Съвършената бездомност
Книгата на унгарския писател и Нобелов лауреат Имре Кертес "Кадиш за нероденото дете", както може да се предположи от заглавието, не е книга за еврейството. "как е възможно да се принуди едно живо същество да бъде евреин..." Както многостранността и парадоксалността на живота, тя е странна и парадоксална, книга, пълна с обрати и противоречия. Но ако потърсим опровергаване на това, тя може да бъде разглеждана и като книга за еврейството. Защото е книга за мислещия човек въобще, независимо какъв, къде и защо се е родил. Но това, извадено от общия контекст на романа, също ще бъде невярно. Кадиш е посмъртна еврейска молитва. Обвързвайки в заглавието смъртта и единственото, което би могло да я предотврати, излъже, отложи - нераждането, Кертес ясно заявява своята гледна точка, своята философия за човешкото съществуване, но в невъзможност да пренебрегне еврейския си корен. Непрекъснато оттласквайки се от него и непрекъснато припознавайки го. Това двойствено, неравновесно, несигурно, подлагащо непрестанно на съмнение всичко случващо се, всяка мисъл, е стигмата на писателя. Знаково е и мотото на текста от "Фуга на смъртта" на Паул Целан - може би най-вглъбения и саморазрушителен поет, когото XX век познава. В друго свое стихотворение той казва: "За многобожието загубих едничкото слово, което ме търсеше: Kaddisch." Същата "съвършена бездомност", безприютност, при която остава само Словото. Кертес също пише, че дом би могла да му бъде "например смъртта".
За какво ни разказва унгарският нобелист в тази безкрайна, логорейна, ту препускаща напред, ту зацикляща в кръг, не - в спирала книга, в този толкова задъхан текст, текст-разговор, текст-диалог, текст-монолог, текст, в който ритмите се сменят като в музикално произведение, а метафориката е поетическа? Кадиш, заупокойна, ако мога да сравня, молитва, която пулсира като посмъртен плач, отчаяно стенание, укротено, замаяно, притъпено в болката си от неизбежността. Тук Кертес е изрязал парче от дрехата, не, разкъсал е дрехата, както е прието при еврейските обичаи в часа на кадиш, лишил се е от всички подробности на живота, за да остане същественото, което често, винаги е само няколко фрагмента от битието.
"...защо е така? Защо е цялата тази скапанящина?, къде и кога сме съумели да "проиграем правата си"?, защо по такъв неумолим и необратим начин не бива да знаем каквото знаем?"
Защото важното, истинското, неотменимото, твърди Кертес, е духовното битие, а в негова чест всичко друго може да бъде изрязано, откъснато, преминато и отминато. Както любовта, щом достигне най-високата си точка и най-силната зависимост, за да бъде прекъсната, отстранена. Както преминаването през лагерния ад, направил го по думите му щастлив, защото го е стимулирал да прозре много истини. "Писнали са ми вече собствените ми истории, макар че не бих се отрекъл от тях, не мога и да ги премълча, защото работата ми е да ги разказвам, макар и да не знам защо ми е работа, по-точно защо чувствам, че това е моя работа..." Прозренията са сведени до няколко фрагмента, носещи белезите на автобиографичността, без да са точно фиксирани:
Срещата с "Господин учителя" - при него е попаднала допълнителната дажба на героя, който е смъртно болен. "Господин учителят" го издирва, пренебрегвайки удвояването на собствения си шанс за живот, за да му върне полагащата се храна, докато двамата пътуват към лагера с влака на смъртта. "...според мен това понятие е свободата, тъй като "Господин учителят" не направи онова, което трябваше да направи, т.е. подтикнат от глада, инстинкта за самосъхранение и лудостта, и по разумните изчисления на силата, встъпила в кръвен съюз с глада, инстинкта за самосъхранение и лудостта, би трябвало да направи, а опровергавайки ги, направи нещо различно, нещо, което не трябваше да прави и което никой с ум и разум не очаква от човека."
Доброволният затвор по-късно в лагера на следващия тоталитарен поробител. Живот в апартамента-затвор, на улицата-затвор, "в сляпото черво на града".
Несправянето с любовта, която толкова мигновено е прекрасна и толкова дълго обременяваща.
Убежището в работата. Работата като живот. Писането и превеждането, но най-вече писането като дълбаене в смисъла, като шанс за живот в самото търсене на смисъл, като копаене на гроб в облаците, вятъра и небето, в нищото.
Животът в общежитието/пансиона - като малко дете, като юноша - в общежитието/пансиона на бащината власт, като младеж - в общежитието/пансиона на Аушвиц, на тоталитаризма и най-сетне в общежитието/пансиона на еврейството, както и това на любовта. И отричането на това общежитие/пансион, целящо да пречупи човека, да го унижи, да го примири, да го прекърши и привикне към страха и усещането, че вечно си виновен, вечно си сгрешил. "Властта е неоспорима, неоспорими са законите й, според които трябва да живеем, никога обаче не успяваме да отговорим безупречно на тези закони: пред баща си и пред бога винаги сме грешни..."
Но там, където Кертес докосва Целан, не е нито смъртта, нито еврейството, нито чувството на неприютност в този свят, в който злото има разумно обяснение, а доброто е това, което не можем да обясним. Това докосване на два непомерни таланта се осъществява тъкмо в невъзможността да се смирят с продължението, с кармата, онова, което следва, преследва и ще продължи да се самовъзпроизвежда от природата на човека, от неговата незрялост, обърканост и бездуховност. Кертес не иска да търси разрешение чрез раждането и отглеждането на децата, чрез продължаване на агонията, на страданията, на изкупленията. Ето какво казва той пред "Ди цайт" през 2002 година по повод това, че за малките деца днес Аушвиц може би ще се нареди до 11 септември: "Това е естествено - отговаря писателят на въпроса на журналистката. - Но каквото и да мислят децата ви по-късно, големият разрив ще съществува в душата на Европа. И когато поискат да проучат причините за 11 септември, те ще се натъкнат на Аушвиц. Това не може да се обясни, то е дълбока рана, кота нула. Но ако след 20 години дъщерите ви отново попаднат на Аушвиц, това вече е надежда. Не можем нищо да направим, а само да си спомняме. От това дъщерите ви може би биха създали култура." А когато го питат "Не бихте отменили Аушвиц?", Кертес отговаря: "Аушвиц е голямото ми богатство. Близостта до смъртта не може да се забрави. Никога животът не беше толкова красив както в този дълъг момент."
Ако, свършвайки четенето с това въздействащо "Амин" в края на книгата, се върнем към началото на този роман-в-едно-изречение, на това разтърсващо философско есе-роман, може би ще успеем да намерим упование. Може би ще съберем двата края на въженцето за скачане-в-Нищото, каквото е този Кадиш. За да видим слабичките фигурки на момиченце и момченце - тя - с луничките около нослето си, той - с упорити и весели очи. Две въпросителни, удивителни, запетайки, но в никакъв случай точки, които карат при определена температура думите да губят "субстанция, съдържание, значение", просто да се унищожават, за да останат единствено делата. Ето това е надеждата - не която има, а която търси Имре Кертес: "и все пак да преповтарям живота си вероятно ме подтиква тайната надежда на тайния ми стремеж, а именно, че някой ден бих могъл да прозра тази надежда и вероятно докато не я опозная, ще пиша маниакално, с налудничаво старание и непрекъснато, защото след това вече няма да има за какво."
Но "Кадиш за нероденото дете" не е самотна книга в творчеството на писателя, пък и въобще. "Безсъдбовност", романът, за който Кертес получи Нобел, също се занимава с темата за човека и принудата, за еврейското страдание, за злото, което притъпява сетивата и ни прави безволеви. "Кадиш за нероденото дете" цитира и прави алюзии със знакови за световната литература творби и автори - Кафка, Музил, Бенхард, Рот, Ницше, Целан. И Кертес, с изключителен талант като тях прави безстрастен до преминаване на границата отвъд - в изпепеляващата страст - хирургически разрез на човека, не там, където е сърцето, което умира последно - а на последното убежище - това на духа.
И като намира там не много весели неща, отчаян, че човешкият разум е готов да се примири "да властват най-делнични злодеи", не му остава друго, освен да се моли в "съвършената си бездомност" за "един-единствен миг да видя, зная, притежавам себе си", този "себе си", от който всичко и всички са се постарали максимално да го отчуждят. Такива гранични състояния биха могли да се осъществят на хартия само в стила, който е избрал Кертес, по начина, по който той борави с езика.
Това символическо изречение, това бръщолевене на луд, това проблясващо с философските си размисли крайно изтощително поетическо слово, този плач над думите и унищожително разголване, прави възможно възприемането на всички пластове в творбата. Една трудно преводима не само на различните езици книга, а труднопреводима и на езика, който може да бъде чут, език, който звучи като вик с глава в бездната на безкрайното отчаяние. (Да не пропусна да отбележа високото майсторство в превода на Светла Кьосева и отново съвършената и адекватна корица на Яна Левиева!)
"Кадиш за нероденото дете" е малка по обем, но толкова дълбока книга, че изисква бавност в четенето, но без това да значи, че е умозрителна. Кертес води за ръка постепенно и неотклонно към "бързия мрачен порой на черната вода", в който ако потънем, може би ще съумеем да изплуваме пречистени. Кой знае?

Силвия Чолева


(...) Това си е истинско нервно разстройство, а не някаква фантасмагория, поне аз смятам, че се корени в действителността, в реалното ни човешко положение. Най-често започва със смайване, друг път обаче - особено по онова време - с непоносимото остро усещане, че животът ми виси на косъм, не дали ще живея или ще умра, не става въпрос за смъртта, напротив, става въпрос изключително за живота, само че животът внезапно ме обладава с образа и формата на абсолютната несигурност, по-точно с безформеността, тъй че никак не съм сигурен в реалността му, да изпитвам абсолютно недоверие по отношение на смятания за действителен, но твърде съмнителен опит на усещанията ни, както и въобще по отношение на моето и на средата ми действително съществуване, което съществуване, както вече казах, в момент на подобни преживявания, навярно би трябвало да ги нарека по-скоро кризи, та по време на тия кризисни преживявания с живота, моя и на средата ми, ме свързва само с този косъм - разумът ми, и нищо друго. А разумът ми не само е предразположен към грешки, меко казано, не само че не е някой съвършен уред или сетиво, или не знам как да го нарека, ами отгоре на всичко влачи, засича, замъглява, даже понякога едва-едва работи. Следи действията ми, както някой съборен от настинка човек следи от леглото суетящия се наоколо му чужд, регистрира почти всичко със закъснение и макар да се опитва да насочва с вяли думи суетнята, деянията на чуждия, ако той не го послуша или просто не го чуе, с резигнирано безсилие се отказва от по-нататъшни усилия. Да, "усещането за чуждост", състоянието на пълно потапяне в чуждостта, което обаче не съдържа нито прашинка фантасмагория, нито поразяващо и отвлечено въображение, ни измъчва единствено със скуката на рутината и баналността си, да, тази съвършена бездомност, която обаче не знае и не съобщава за никакъв изоставен или очакващ ме дом, а такъв дом би могла да бъде, в подобно състояние този въпрос често ме занимава, би могла да бъде например смъртта. Само че, отговарях си винаги, тогава би трябвало да вярвам в отвъдния свят, а точно там е мъчнотията, че не вярвам дори в тоя свят тук, особено в подобно състояние, когато ми се налага да си задавам такива въпроси и когато съществуването на един друг свят, т.е. на оня свят, ми се струва невъзможно само дотолкова, доколкото е невъзможно съществуването и на тоя, т.е. ни най-малко смятам за невъзможно, нито за възможно, разбира се, съществуването на един друг свят, т.е. на оня свят, само че ако съществува, сигурно не съществува за мен, тъй като аз съм тук. Всъщност и тук съм едва-едва; живея ден за ден и това ме изпълва с усещането за някакъв неназовим грях.

Кадиш за нероденото дете, с. 78-80


Имре Кертес


Имре Кертес. Кадиш за нероденото дете. Роман. Превод от унгарски Светла Кьосева.
Корица Яна Левиева.
Издателска къща Стигмати.
София, 2004.


Самият вие имате ли деца?
- Не.
Съжалявате ли?
- Всъщност не. Беше практически невъзможно в диктатурата. С едно семейство ти трябва да живееш и изкарваш пари, това бе несъвместимо с моята професия на писател през петдесетте и шестдесетте години. А след това вече бе твърде късно.

Пред Франкфуртер алгемайне зонтагсцайтунг, 13.10.2002