Инатът да изпреварваш неизбежното
- Вестник "Култура" си има проблеми заради сградата, в която провеждаме нашия разговор. Центърът за академични изследвания, в който вие сте - също. Според вас на какво се дължи това - на неразбиране, слепота, комерсия, или на най-обикновена глупост?
- Проблемът за отношението на Министерството на културата към нас е повече от проблем за сградата. Това е проблем за това как една държавна институция, отговаряща за културните процеси в България, гледа на онези неправителствени организации, които произвеждат реална култура. В които работят дълбоко мотивирани хора и които намират самостоятелно средства и вкарват в България пари, това е важно да се подчертае. Средства, които участват в образователните процеси и понякога решават техни проблеми. Обикновено, с един специфично български манталитет, на това се гледа като на нещо, с което хората от въпросната неправителствена организация са се облагодетелствали... Точно обратното е. Нашият център например в рамките на 4 години е вкарал в България около 1 милион евро и сме дали стипендии на около 60 души. Това са хората, които могат да говорят за нашата дейност. Останалите са неинформирани и в този смисъл това, което говорят, включително дори тогава, когато са държавни чиновници, са клюки, слухове и незначителни глупости. Така че проблемът не е в офиса, нито в наема, проблемът е до каква степен държавните институции могат да се кооперират, да работят заедно с неправителствени организации, действащи в същата сфера, които - подчертавам това отново - са доказали, че са по-гъвкави и по-работни в някаква степен от тях. Това е проблемът. Останалото, в крайна сметка, не е нищо повече от бюрократично мислене на парче, кривоазбрани "интереси" и завист - т.е. традиционни неща.
- Центърът за академични изследвания наистина произвежда много и важни събития... Но появата и самото му название говорят за празнота: празно ли е полето на академичните изследвания в България?
- Ние не се занимаваме единствено и само с изследвания. Това е специфична област в образователните политики, която се развива сега в Европа и в света и засяга една степен в развитието на учения, която не е регламентирана все още - т.нар. пост-докторско състояние. Фокусната група - не само в България, подчертавам, ние сме дребна риба в това отношение, фокусната група на световните организации, занимаващи се с политика на науката, са онези хора на възраст между 30-40 години, написали своите дисертации, които имат у себе си огромен интелектуален заряд, много идеи и главно мотивация реално да развиват науката. Тоест това са истински активните интелектуални сили. По тази причина и по причина на това, че традиционните университети се изместват към формата на образователни организации, които нямат средства за изследвания, се създава подобна мрежа от изследователски центрове, която поддържа по различни начини тези млади учени. Това е инвестиция в образователната система, инвестиция в науката и инвестиция в интелектуалното бъдеще на европейските нации.
Има различни схеми на подпомагане на подобни организации, те се движат между два основни модела. Единият подкрепя учените с индивидуални стипендии за определен период от време, създава инфраструктурни условия и интелектуална атмосфера да работят необезпокоявани. Другият модел (какъвто е и нашият) включва подобни учени в големи колективни проекти, посветени на тематика, която влиза в профила на Центъра. Първият модел е по-луксозен, по-интересен, по-обещаващ, защото истинските хора, които измислят новите научни проблеми, са самите учени, а не някакви политици извън тяхната група. Вторият, който е по-скромен и е свързан с приоритетите на финансиращите организации, задава една тема, която е обаче само рамка - вътре в нея са възможни много различни индивидуални изследвания. Ние сега работим по този начин и се опитваме да свържем това, което правим, с университетите и академичните организации в страната. Имаме официални договори с Министерството на образованието, с Народна библиотека, с Българската академия на науките. Имахме договор със Софийския университет за една голяма международна конференция. Тоест опитваме се да поместим нашата академична дейност в контекста, в който тя се е родила и в който от нея ще има нужда и ползи.

- Разкажете по-подробно за вашите проекти.
- Нека кажа още, че Центърът беше създаден в кооперация с група учени и международни администратори на науката от въпросните центрове за научни (академични) изследвания. Те имат специфично име - Centre for excellence, и целта им е да поддържат изключително високи стандарти на изследванията и на интелектуалното равнище на науката. Та в създаването на този Център участваха представители на Холандското министерство на културата, науката и образованието, Wissenschaftskolleg в Берлин, на Центъра за академични изследвания във Васенаар, Холандия, от Европейската културна фондация в Амстердам, по-късно влязохме в интелектуално партньорство с Централноевропейския университет В Будапеща, с подобен център в Румъния, ръководен от Андрей Плешу, бивш външен министър. От 2000 г. сме във връзка с цялата мрежа от подобни центрове. От България участваха първоначално д-р Диана Мишкова и аз, в момента тя е директор на Центъра, а аз съм негов постоянен стипендиант. И за тези 4 години, откакто Центърът съществува, ние вече имаме около 8 проекта. Аз едва ли бих могъл да разкажа в детайли за всички тях, те са на нашата уеб-страница, адресът е www.cas.bg, но все пак ще кажа няколко думи за най-важните. Най-големият проект, с който Центърът започна, беше финансиран от Фондация "Volkswagen", от Европейската културна фондация и частично от Центъра във Васенаар. Той се казва "Nexus: Как да мислим за Балканите. Култура, регион, идентичности" и обхваща 28 отделни изследвания, key-study's, както се казва, като 50 % от финансираните са българи, а останалите са от балканските страни. Проектът има своите разклонения в антропологията, в социологията, в икономическата история, във военната история, в културната история, в литературните изследвания. Това е интердисциплинарен и международен проект - за първи път учени от региона правят колективно усилие да отговорят на онова, което се нарича "балканизъм" - несправедливият начин, по който западните медии и популярна култура представят полуострова. Опитахме се да създадем едно интелектуално ядро, способно да мисли в позитивни категории за бъдещето на Балканите. Тази работна група беше в един по-голям рамков политически проект, ръководен от ректора на Централноевропейския университет проф. Йехуда Елкана и Иван Кръстев - проектът "Синя птица", който целеше да се даде именно позитивна визия за гражданското бъдеще на Балканите. "Nexus" завърши с две международни конференции, подготвяме публикация - много сериозен успех, според мен. Друг подобен проект е - на български трудно може да се преведе - "Identity Reader" (ще го нарека "Христоматия по идентичности"), който събира в 2 огромни тома основополагащи текстове, "произвеждащи" национални идентичности в Източна Европа. Той беше подкрепен от фондация "Принц Бернхард" (Холандия) и реализиран от 15-ина млади изследователи (най-възрастният от тях беше на възраст 31 години) от всички източноевропейски страни, дори не балкански, а източноевропейски страни. В момента публикацията е на път да излезе в издателството на Централноевропейския университет. Около 1 200 страници с текстове, които са посветени на това какво представляват определени нации, какво представлява националната идентичност, националната история, националните историографски разкази и т.н. Това са автентични текстове и извори с необходимите контекстуализации и коментари. Третият голям проект, който спечели финансиране пак от фондация "Volkswagen", се нарича "Роли, идентичности и хибриди" и е в своята втора година. Той също е тригодишен и ще събере отново една група от около 20-25 изследователи. Този път проектът е отворен за всички възможни страни, тоест няма национални ограничения.
Посветен е на това как културните идентичности имат особена пресечна точка с т.нар. "институционална култура". Как способността да изпълняваш определени професионални и институционални роли и задължения, как способността да имаш невидим етос на професията и етос на учреждението или организацията, в която работиш, се комбинира с традиционни културни наследства и с традиционни представи на нация, етнос или религиозна идентичност за самата себе си. Проектът също се развива добре, още сме по средата, не мога да кажа нищо повече за него. Паралелно с това Центърът участваше в още няколко други проекта. Ще спомена само, прелитайки над тях, проектът "After The Accession...", чийто главен координатор е подобен на нашия Център във Виена с ръководител проф. Янош Ковач, който имаше в България пилотна група от изследователи - български социолози, икономисти и антрополози (те току-що публикуваха прекрасна книга на английски за "срещите" на икономическата култура на Изток и Запад", съставители са Румен Аврамов и Петя Кабакчиева). Пилотният проект беше така добър, че неговото продължение спечели финансиране от Европейската общност, от една от програмите на ЕС и сега той вече е един огромен международен проект, който ще тече още 2-3 години. Паралелно с това ние сме имали дейности и в художествената сфера. Една година в Центъра се провеждаше поетичен семинар, имаше четения, беше много забавно и интересно, но няма да навлизам в подробности. В момента от година и половина тече т.нар. "Визуален семинар", проект на Института за съвременно изкуство в София и нашия Център (подкрепен от Културната фондация на немската федерация), в който една интердисциплинарна група от художници, визуални артисти и теоретици на визуалната култура разсъждават за връзката между визията, която има град София, и съвременното визуално изкуство.
Нашият център има и други, по-малки проекти, например проект за база данни за български докторанти. Или пък - нека го спомена, макар че е, така да се каже, все още в начална фаза, но би бил страшно интересен проект - ръководената от Мария Тодорова проекто-идея "Помнейки комунизма", който се занимава с устните разкази за комунизма.

- Доста мащабно звучи вашата дейност...
- Не, не, напротив, не бих искал да създавам някакво грандиозно впечатление! Ние сме малка организация, сравнително скромна...
- ...но гъвкава!
- Да, силата е в нашата гъвкавост и в способността ни да знаем да правим неща, които са по силите ни. Те продължават известно време, в тях има вложени много пари и човешки енергии, и човешка амбиция; и те имат затова, според мен, добри резултати. Добри в международен план. Ние не воюваме с БАН, нито пък се съизмерваме с нея. Тя е огромна институция, ние сме в добри договорни отношения с нея и смятаме, че можем да си сътрудничим. От друга страна, може би сте чули от проф. Георги Каприев, че група от подобни организации, между които Центърът за средновековна философия и култура, Институтът за критически социални изследвания, нашият Център за академични изследвания, Югоизточноевропейската академична лига и един ориенталистки център, направихме една Гражданска Академия за Хуманитарни и Социални Науки с две цели: първата е да създадем мрежа от частни организации, така или иначе занимаващи се с наука, които да споделят информация, взаимно да координират своята дейност и евентуално да стартират по-мащабни съвместни проекти (един такъв проект е, да кажем, за електронна база данни, съдържаща и каталог на всички малки библиотеки, които ние сме събрали) и която мрежа заедно с това ще бъде граждански партньор на държавните организации за наука в страната. Като казвам граждански партньор, имам предвид и това, че в определени случаи може да бъдем и граждански опонент. Всичко това в сферата на съвсем цивилизованото поведение. В една изграждаща се институционална култура в областта на образованието и науките има просто много институционални субекти, които я съставят. Има държавни, има и граждански. Между тях трябва да има регламентирани отношения и трябва да бъдат регламентирани начините на сътрудничество, включително и начините на конкуренция.
Ние още не сме регистрирани, все още сме на нивото на един доброволно сключен консорциум. Гражданската академия все още не е юридическо лице. За да стане истински важна, трябва да привлечем и други организации, има доста такива, ние сме в преговори с някои от тях. Ще има поне два статута: на членове на въпросната гражданска академия и на асоциирани членове - това ще бъдат организации, които не се занимават пряко с наука, но имат нещо общо с научните, изследователски и образователни процеси. Тоест, необходимо е Гражданската академия първо да постигне своите минимални цели, а именно да организира частните организации, занимаващи се с наука в страната.

- Доколкото знам, на Запад изследванията се извършват точно по вашия начин - конкретна задача, група изследователи, срок на изпълнение... Няма такова нещо там като БАН, както каза един друг участник в нашата дискусия - проф. Камен Веселинов, където едни хора си седят и си изследват просто така, заради самото изследване.
- Тази картина е неточна за БАН. БАН е една огромна организация, в която има прашни ъгли като тези, за които вие споменахте - това са хора, които сами себе си са оставили на доизживяване; има и изключително активни групи, които печелят проекти и сами финансират своите дейности. Разликата между тях и нас не е особено голяма - единствено, че те са държавни служители, а ние не сме. Аз не искам да подценявам колегите, които вършат подобни неща. Има страшно интересни биолози, химици, физици, те непрекъснато вършат неща. Така че да се говори въобще за БАН, не е правилно! Заедно с това обаче се поставя въпросът за ефективността на нейната тромава и тежка структура, която носи в себе си определено тоталитарно наследство. Аз не съм запознат в детайли, но нямам впечатление някой да прави опит да реформира, да оптимизира тази система, да я направи по-ефективна... Това не е и моя работа. Доколкото мога да съдя, в нея текат разнородни процеси. Примерно има доста млади аспиранти в академията. Това е хубаво, въпросът е какво ще правят те после. Как ще се реализират? До каква степен някой им осигурява връзка с реалните международни научни мрежи? Не съм достатъчно информиран, мога само да кажа твърде дистанцирано, че вероятно може да се направи много повече.
- Честно казано, изпитвам съпротива, когато правя разлика в проведените дотук разговори между университетско и академично. Вярно, университетът преподава, но и изследва, тоест част е от академичното.
- Разликата между университет и академия е направена много отдавна изключително точно от Фридрих Шлаейрмахер - един от големите философи, участвали в създаването на Хумболтовия университет в Берлин, който казва, че училищата са мястото, където се събират калфите и чираците - той ги сравнява със старите структури на гилдийните организации, университетът е мястото, където се събират майсторите и калфите, академията е мястото, където се събират само майсторите. Академията няма педагогически функции, тя има една-единствена цел: казано високопарно, да осигурява борбата на човешкия дух с непознатото - т.е да създава ново знание. По мисия тя е огромна евристична организация. Но ние се намираме в ситуация, в която всички тези форми са включени в един глобализиращ се свят и те трябва да се преустроят. В състояние ли е една чисто "национална" академия да изпълни горната мисия? Съмнявам се. При преговорите с ЕС приключихме твърде бързо главата за образование, а и самите изисквания в тази глава бяха такива, че до голяма степен образователните системи на отделните страни, влизащи в Европа, бяха оставени на самите страни. За разлика от други области, като икономика, земеделие, здравеопазване и т.н., където ЕС има много по-строги стандарти и изисквания, има сфери (образованието е една такава, културата още повече), изоставени на самоинициативата и на законодателството на националните държави, които са много по-автономни. Мисля си, че това не е особено правилно и че в близко бъдеще този въпрос вероятно ще бъде повдигнат отново, и че все повече и повече ще са необходими първо европейски, а после и глобални регламентации, както на висшето образование, така и на създаването на световна наука. Защото все повече и повече националните университети се превръщат в неконкурентноспособни на гигантските университетски машини, каквито са най-големите западни университети; все повече и повече разликата в дипломите ще значи нещо; и все повече и повече едно национално образование, което е оставено само и единствено на себе си, ще губи в плана на световната конкуренция. На глобалната конкуренция. Да не говорим, че това се отнася в двойно и тройно, и в десеторно по-голяма степен за изследванията. Създаването на наука извън международни мрежи в днешния свят е почти невъзможно. Да си невключен, да не знаеш езици, да не участваш в обмена на информация, да не участваш в, така да се каже, невидимия дебат и в невидимия колеж, това означава, че си просто аут, не участваш... И ако има нещо тревожно в тези кътове на доизживяване - не само в академията, има ги и в университетите, разбира се - то това е в култивирането на защитен провинциализъм, който не желае да допусне, че това е възможно, и който смята, че с критерии за това що е наука, дошли от 70-те, 60-те, а понякога и от 50-те години, може да се направи каквото и да е. Тези форми на самозащита могат да доведат само до по-тежко и по-бързо провинциализиране, повече дори, отколкото комплексите и травмата от това, че сме провинция. По-скоро последните биха довели до активност, до опити за компенсация, до търсене на контакти и т.н.
Така че, що се отнася да българските академични институции, необходимо е да се види процесът в цялата му противоречивост - сблъсъкът на живи консервативни тенденции и новите тенденции към отваряне и включване в глобалните научни мрежи. Ще кажа нещо, което всички знаят, но то трябва да се повтаря: държавните фактори трябва да си дадат сметка, че това е бъдещето на нацията, ако тя иска да стане глобализиращо се knowledge based society. Това, а не кандидат-студентските изпити за баба Илийца и Смирненски.
Ако по някакъв начин академичните институции се развиват различно, то на определени места ще бъдат създадени добри условия за тези млади хора; и тези центрове ще привличат все повече и повече интелектуален капитал. Други места ще остават празни, все повече и повече празни. Все едно кои места са български и кои - не. Това не е въпрос на патриотизъм, това е въпрос на глобална асиметрия, срещу която могат да се направят известни хитри и умни политически ходове. Тя не може да бъде спряна, не може да бъде предотвратена, нито пък е хубаво да бъде предотвратявана. Не съм привърженик на идеята за национална наука, но не съм привърженик и на това, че в глобализацията определени места трябва да останат интелектуална пустиня - оттук и произтичат личните ми усилия. Както има провинции, които имат добра пътна и комуникациоинна инфраструктура, същите тези провинции (части на глобализиращия се свят) трябва да имат и добра интелектуална инфраструктура. Най-важното нещо е да се стимулира максимално подвижността, мобилността на младите хора, като не само им бъдат създадени условия да ходят и да учат на различни други места, но за онези от тях, които искат, да им бъдат създадени условия и да се върнат. И ако искат, пак да заминат. Тоест условия за една непрекъсната интелектуална мобилност. Това е начинът, по който те ще просъществуват в този свят и за това са необходими условия. А условията ги осъществяват държава, университет, академия, Министерство на образованието, Министерство на културата и т.н.

- Един вид, да се превърнат в интелектуални номади?
- Аз не съм тотален привърженик на номадството, то ражда огромни човешки емоционални и екзистенциални проблеми, то не е и тема на нашия разговор. Но в политически и научен план това е неизбежно! А който не вижда, че това е неизбежно, просто ще бъде застигнат от неизбежното.
- А воля да се извърши това? Институционална, политическа, академична, на общността...
- Политиката трябва да бъде възприемана винаги в множествено число. Не става дума само за правителствена политика, става дума за политики по места. Става дума за политики във всяка една отделна организация, която има отношение към културата, към образованието, към научните изследвания. И всеки ръководител на подобна организация, неговите колеги и подчинени участват в тази воля, за която говорите. На лично равнище тя вероятно е твърде близко до явлението, наречено "инат". Защото определени ценности в страна като България могат да се подържат главно с ирационална сила и тя се нарича инат. Аз отдавна съм се отказал да пропагандирам ценностите, в които вярвам, на други хора. Звучат странно, звучат утопично, звучат несвоевременно и т.н. Защо да ги пропагандирам!? По-добре да върша това, което мога да правя - неговата полза или вреда е очевидна. И ако благодарение на моя личен инат съумявам да правя такива микрополитики в областта на, да кажем, изследванията, това би било добре. Нито една политическа воля на някакво институционално тяло не може да мине без тази лична мотивация. Разбира се, личната мотивация, наречена инат, не е достатъчна. Необходими са също глобален поглед, знания, необходими са - когато трябва, законодателни инициативи, преустройства на институции. Политиката означава всички тези равнища. Тя не е просто и само решение на някой да прехвърли еди колко си процента или микропроцента от държавния бюджет от точка А в точка В.
В областта, за която говорим, политиката засяга бавни, невидими и деликатни процеси - каквито са интелектуалният живот, научният живот, художественият живот и т.н. Затова тя не може да бъде друга, освен дълговременна, стратегическа. Което я прави особено трудна за сменящите се правителства, винаги имащи бързи приоритети, с бързи и болни въпроси. Аз не ги отричам тия болни въпроси. Но ако искаме и друго, трябва да създадем за него условия - това е положението, няма какво да се прави. Необходими са и дълготрайни усилия, а не само юруши. Между структурата на политическия живот с неговия електорален ритъм и необходимостта от подобни бавни политики има обективно противоречие, което няма да бъде преодоляно. Освен отново с инат и с упорство, и с вяра в някакви ценности.

- Питам ви не случайно за волята: в обществото като че ли липсва такава, та да се извършат тези, както ги наричате, "бавни политики" на промяна. Матурите са най-фрапиращ пример, а в същото време ваши колеги казват, че равнището на знания сред студентите пада.
- Тук има една проста закономерност: аз забелязах, че през 3-4 години равнището на студентите спада. Отначало си мислех, че това е, защото аз остарявам и - известно е - хората тогава започват да стават песимисти, недоволни, да мърморят, да мрънкат и т.н. Мой приятел, обаче, ми подхвърли една реплика, че вероятно процесът е съвсем обективен и нищо субективно в него няма. И си дадох сметка, че умните деца биват селекционирани в 7 клас. Те отиват в езикови гимназии, повечето напускат България и не попадат в родните университети. Родните университети - вече 40 и отгоре на брой при демографски спад и намаляващ брой на младите хора, отварят все повече и повече места, отварят филиали и т.н. В резултат на което спада, разбира се, евентуалната конкуренция на входа на университета, приемат се хора, които са свикнали по-малко да учат, по-малко усилия да влагат. Ефектът е спадане на качеството, случайни студенти, които искат дипломи, а не знания, демотивация на преподавателите; демотивирани и от това, че нямат добри заплати, те започват да преподават по-небрежно и прочие... Затворен кръг!
Българското общество е фиксирано в два момента на образователната система: изпитът след 7 клас и кандидат-студентския изпит. Това е, разбира се, безкрайно късогледо. Безкрайно късогледо. И двата изпита са вредни, като изпитът след 7 клас е особено вреден, но аз ще пиша скоро за това и ще спестя думите си за друга публикация. Във всеки случай онова, което е най-вредно, е, че отсъства публично внимание за качеството на образованието, както и за неговия ритъм. Отсъства публично внимание за каналите, по които се движат младите хора и къде те попадат, как попадат, с каква мотивация попадат, какво става с тях и т.н. За сметка на това има две истерии, две публични истерии, които българската журналистика експлоатира прекрасно, за да си вдигне тиражите - говоря за двата кандидатски изпита. Много хора живеят около тях - кой бил корумпиран, кой не бил корумпиран... Сякаш това е най-важният проблем! Онова, което е важно наистина, е, че всеки ученик има по 100 отсъствия и всъщност не желае да посещава училището, защото не вижда никаква видима полза - ето това малко се коментира. Иначе казано, публичното внимание, структурирано от българските медии, е насочено към формални страни на образователния процес. Дори не към формалните страни, а към две формални точки. Което прави публичният образ на образователната система в България много странен, изопачен. Това няма да се преодолее лесно. Поколения родители са свикнали да мислят в тези категории. Върху тази родителска маса има натиск. И върху мен, като родител на такъв ученик, имаше натиск; и аз бях принуден да направя същото. Не се хваля с това, признавам си го. Което означава, че проблемът е наистина много сериозен: след като противници на тази система като мен не са в състояние добре да й се противопоставят, а са принудени да играят нейната игра, значи нещата са наистина тежки.

- Значи ли това, че съпротивата срещу матурите е съпротива срещу една трета формална точка, която ще се прибави към останалите две?
- Съпротивата срещу матурите няма нищо принципно в себе си. Тя винаги се базира върху това кой е онеправдан, какво бил обещал министърът, дали това не прави нещата за децата много тежки и други такива пара-аргументи... Това са, разбира се, важни неща в смисъл, че една добра бюрокрация би трябвало да ги управлява и да не създава такива проблеми. Но по-същественият въпрос е как се контролира качеството на образованието. И с какви общоприети механизми и стандарти, валидни не само в България, то да се контролира - този въпрос въобще не се обсъжда. Той е твърде принципен за българската публичност, която не е свикнала да бъде принципна.
- А как да се контролира, какъв е механизмът?
- Това не е моята специалност, не съм специалист по оценяване, но мога да кажа, че според мен едни добри тестове са по-приемливи от съчинението-разсъждение по литературен въпрос, което се дава в 7 клас. Това съчинение-разсъждение е вредно в много посоки. Тестовете, естествено, също имат дефекти и първоначалната тестова система, която беше изградена, не беше съвършена в никакъв случай. Но вместо да бъде усъвършенствана, тя беше просто отменена. А беше отменена, защото съществува една цяла прослойка, която наистина има интерес да няма тестове. Частни уроци и пари на база тестове не могат да се правят. И ако бъде въведена тестовата система, това означава финансова катастрофа за огромния айсберг на българското образование в сянка. Всички хора - частни учители, инспектори, разни видове просветни чиновници - аз не смея да казвам кой е корумпиран и кой не, но по един или друг начин има една цяла инфраструктурна мрежа, която се занимава с дообучението, фокусирано върху двата изпита - след 7 клас и кандидат-студентския. Цялата система на образованието в сянка е насочена към тези две точки, подготвя учениците по този начин, има си вече изграден калъп и стереотип, няма защо да убива кокошката, която й снася златни яйца. Макар че те са едни нищо и никакви запъртъци, нищо златно няма в тях... Но по тази причина има една глуха, пасивна, а понякога и активна съпротива спрямо нововъведения с неясен ефект за образованието и с ясен ефект за финансирането на някои хора. От друга страна, българското общество е уморено от образователни реформи. Уморено е, защото всички реформи се правеха половинчато, съобразяваха се с интересите на замесените лица, а не с целите на образованието. И идва следващата реформа, и следващата реформа, и публичното мнение безкрайно се уморява от това - учениците истерясват, родителите двойно повече; и статуквото се обявява срещу образователните реформи, макар че такива всъщност не е имало. Имало е само кампании, а не реформи.
- В този смисъл полу на шега, но и сериозно: докога българският ученик ще продължава да се върти около кола на баба Илийца? Задавам този въпрос, защото мисля, че има огромно разминаване между онова, което в училище се преподава, и съвременните идеи, например в хуманитаристиката. Моят син в 10 клас в АЕГ продължаваше да учи за тъмното и мрачно Средновековие...
- Уви, какво да кажа, нямам какво да кажа... Обучението по литература и по българска литература трябва да бъде напълно различно, трябва да бъде изградено на съвсем други принципи. Но това не може да стане, има тежка традиция, подкрепяна от конкретна прослойка и т.н. Няма кой да го направи - участвуващите в литературното образование са заинтересовани такова нещо да няма.
- Нека излезем малко от тежките блата на българското образование: какво стана с вашия прословут кръг "Синтез"? Като че ли само вие и Ивайло Дичев останахте верни на проблемите, с които той се занимаваше?
- Първо, кръг "Синтез" не е прословут, той беше много мил, забавен кръг от хора, остави малко продукция, която не е и особено известна в момента... Ние сме решили да правим някакъв юбилей и ще го направим. Не мисля обаче, че днес се занимаваме с толкова различни неща. Ние с Ивайло Дичев сме колеги и той е професор в катедрата по културология, така че с него съвсем пряко се занимаваме с едни и същи неща. Когато съществуваше "Синтез", аз бях литератор, не бях културолог. После се развих, така да се каже. А що се отнася до Владислав Тодоров, той се занимава отдавна с проблемите на сигурността и тероризма именно в културологичен план. Официално преподава руски език и литература, но всъщност значителна част от неговите курсове в Пенсилванския университет в САЩ, а и неговите изследвания на други места по света са посветени именно на културния и религиозния фундамент, както и на новата политическа култура, която прави възможен днешния тероризъм. И той има страшно интересни идеи в това отношение. Иван Кръстев е политолог, но дай Боже всекиму такива политолози! Той е политолог с изключително сложен философски и културен бек-граунд, един от най-четящите хора, които познавам. Съвсем нормално е някак си, че сме се насочили към различни сфери, но по много въпроси ние мислим еднакво. По-други, разбира се, различно, понякога се караме, но това е нормално. Аз дори си мисля, че това "Синтез"-но ядро си е останало и то определя в голяма степен мисленето на този или онзи дори тогава, когато тези мисления доста се разбягват едно от друго.
- Питам ви пак не случайно, защото са ми важни интелектуалните общности, школите в България. Доколко те тук могат да бъдат трайни?
- Школа ние не сме били никога, бяхме приятелска общност. В тази приятелска общност имаше напрежения. Аз даже преди време писах, че подобни общности съществуваха в клаустрофобичното пространство, което създаваше късният социализъм; те бяха в някакъв смисъл компенсаторни, като оазиси с чист въздух, обаче натискани от стените отстрани. И в момента, в който стените изчезнаха, оазисите се разлетяха на парчета във всички възможни посоки, хората поеха най-разнообразни траектории... Животът те тегли в една посока, личните връзки и сантименти могат да те теглят в друга, но обикновено животът е по-силен. В това няма нищо неочаквано, разбира се, ние си го изстрадахме - но какво от това?
- Тръгнах от "Синтез", защото искам да ви питам за днешните общности на младите учени и въобще творци в България?
- Че днес какви общности има? Днес има, както казва един млад колега, РМД-та. Интелектуални РМД-та. Кръгове и кръгчета, построени на принципа на взаимния интерес и взаимното хваление; дори да има някакъв приятелски елемент в тях, той изсфирясва твърде бързо... Капитализмът е индивидуализъм, късният капитализъм е мрачен индивидуализъм. За добро или за лошо, по-скоро за добро, тези компенсаторни общности изчезнаха и оттук нататък истинските приятелства са обикновено изключения, те са трудно удържими и малко хора ги удържат.
- Как тогава ще се съвместят тукашните РМД-та с интелектуалните мрежи?
- Интелектуална мрежа е нещо съвсем друго. За да си в една интелектуална мрежа, не е необходимо да си приятел с този или онзи; необходимо е твоят продукт и твоите идеи да имат конвертируемост. Има разлика, и то сериозна разлика, между интелектуална общност и интелектуална мрежа. Както казва Зигмунд Бауман в последната си книга, преведена на български: общността е един свят на топлината и сигурността... Тя е свят, в който ти си приет такъв, какъвто си и неговите очевидности са и твои очевидности. Ти се движиш свободно в него, чувствуваш се защитен. От друга страна, всички извън границата на общността са чужди.
Мрежата няма нищо общо с това. Още повече, че това обикновено са полу-виртуални мрежи, хората рядко се срещат. Обикновено общуват повече по електронната поща, по телефона, по различни такива начини. В подобна интелектуална мрежа не е важно дали те обичат. Важно е дали ти си активен възел в мрежата, дали получаваш, преработваш и предаваш идеи и информация. И дали, така да се каже, участваш в един опосредстван и медиативен процес, в който в последна сметка ти си роля, а не идентичност. Ако в общността ти се опитваш да бъдеш изцяло себе си и да няма връзка между твоята интелектуална способност, твоя интелектуален продукт и твоите разнообразни личностови предпочитания, наклонности, страсти, любови и каквото още искате, то в интелектуалната мрежа ти си просто роля, фигура, която изпълнява определен тип научни или образователни, или еди-какви си функции. Тоест има отчужденост в интелектуалната мрежа, има съответно несигурност, защото тя е много динамично нещо, подчинява се на процеси, които не зависят от теб и ти не можеш да контролираш. Има финансиране, което не зависи от теб и не можеш да контролираш. Има политически ефекти, които също са много вариативни. Ти участваш там, невиждайки понякога края на мрежата. Невиждайки нейните цялостни цели, функции и т.н.

- В този смисъл човек може да бъде фигура в една интелектуална мрежа дори и от тук, от България.
- Това не е лесно, но се опитваме. А дали успяваме?...

Разговора води Митко Новков


Александър Кьосев (1953) преподава културна история на модерността в Софийския университет и е ръководител на Катедрата по теория и история на културата. В периода 1989-2000 е специализирал в Кардиф, Париж и Будапеща, а от 1990 до 1994 г. е преподавал в университета в Гьотинген, Германия. Един от член-основателите на групата "Синтез" (1987-89), интердисциплинарна и опозиционна група на млади писатели, университетски преподаватели и студенти. Ръководил е редица колективни изследователски проекти. Сред трудовете му е монографично изследване в областта на българската поезия, както и множество културно-исторически и теоретични текстове. Негови статии са преведени на английски, немски, френски, руски, украински, полски, унгарски, румънски, сръбски, македонски и албански.
Разговор с
Александър Кьосев





С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.