По пътя към елитите
В българското демократично пространство темата за елитите и тяхната роля в (не)довършения преход търпи любопитно развитие. В зората на демокрацията този въпрос сякаш не стои. Потънало в реториката на "нежните революции", българското обществено мнение предпочита да разглежда настъпващите промени като изблик на спотаявана всенародна енергия, като тържество на потиснатите маси, които самостоятелно, без чужда помощ и организация, вземат нещата в свои ръце и прекрачват от царството на необходимостта в царството на свободата. Последващите години леко охлаждат революционния плам и оптимизъм, за да отстъпят място на респекта към обективните закони на историята, които - вън от нашата воля - чертаят пътя на неизбежното движение от тоталитаризъм към демокрация, от реален социализъм към либерална държава, от планово стопанство към пазарна икономика; цялата Източна Европа е въвлечена в процес на трансформация, чиято финална фаза бездруго е нареждането до прогресивните западни образци. И едва поредиците от разочарования, сътресения, катастрофи насочват вниманието към идеята, че някой все пак го е правил и го прави този преход. Търсенето на виновни за буксуването и несполуките започва, разбира се, по-рано, но чак през последните няколко години то приема вида на масов негативизъм към елита на прехода в качеството му на субект на извършваните промени.
Тенденциите в обществените нагласи провокират и съответните опити за научна рефлексия върху проблематиката за елита. Тръгнали плахо в средата на миналото десетилетие, от две-три години насам тези опити се умножават до степен да докажат ангажимента на българските социални науки към елитисткия дискурс в изучаването на националното политическо битие. Нека демонстрираме сериозността на този ангажимент с поглед върху две книги, излезли сравнително наскоро - "Елитът на прехода" от Петя Пачкова (2003) и "Обществени елити и лидерство в страните в преход" от Александър Маринов (2004).
Имаме пред себе си двама автори с крайно различни творчески биографии, научни разбирания, подходи на анализ, рамки на мислене. Две различни гледни точки по един и същ проблем, изразени почти по едно и също време - какъв по-добър шанс да сверим собствените си виждания по толкова важния въпрос кой, защо, с какво право и как ни е управлявал.
Петя Пачкова ни представя ясен, разбираем изказ с максимална терминологична опростеност. Тя не проверява нечии хипотези, за да ги приеме или отхвърли, нито формулира изводи на базата на логически модели и абстрактни схеми, а следва развитието на собствените си тези, подкрепени с примери от историята. Понятията за интерес, воля, стратегия са изведени в центъра на методологическия подход като ключ към изследваните факти. Литературата е комплектувана предимно от български автори и от утвърдени имена в политическата теория; може да се каже, че Пачкова прекарва крайно ценния и необходим дебат за елита през призмата на българската научна общност, като по този начин възражда позабравените у нас научен живот и научна полемика (заменени отдавна с публицистични и идеологически дискусии). Бих добавил, че това е стилът на проф. Минчо Семов, оказал своето благотворно влияние върху не едно поколение социални учени.
По-важно, обаче, е не стилът, а същината на изложените чрез него идеи. В "Елитът на прехода" доминира марксисткото възприемане на историята и политиката. Това само по себе си не е нито добро, нито лошо, стига да се ползва с пълноценна и убедителна аргументация. Според Пачкова господстваща роля в обществения живот държат икономическите интереси, икономическите елити, икономическите процеси. Общественият процес се изразява в постъпателното движение към по-напреднали стадии на развитие, дефинирани по смисъла на формационния подход (феодализъм, преминаващ в капитализъм, който на свой ред трябва да премине в дадена по-висша фаза, макар да не става ясно комунизъм ли е това, или нещо друго). Това постъпателно движение, наречено ход на историята, следва в различните си варианти сходни маршрути, маркирани от три задължителни етапа: етап на силни противоречия, през който новата класа налага нови обществени отношения; етап на туширане на конфликтите, в който се утвърждават новите обществени отношения; етап на изчерпване на възможностите на системата, белязан от конфликтното зараждане на нови обществени отношения и социални сили. Тази обективност на историческия прогрес влече със себе си силно подценяване на потенциала за активност на социалните субекти, строго детерминирани в своето действие от външни за тях условия. А за да бъде картината пълна, социалните сили трябва да се разпределят класово; ето така българският преход за авторката минава под знака на противопоставянето експлоататори-експлоатирани. В този смисъл не е чудно, че Петя Пачкова започва книгата си с разсъждения за актуалността на Лениновата дефиниция за класа.
В обществения живот винаги властват класи, посочва Пачкова, но оперативното управление се извършва от елит. Елитът се разглежда като "каймак на управляващата класа", той е социална група от хора с пряко или силно влияние върху вземането на важни за обществото решения. Определението е допълнено с формулирането на основна цел за елита - съхраняването на съществуващата обществена система. Това подкопава идеята за ротация на елитите и създава впечатлението, че не съществуват нови елити. Това, наред с признатата необходимост от постоянно частично съвпадение на интересите на елит и не-елит (с оглед запазването на обществения организъм), не изяснява как тогава е възможна социалната промяна. Отговорите всъщност са посочени в текста. Не можем да говорим за елити в множествено число, пише авторката, а за един единен елит, който има своите функционални подразделения - икономически, политически, военен, интелектуален, журналистически елит. Разнообразието от типове под-елити обаче не бива да скрива факта, че те са част от една координатна система, че изпълняват допълващи се функции в обществото, че независимото им действие е невъзможно. А колкото до социалната промяна, тя не настъпва толкова по волята на даден елит, колкото по силата на обективни закономерности. Според Пачкова характеристиките на тоталитарните режими в Източна Европа например се дължат на несубективни закони и са общи (с известни вариации) и за капиталистическите системи от този период. Защо е така? Защото говоренето за социализъм и капитализъм като взаимно несводими типове организации на обществото не се покрива с фактите. Авторката избира да подкрепи теорията на Георги Найденов за социализма като вид държавен капитализъм, в който номенклатурата е буржоазната класа, съвкупният капиталист, а работническата класа се експлоатира по класическия утъпкан стереотип. Ето защо социалната промяна по нашите ширини не е и не може да бъде революционен преход, а самотрансформация на номенклатурната буржоазия и нейния единен елит в нови условия. В този смисъл преходите са средство за спасение на елитите в ситуация на изчерпването на възможностите на системата на специфичния държавнокапиталистически експеримент. Но това средство не е предмет на техния съзнателен избор толкова, колкото е предопределено от една по-мащабна световноисторическа необходимост.
Практическите следствия от подобна интерпретация на процесите водят до много благоприятни изводи за перспективите пред елита. В един и същи момент, моментът на преход, елитът се явява обективно предопределен и субективно непоклатим. Историята го е извела начело и е предпоставила неговата самотрансформация. В такива случаи анализът неизбежно поема черти на известна конспиративност, които дразнят строго научното око, но те понякога са полезна противоотрова срещу наивния възторг пред демократичните революции.
Петя Пачкова разгръща теоретичната си аргументация на три четвърти от текста на своята книга, при което за конкретиката на българския преход не остава прекалено много място. Въпреки всичко тук можем да видим едно чудесно резюме на прехода като обща рамка и като тенденции на "грабежа" (с логично изведените и добре изпълнени задачи по недопускане на разпиляването на собствеността, по декапитализация на държавния сектор, по минимизиране на контрола, по разпределянето на позиции); можем да проследим употребата на политическия плурализъм от страна на елита за блокирането на трите власти и на тяхната стратегическа ефективност (свеждането им до обслужващи звена на елитисткото бягане от отговорност); можем да отчетем мерките по разединяването на не-елита (чрез църковните и етническите проблеми, преекспонирането на насилието в медиите с оглед насаждането на несигурност и подкрепа за статуквото). В такъв контекст съвсем естествено става за авторката да заключи, че "преходът е развитие от общество и режим, които осигуриха тенденции към изравняване на икономическото равнище на България с най-развитите страни, към обратната тенденция - на увеличаване на дистанцията спрямо тях". Казано с други думи, не идеологическите, политическите, културните или дори социалноикономическите специфики определят съдържанието на прехода, а структурната неравнопоставеност в рамките на световната капиталистическа система. Бих допълнил, че според мен Петя Пачкова се ориентира правилно, но липсата на сериозен институционален анализ и на достатъчно разгърнати исторически примери често й пречи да излиза от сферата на социологическите теоретизации и я тласка към противоречиви размишления. Макар непрекъснато да се занимава (като реална проблематика) с връзката между икономика и политика, Пачкова дълбоко недоотчита нейното значение за протичането на процесите. Авторката е непоследователна по много въпроси, например в областта на политиката, където обяснява, че политическият елит няма самостоятелни политически интереси, ами търси пътища за просперирането на икономическия, и малко по-късно посвещава разсъжденията си за България на интересите на отделните политически субекти. Пачкова е готова да реагира с разбиране, когато Стоян Михайлов охарактеризира системата у нас като "сталинистки тоталитаризъм", но отрича правото на сходни изводи у Евгений Дайнов, присъстващ в книгата под прозвището "космополита от село Миндя". При авторката се редуват изблици на засегната женска чувствителност (особено когато транзитолозите наричат преходите "женско време") със страници на хладнокръвно подчертавана неизбежност на мъчителни събития и процеси. Пачкова често повтаря, че има научна истина, която трябва да бъде открита и защитена от посегателствата на манипулаторите; едновременно с това не пропуска да напомня, че всяко съждение е относително - според това в чий интерес е. У нас спонтанно може да възникне въпросът - а какъв е интересът на самата Пачкова. Той никъде не се формулира изрично, но в цялата книга имплицитно е заложен интересът на националната общност. Всички изводи и заключения сякаш стъпват на такава предпоставка. Ето всъщност още един елемент, който приближава "Елитът на прехода" до добрите традиции на Минчо Семов.
За разлика от Петя Пачкова с нейния единен елит, в заглавието на книгата си Александър Маринов вече подсказва, че ще говорим за елити в множествено число. За да има единен елит, твърди Маринов, трябва да бъдат налице хомогенност и способност за колективно действие, а практиката показва, че подобни изисквания навсякъде си остават в сферата на пожеланията. Маринов е предпочел да напусне терена на българските социални науки и да се ориентира към американската научна традиция. Книгата му е изпълнена с всевъзможни теории, модели, обяснителни схеми и хипотези, извлечени предимно от изследванията на американски учени. Колкото до хода на авторовите разсъждения, те често се ограничават до проверка, приемане или отхвърляне на чуждите идеи. Човек би се запитал какъв е процентът на собствените идеи на Маринов, ако не се сети да помисли върху структурата на книгата, която ни дава в компресиран вид неговия възглед за нещата.
Основните предпоставки за изучаване на елитите са две - паралелното протичане на посткомунистически и на глобален преход, на преход към демокрация в бившите авторитарни и тоталитарни страни и на преход към глобалност в света като цяло. Процесите, обединявани под името глобализация, са изключително сложни и нееднозначни, но някои техни компоненти (като революцията на знанието, нарастването на многообразието и на ролята на отделната човешка личност, всеобщият достъп до ресурси чрез отвореността на света, всеобщата и безалтернативна демократизация) ни разкриват шанса за един по-добър живот, за една "глобализация с човешко лице", която ще бъде истинският мотор на нашия просперитет и щастие. Глобализацията, както е посочено, се извършва едновременно с "третата вълна на демократизация" (по Хънтингтън), която в различните краища на света предизвиква наложителни позитивни промени.
Демократичната общественост трябва да подкрепя тези промени, смята Маринов, дори ако се наложи с бомби, защото диктатурите отнемат всякакъв шанс на избор на потиснатите народи. На фона на глобализацията демократичните преходи, според автора, могат да се реализират само от елити, изразяващи формирани в народите интереси. В несигурни ситуации като тези на "двоен" преход (глобален и посткомунистически), успехът е възможен, на първо място, чрез автентични лидери, и на второ, чрез стратегически ефективна публична администрация. Автентичните лидери са функция на собствена и чужда мотивация, те движат напред събитията и предлагат позитивната перспектива; публичната администрация трябва да осъществява политиката в общността и същевременно да охранява автономията на самата общност (да прави връзката между елитите и интересите на общността). Общото между лидери и администрация е отвореността към новото, възприемането на активистка позиция към действителността, постоянното отговаряне на нови предизвикателства, за които доказани и проверени рецепти няма. Тези съображения и тези изисквания рамкират и случая с българския преход, за който Маринов споменава мимоходом, с уговорката, че той е тема на следващата му книга.
Предложената от автора схема е силна и подробно аргументирана. Някои аспекти, като търсенето на зависимост между динамиката на процесите при късния социализъм и циркулацията на елитите в постсоциалистическото пространство, са формулирани и изяснени превъзходно. Необходимостта от оптимизиране на работата на администрацията по предзададени критерии също се радва на чудесно обосноваване. Разграничаването на моделите на стратегическо планиране на прехода (чрез публично легитимиране на целите и цената за постигането им) или чрез натрапването на прехода като естествен и неизбежен, са много добър подстъп към изследването на идеологизацията в този период. Разбира се, и схемата на Маринов не е лишена от определени недостатъци. Например, в стремежа си да прави демократизиращи обобщения, авторът визира "третата вълна" от преходи изобщо, но доводите му практически винаги се ограничават до Централна и Източна Европа, а някои от тях са видимо извлечени от специфичния български опит. Ентусиазмът пред глобализацията като хуманизация е твърде ненавременен и на всичкото отгоре противоречащ на наличните досега планини от факти. Когато говори за лидерството, за мисията и визията, Маринов осезаемо излиза от терена на политическия анализ и се захваща с конкретиката на мениджмънта и управлението на високотехнологични корпорации. А изобщо идеята му за успешните лидери формира поне у мен образа на някаква съвкупност от митологизирани американски образци, описани с такава адмирация, че просто е неудобно да припомням и не толкова положителните им характеристики. Най-голяма изненада несъмнено провокира предпоставката за пълния алтруизъм на автентичните лидери, които винаги забравят своя интерес заради общия. Което, пренесено на българска почва, според Маринов май се свежда до двама души, назовани поименно в края на книгата - Александър Лилов и Иван Костов. За Лилов - ясно. Ами за Костов? Ако е нужно личното ми мнение, мисля, че председателят на столичната организация на БСП по времето на Виденов Александър Маринов е твърде жесток към тогавашното управление на тогавашната си партия и прекалено хвалебствен към последвалото управление на десницата. Но, както се казва, времената се менят, а и ние с тях.
Във всеки случай и независимо от всички забележки, двете прелистени тук книги дават безспорен принос към доста пустото досега поле на научно осмисляне на ролята нa елитите в прехода. Въпросът продължава да стои открит, но авторите едва ли са се надявали да го изчерпят в цялата му сложност. Тръгнали не докрай уверено или убедително с тежкия инструментариум на съвременната наука, Петя Пачкова и Александър Маринов стигат до изводи с несъмнена стойност както за по-нататъшни изследвания, така и за тепърва започващото повдигане на завесата. За да осъществим целите си, трябва не само да знаем къде отиваме, но и откъде тръгваме. Въпросът "къде сме ние" може би не се нуждае от прекалено внушителен теоретичен арсенал. Може би трябва да се заемем с нещо по-просто - с конкретните интереси на конкретните хора. Потребността от такава "методология" практиката ни доказва ежедневно.

Борис Попиванов



Петя Пачкова, Елитът на прехода,
С., М-8-М, 2003

Александър Маринов, Обществени елити и лидерство в страните в преход, С., Сиби, 2004