво е видял и какво не е видял Константинов от това необозримо световно стълпотворение, читателят сам ще прецени. Идва ред за път обратен и за една малка повествователна изненада. От заглавието през целия пътепис досега се е внушавало, че крайната цел на пътуването е Чикаго и Изложението. Тук без никакви обяснения става ясно, че пряко "и назад" няма да има и че пътуването продължава. Този повествователен похват, по-присъщ на пътешественика, отколкото на туриста, може да зарадва всички читатели, защото ще продължи един увлекателен, наблюдателен и остроумен разказ, и някаква част от читателите, според които не си струва човек да бие толкова път, за да види фалша, самохвалството и световното насилие на така наречените световни изложения. И така, Константинов се отправя "назад" към югоизток, към столицата Вашингтон, която след Чикаго му прави впечатление с чистотата и красотата си, а като европеец го изненадва с неформалността, със свободата, с която посетителите биват допускани да разгледат Капитолия и Белия дом. (Добре че Константинов не се е случил във Вашингтон в наши дни, сто и десет години по-късно.) След това през Балтимор пристига във Филаделфия, където за първи път американките започват да му харесват. Продължава на север към Бостън, смятан тогава, с право или не, за културната столица на Съединените щати. Бостън обаче го привлича и с още нещо. Към края на ХIХ век по света, включително и в България, нашумява романът на Едуард Белами (1850-1898) "С поглед назад" ("Looking Backward 2000-1887"), действието на който става в началото на ХХI век и, разбира се, в Бостън. Този роман-утопия, или антиутопия, за бъдещето на промишленото общество и човек, е разтревожил Константинов, но по-голямата му тревога иде от другаде: и без "поглед назад" той открива, че предвижданото от Белами вече е започнало да се случва в Съединените щати. Едва след Бостън идва ред за обратния път, през Атлантика до Париж, където неуморният пътувач, вече без да крие умората си, все пак прави още една извивка, този път на запад и посещава Лондон. А след Лондон вече наистина "назад" към страната, където го посрещат с думите: "О, добре дошъл! Какво има в Америка?" София - Париж - Хавър - Ню Йорк - Ниагара - Чикаго - Вашингтон - Филаделфия - Бостън - Париж - Лондон - София - наистина твърде дълъг път по времето на парната машина, когато и по образцовите американски железници от Ню Йорк до Чикаго са пътували 26 часа, а от Сан Франциско до Чикаго три дена и половина. И това е път не само дълъг, но без предварително обявена посока, сякаш импровизиран, свободен като духа и погледа на пътника Алеко Константинов. Що за човек е бил той? Две са подбудите ми да поставя този въпрос. Едната е, че за разлика от романиста, пътеписецът като личност може да застане по-близо до това, което разказва - а тъкмо това се е случило в "До Чикаго и назад". Другата е особеното място, което личността на Константинов заема в ценностната стълбица на българите. Националната и наднационалната култура е готова да отвори в своята ценностна стълбица място за образ на личност благородна, достойна, горда, рицарска и в някаква степен мъченическа. Отвориха го и българите и с право положиха в него образа на Константинов. Алеко Константинов е роден в 1863 г. в семейство на заможен търговец, суров и мрачен, малко нещо подобен на Дикенсовия Домби-баща. Основно училище не посещава, защото Константинов-баща наема домашни учители, едни от най-добрите тогава. Като гимназист издава ученическо списание, пише хумористични и сатирични произведения, някои от които издава. Завършва право и постъпва на работа в съда. По това време българският обществен живот, без да се различава много от живота в други страни и времена, бива оценяван като неустановен, неспокоен или направо бурен. Току-що (в 1879 г.) е била основана българската държава, трета по ред в историята на българите. Политическите партии, либерали и консерватори ожесточено воюват около устройството на държавата, стопанското развитие и геополитическата ориентация на България - към Европа или към Русия (раздвоение, което започва да затихва едва в наши дни). Конституция и закони черно на бяло има, но не те са главният регулатор на страстите. При това положение лесно е да си представим какво може да се случи с човек, който работи в съда, особено ако този човек е честен и с достойнство, тоест ако е Константинов. Ето един епизод от съдебната му "кариера". Правителството завежда дело за обида срещу редактора на един от многото опозиционни вестници. И както повелява законът, прокурорът трябва да поддържа обвинението, но прокурор е Константинов, а той не е убеден във виновността на редактора, още по-малко в правотата на закона за печата. И съдебният обвинител произнася реч, която би стояла по-добре в устата на защитника. Избухва професионален, и всъщност политически скандал, правителственият вестник го раздухва и на 30 март 1888 г. Негова светлост скоропостижно е уволнен. Първото му, но не и последно уволнение. Константинов остава на улицата - наследник на разорено семейство, загубил между 1885 и 1890 баща, майка и три сестри, гнетян от подозрението, че и той като тях е болен от туберкулоза. Опитва се да се препитава с адвокатство, но без успех. Липсват му качествата, които правят адвокатската професия не особено почитана в очите на някои хора. Пойна птичка адвокат става ли? - пита той в писмо до приятел. Опитва се да си помага и със свободно писателство - превежда, издава разкази и пътеписи, създава поредица блестящи фейлетони. Литературните и нравствените резултати от тази дейност са смайващо силни, а паричните - жалки като адвокатстването му. Сиромашията си този колкото горд, толкова и насмешлив човек превръща в тема на литературното си творчество, тя е и важна черта в образа, с който Константинов живее в паметта на българите. Ако този образ трябва да се определи с една дума, най-точната между тях може би е - обаятелен. Общителен, прям човек, остроумен, благодушно хаплив към дребните човешки слабости, ювеналовски саркастичен спрямо големите неправди, неотстъпно предан на принципите си, винаги изящно облечен бедняк, който често си ляга, без да е вечерял, последовател на максимата на Джон Стюарт Мил "По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня", който в разрез с личните и обществените си страдания използва като основен свой псевдоним "Щастливец" и с пълно право подписва някои от писмата си с "Твой непоправим идеалист и безсребърник Алеко". Противоречието град-природа заема интересно място в тази обаятелна, но видимо несложна личност. Дете на града и на съвременната му цивилизация и без капка русоизъм в мисленето си, той все пак се провиква в печата: "Българино, излез от задимените кафенета, от прашните градове и иди сред природата!" Сам той въодушевен и способен да въодушевява другите, Константинов увлича неколкостотин души да изкачат един от високите планински върхове и да основат там първото българско туристическо дружество. С такова раздвоение той наблюдава от парахода, символ на цивилизацията, могъщата океанска стихия, с това раздвоение минава и през Съединените щати. За щастие на читателите му раздвоението остава неразрешено през цялото му творчество. Демократизмът, равенството между човеците е негов идеал, но познавали го отблизо хора твърдят, че всичко това се е съчетавало с някакво чувство на аристократическо превъзходство - което впрочем ясно личи от произведенията му. Без такова чувство ироникът не може да стане ироник. Такъв в общи линии е бил човекът, който на 20 юни 1893 г. се е отправил към Чикаго. Явно е, че са го привличали не само близките български планини. След като се завръща от Америка, помолен от един свой приятел Константинов попълва модния тогава въпросник "Моята изповед". От отговорите му, общо тридесет на брой, става ясно, че любим негов писател е Тургенев, любимо ястие - пастърмата, най-привлекателна историческа фигура - италианският проповедник и бунтар Джироламо Саванарола. Има и въпрос "Коя е любимата ви миризма?" Името на някой изискан френски парфюм, ухание на утринна борова гора - нещо подобно бихме очаквали да чуем от Константинов, а чуваме: "Миризмата на параходите и железниците." Той вече многократно и ненаситно е вдъхвал тази миризма. В същия въпросник Константинов изповядва, че пътуването му до Америка е един от двата най-щастливи мигове от живота му, а най-приятното място, на което е бил, е Ниагара и върхът на Айфеловата кула. Константинов е по своему homo viator, пътуващ човек. За щастие той е и разказващ човек. "До Чикаго и назад" е пътепис - жанр, чиито произведения могат да бъдат много привлекателни за читателите, но който става все по-труден за литературния теоретик. И тоя жанр на свой ред е разтърсван от противоречия, основното между които може би е противоречието между това, което пътеписецът вижда около себе си, и това, което усеща вътре в себе си - на кое да даде предимство в разказа си? Това противоречие гради и разтърсва знаменития пътепис (?) на Лорънс Стърн "Сантиментално пътуване през Франция и Италия" (1768). Намираме го и в пътеписа на Константинов. Някои литературоведи (Каролин Портър, 1988; Марк Кокър, 1992) твърдят, че пътеписът като литературен жанр е слабо изследван и че поражда много теоретически затруднения, а други (Британска енциклопедия, 1988, том ХХIII) се оплакват, че от ХIХ век насам твърде много хора са започнали да пътуват и да пишат пътеписи, та качеството на жанра паднало. Може и да е така, но затова пък има пътеписи, които се четат и препрочитат с лекота и наслада и за които не може да се каже, че злепоставят жанра си. Още в началото си "До Чикаго и назад" се самоопределя като "леки, хвъркати бележки". Точно и образно казано, но под тази лекота се крият множество преодолени от пътеписа на Константинов трудности и рискове. А тези трудности остават за нас, и то все по-големи. След времето на Мартин Бубер и Михаил Бахтин въпросът за диалога между човеците и културите назря все по-остър, а образът на Съединените щати по света навлезе в небивали досега изпитания. Ето защо "До Чикаго и назад" е не само любопитно и увлекателно, но и много злободневно четиво. Пътникът е същество, чрез което много пряко и живо протича срещата, сблъсъкът или разминаването между културите. Той пътува със своята култура и с някакви знания, предразсъдъци и "стереотипи" (Уолтър Липман) за другата (стереотип: французите са женкари, англичаните студенокръвни, българите полови атлети и пр.). По пътя го очакват приятни или неприятни изненади, комични или некомични недоразумения, радости, огорчения, разочарования. Волно или неволно той преценява Другия и Другостта. И каква ще бъде нагласата му към Другия и Другостта - ето въпрос от голяма нравствена и културна важност. През лятото на 1862 г. знаменитият руски писател Ф. Достоевски прекосява Европа от Петербург до Лондон и назад, след което създава пътепис под заглавие "Зимни бележки за летни впечатления". В тези бележки има нещо зимно не само в календарен, но и в преносен смисъл. Западна Европа е видяна с хладно ироничен, на места и с неприязнен поглед, погледът на изграждащия се славянофил Достоевски. Почти по същото време по Европа пътува и американският писател Марк Твен, в чийто пътепис "Невежите в чужбина" (1869 г.) двете култури, европейската и американската насмешливо се оглеждат една в друга. Що се отнася до книгата на Джером К. Джером "Трима на празноскитане" (1900 г.)... но по-добре е да се върнем в Чикаго и на въпроса си. В грамадата текстове, посветени на чикагското изложение, звучат три основни нагласи, две от които полярно противоположни. На единия полюс е прехласването пред чудесата на техниката и живота в Съединените щати, състояние на духа, което на български се нарича "телешки възторг". На другия звучат мрачни тонове и апокалиптични предсказания: свърши се, човекът не е вече човек, а студен, самотен автомат, вместен и поробен в грамадна машина. Особено мрачно звучи гласът на един руски писател, посетил и той Изложението, чието име ще спестя. За щастие има и още един подход - аналитичен, уравновесен, и когато е насмешлив, застанал с достойнство над безкритичния възторг и безогледното отрицание, над американското, европейското, българското. Това е и подходът на пътеписа "До Чикаго и назад". Ето например, Константинов влиза в павилиона за електричеството. Той идва от страна, в която свещта и газената лампа са все още най-съвършените осветителни тела, и първото му впечатление, разбира се, е: "Тука и говедо да пуснеш, ще пощръклее от възхищение." Константинов е смаян от видяното в павилиона, силно впечатлен от Съединените щати, но пътеписът му показва, че той не е бил нито говедо, нито теле, че да изпада в съответния възторг. Пътепис на достоен човек, способен да овладява и собствените си колебания. Пътеписът неизбежно представя чуждите земи през очите на някаква култура. Така е и в "До Чикаго и назад". Като личност Константинов носи в себе си три главни културни пласта: български, руски и западноевропейски (това трикултурие е присъщо на поколения българска интелигенция). В западноевропейския пласт на Константинов води Франция, а от Франция Париж. В упоменатия вече въпросник има и въпрос "Кой чужд народ ви е най-симпатичен?" "Французите", отговаря Константинов, а пътеписът му предизвикателно тръгва от Париж: "В Париж... Ама ще речете защо почвам от Париж?" Пътеписът дава някакво прозаично бюрократично обяснение, но разказът, който следва, постъпателно придава на това въведение друг, по-дълбок смисъл. В "До Чикаго и назад" руският културен пласт липсва и Съединените щати са видяни през очите на две култури: българско-ориенталската и европейско-френската. Използван е много често и много умело похватът на сравнението между трите опорни точки на пътеписа - Ориентът, Европа, Съединените щати. Любопитно е, че традиционната снизходителна нагласа на европейците към Америка тук ту излиза напред, ту бива потискана. Над тези три опори се издига свободният, либералният и независим дух на пътеписа. И все пак ние сме в 1893 г., когато дори такъв демократичен и човеколюбив дух е откровено европоцентричен - цивилизацията свършва с Европа и нейните продължения. И не само защото сме в 1893 г. Иронията и комиката не търпят еднаквостта и равенството. Много от видяното в Съединените щати пътеписът одобрява, много и не одобрява. От второто ще отбележа само, че той е създал образ на промишления човек, който твърде много прилича на това, което няколко десетилетия по-късно Херберт Маркузе ще нарече "едноизмерен човек". Трите културни опори са представени и със свои характерни стилове на речта, които в съчетанието си на свой ред пораждат комизъм. В живия разговорен поток на разказа, и без това труден за превеждане, са преплетени представители и на трите стила. Преводачът господин Робърт Стърм е имал много трудна задача и, вижда се, добре е преодолявал мъчнотиите. Останала е една от тях - силният ориенталски стилов пласт и неговите значения на български. Този пласт дава много комизъм на българския оригинал. Любопитно е, че в "До Чикаго и назад" три са не само смисловите и стиловите опори, трима са и пътуващите, Константинов и двама негови приятели - българи. Това е благодатно за човека и пътеписеца Константинов, сам и самотен той трудно може да бъде. Благодатно е то и за всеки пътеписен разказ, който търси различието в гледните точки, а от три едната винаги може да бъде различна. На тройката литературни герои добре й върви - трима са мускетарите на Александър Дюма, трима са другарите на Ерих Мария Ремарк и къде ли още не. Има обаче и друга, вече по-близка прилика. В книгите на Джером К. Джером, които са колкото пътеписи, толкова и пародия на жанра, пътниците са също трима, веднъж на лодка (1889 г.), веднъж на празноскитане - "без да се брои кучето". Това е добра прилика между фикцията у Джером и реалностите в пътеписа на Константинов. От пътуването на Константинов за Америка се ражда най-добрият засега български пътепис. В него се ражда и нещо друго, все така важно за българите. В Чикаго Константинов попада на един българин на име Ганьо Сомов, търговец на емблематичното за тогавашна България розово масло. Пътеписът нахвърля неговия образ и оповестява намеренията на автора, все още смътни, да направи от този Ганьо свой герой. Константинов преправя името му на представителното Ганьо Балкански и написва поредица от разкази за него. Това е най-популярният, най-прозрачният и най-загадъчният образ в българската литература, около който вече сто и повече години не стихват споровете кой и какъв е той. В някакъв смисъл подобно на своя създател и Ганьо Балкански е homo viator - пътува с мускалите си розово масло по Европа, а след това и в бурното българско обществено пространство. Подобно на "До Чикаго и назад" и тук има комичен и не само комичен сблъсък между култури - в случая между европейската и ориенталската. В Ганьо Балкански мнозина виждат събирателен образ на българина и дори национален тип, други енергично оспорват това гледище. Каквото и да е, Константинов вижда и очертава Ганьо Балкански не в България, а в Чикаго. Своето може да се види по-ясно или по-различно отдалеч. В последните редове на "До Чикаго и назад" пътеписецът говори за копнежа си да направи околосветско пътешествие. И това е било не само литературно мечтание. Константинов разпалено е излагал плановете си, а приятелите му озадачено са се споглеждали - откъде ще намери пари? (За да пътува до Америка, Константинов е заложил последните останки от състоянието на покойния си баща, помогнали са му и приятели.) Пред погледа му обаче е имало и нещо по-близко изпълнимо. Подготвя се поредното Exposition universelle internationale de 1900, отново в Париж. Константинов е бил на предишното изложение в Париж 1889, готви се да отиде и на това. С мисълта за него на 6 април 1897 г. той пише, а на следващия ден издава един много смешен и тъжен фейлетон на тема как ще се представи България на Парижкото изложение. Ето и заключителната му част: "Българийо, майко моя, в какъв ли гиздав мундир ще те представят на Парижкото всемирно изложение и дали там ще може да те познае твоето чедо, о, моя простичка, и бедничка, и хитричка, и умничка, и набожна, и безбожна, и измъчена, и наплашена, но и храбра Българийо..." Чедото на майка България не можа да доживее това изложение. Месец по-късно Константинов не е вече между живите. Загива така, както е искал да живее - на път. Вечерта на 11 май 1897 г. пътува с файтон през планините на Южна България. До него седи млад, много амбициозен политически деец, един от ръководителите на новооснованата Демократическа партия. В мрака изтрещяват изстрели, Константинов се хваща за гърдите и след малко издъхва. Снежнобелият му нагръдник с голямо кърваво петно на лявата страна и днес може да се види в музея на Константинов в родния му град Свищов. Убийството потриса България и предизвиква първите студентски вълнения в историята на Софийския университет. Убийците са заловени и осъдени, но отнасят в гроба тайната кой ги е пратил и в кого от двамата пътници са се целили. Неяснотата разпалва образотворческата енергия на българите и много от тях заживяват с усещането, че убиец на Константинов е неговото литературно творение Ганьо Балкански. Това може да се види и на една много известна в България рисунка: Константинов, повален на земята, прощава на своя убиец с думи, присъщи на просторечието на Ганьо Балкански и трагично съвпадащи като идиом със зейналата в гърдите му рана: "Нейсе, запуши я." Авторът на "До Чикаго и назад" не успя да направи околосветско пътешествие. Дано английският превод на пътеписа му има по-щастлива съдба. Вярвам, че я заслужава.

Никола Георгиев


Никола Георгиев е преподавател в Софийския университет "Свети Климент Охридски".
Предговор към предговора към
До Чикаго и назад