Проблемът Чечения
или проблемът Путин?
Когато разбрах за провеждането на кръгла маса по чеченския проблем в София, бях зарадван. Събитието, поне на пръв поглед, подсказваше, че българското общество може да излезе от втренчената вглъбеност в собствените си неудачи и вълнения и да заявява свои позиции и гледища по въпросите на съвременността изобщо. Защото за нас Чечения не представлява тема с мащабите на Косово или Ирак - нито отстои на два-три часа път с кола, нито ангажира български контингенти. Напротив, Чечения изглежда добър повод да се произнесем обективно и отговорно по процесите на изграждащия се световен ред и неговите невралгични точки.
Темата - "Човешките права и регионалната сигурност. Предизвикателството Чечения". Мястото - София, хотел "Шератон", зала "Сердика". Времето - 25 септември 2004 г., събота, 9 ч. 30 мин. Организатори - Международната хелзинкска федерация за правата на човека, Фондация "Манфред Вьорнер" и Българският хелзинкски комитет.


Хронологичната коректност навярно изисква да представя изказванията на участниците в кръглата маса в реда, в който са били направени. Аз обаче ще предпочета друг подход. Първо, защото последователността на изказванията нямаше отношение към тяхното съдържание, а беше очевидно замислена в услуга на преводачите - редуваха се встъпления на български и на английски език. И второ, защото последователността във времето няма да ни разкрие действителната последователност в логиката на ораторите. Тази последователност определено биеше на очи.
Проблемът с Чечения има различни измерения. Но това негово измерение, което през последните години се налага в световната политика, е свързано с трудностите на Съединените щати да обосноват и легитимират провежданата от тях и техните съюзници война срещу тероризма, без да признаят на други държави правото на такава война. Усилията на Москва да напъхат доста нерегулярната и непокорна чеченска ситуация в опаковката на операция срещу тероризма не могат да срещнат съгласието на САЩ, тъй като това би признало на Русия аналогичен статус с американските й партньори във воденето на въпросната антитерористична война. Такъв статус на Русия, дори и неформален, съвсем очаквано поражда притеснения в контекста на предполагаемото възраждане на руската мощ през управлението на Путин. Ето защо се търсят и продължават да се търсят разнообразни средства за активиране на добре известни проблеми на международната роля на Русия. Такива са постоянно подклажданото напрежение около статута на Калининградска област, периодично подновяваните японски претенции за връщане на Курилските острови и, разбира се, ситуацията с (не)зачитането на човешките права в най-уязвимия пункт на руската политика - чеченския конфликт. Така човешките права се превръщат във фокус на споменатите легитимационни стремежи на Америка.
Такива съображения най-вероятно мотивират и избора на организатори на дискусията. Институциите, създадени в рамките на хелзинкския процес, имат историческото основание да претендират за най-последователна и неотменна защита на човешките права в цялата зона на сигурност и сътрудничество в Европа. Ако се върнем за малко в историята, двата противоборстващи лагера в Студената война се ориентират към подписването на Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г. с напълно различни цели. Съветският съюз вижда в решенията от Хелзинки дългоочакваното признаване на статуквото в Източна Европа от страна на западните съюзници. Западът тук е по-коварен. Приемайки формално законността на социалистическите системи, той поставя условието по спазване на човешките права в рамките на тези системи. От този момент нататък чак до рухването на Източния блок ще тече мощна пропагандна кампания по осъждане на ситуацията с тези права в социалистическите страни. Още оттогава хелзинкските институции се заемат със задачата да бъдат един от флагманите на кампанията. Прочее, съвсем естествено е новото издание на проблемите с човешките права в Русия да бъде подложено на критическия прочит на Международната хелзинкска федерация и на нейния български филиал.
Кои са основните предпоставки на хелзинкските наблюдатели при анализа на конфликта?
Чеченският проблем представлява най-тежката ситуация на незачитане на човешките права в зоната на ОССЕ досега, подчертава председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев. Кризата с човешките права в Чечения е най-тежката измежду 55-те страни-членки на ОССЕ, това е най-лошата катастрофа в живота на нашето поколение, подкрепя го Арън Роудс, изпълнителен директор на Международната федерация, като добавя, че се отнася до стотици хиляди жертви. Усложнението според него произтича от мястото на Русия в международната система.
Следващата предпоставка е логическо продължение на предходната. Тъй като човешките права нямат национално или друго ограничение, те по същността си са всеобхватни. С други думи, ако цитирам пак г-н Роудс, никое нарушение на човешките права не може да бъде вътрешен проблем за една страна. Вицепрезидентът на Международната федерация Улрих Фишер добавя и друг аргумент - ние сме отговорни за случващото се в Чечения, защото то се намира в обхвата на общоевропейските институции и по-конкретно на институциите на ОССЕ. Изискването за съблюдаване на демократичните способи на решаване на ситуации като чеченската не бива в никакъв случай да бъде пренебрегвано.
Участниците в дискусията внасят известни уточнения в картината. Например, не може да се говори за операции на руските сили за сигурност срещу терористи, понеже не всички чеченци са терористи. Нещо повече, не всички противници на руската намеса, независимо въоръжени или не, могат да се разглеждат като терористи. Някои от тях са просто борци за свобода. "Когато някой не харесва нещо, го нарича тероризъм", обяснява това г-н Роудс. И допълва, че интерпретирането на събитията в чисто русофобска плоскост е некоректно. Враговете на чеченския народ са не само руските сили за сигурност, но и ислямските терористи, които използват създалата си ситуация, за да всяват паника и да преследват целите си, станали печално известни с трагедии като тази от 11 септември. На руските власти им е изгодно да обединят под терористичния етикет всички опоненти на собствената си чеченска политика; и на тази база да отказват всякакви преговори. Огромна грешка е да се слага знак за равенство между Шамил Басаев и Аслан Масхадов, присъединява се към тези доводи журналистът от радио "Нова Европа" Георги Коритаров. Докато Басаев е терорист, борбата срещу когото е оправдана, то Масхадов е набеден за такъв, а той всъщност е борец за свобода. Всяка държава трябва да използва хора като Масхадов, за да има канали за водене на преговори, вместо да го игнорира и да се впуска в безумната стихия на унищожението. Така например Арафат е пазен от израелците именно като човек за преговори с палестинците. Тук Анджей Жеплински, член на Изпълнителния комитет на Международната федерация, възразява, като поставя Масхадов над Арафат.
Въпросът за необходимостта от преговори и търсене на мирни решения вдъхновява изказването на президента д-р Желю Желев, което представлява своего рода лекция на тема "Що е политика". За д-р Желев мирното решение на всеки конфликт е равносилно на политическо решение. Който не съумява да се издигне до нивото на мирното решение, има проблем с политическата култура, със способността за контакт, диалог и компромиси в името на големите стратегически цели. Много бих искал да позабавлявам читателя с избрани пасажи от откровенията на президента за основните категории на химията, физиката и геометрията, но поради липса на място ще се огранича да приведа разсъжденията му за основните категории на политиката. Те са точно 3 на брой; и както сигурно вече сте се досетили, това са контактът, диалогът и компромисът. Ако те отсъстват, значи правим война, а не политика. А за да ги има, те трябва да станат и стандарти на политическото възпитание. На тях можем да се учим не само в Итън и Принстън, но и от реалния живот. В институционален план въпросните категории получават живот в организации като Българския хелзинкски комитет и Балканския политически клуб. Ето защо д-р Желев е препоръчал на осетинските лидери по време на посещението си там да основат Кавказки политически клуб.
Това, че президентът Желев бърка политиката, където основната категория, струва ми се, е властта, с разрешаването на конфликти, не е толкова важно. По-важното е, че със своето изказване той предоставя методологическия трамплин за формулирането на алтернативата на сегашната ситуация в Чечения. По пътя на контакта, диалога и компромиса следва да се търсят формите на бъдещото самоопределение на чеченския народ. Пред двете страни в конфликта стои задачата да се приеме политическата необходимост на правото на самоопределение. Защото това право е от най-важните права, както изтъква президентът на Атлантическия клуб д-р Любомир Иванов. В Хартата на ООН, посочва той, няма изричен списък на нациите, следователно няма и формални ограничения за техния брой. Нашият исторически опит ни припомня прецедентите на такова самоопределение, като случаите със Северна Ирландия, Палестина, Косово, дори швейцарския кантон Юра. Затова трябва да се запитаме не дали самоопределението е възможно и целесъобразно, а какво ще последва от него за регионалната сигурност, за сигурността на гражданите, за отговорността на новата държава и за нейния характер. Другояче казано - трябва да се отиде една стъпка напред в бъдещето. Ако българите отричат правото на самоопределение на чеченците и ги наричат терористи, тогава как биха нарекли своите борци за освобождение от османско робство и каузата на своята свобода, пита реторично Жеплински.
Но как може да бъде реализирано чеченското самоопределение? Георги Коритаров се нагърбва с даването на отговор. За да се променят нещата, казва той, трябва да се промени мисленето на В.В.Путин, а това е невъзможно. Изводът е оставен за нас. В малко по-разгърнат вид Коритаров използва като аргументация съждението, че чеченците за политиката на Путин са това, което са евреите за политиката на хитлеристка Германия. В ход е намерение за окончателното решение на чеченския въпрос, убеден е Коритаров, и предупреждава европейските демокрации да не възприемат двоен стандарт срещу Русия, както са направили спрямо Хитлер преди Втората световна война, а да приложат механизма на санкциите в отговор на този "класически нацизъм". Чеченският проблем освен хуманитарен (хилядите избити) е и ценностен. Това е едно почти екзистециално питане може ли световната общност да изгради непоносимост срещу такава политика, просто реторика ли са човешките права, има ли го изобщо демократичното пространство. С тъга Коритаров пророкува, че следващата неизбежна трагедия (неизбежна поради естеството на Путиновата политика) ще бъде още по-голяма от тази в Беслан.
Ако наблюдателят на тази дискусия все още не е могъл да прецени на чия страна отиват симпатиите му, не би следвало да има повече колебания. Представителката на Руско-чеченското дружество за приятелство тръгва да показва на всички присъстващи рисунки от малки руски деца. На гърба на тези рисунки с едър и необработен детски почерк са изписани послания за мир и надежди за щастието на децата в Чечения. Тук вече разбираме как мирът е общата мечта и молитва на двата народа, впрегнати от тираничния кремълски режим в братоубийствена война. Тук разбираме, по думите на Коритаров, че ние, в залата на "Шератон" в далечна София, извършваме граждански подвиг, че участваме в безпрецедентно събиране с огромен шанс да бъде стъпка към интернационализацията на темата. Тук разбираме, че проблемът е проблем и за България, че всеки, както е писано, е отговорен за всичко.
Надявам се читателят да ми прости може би неуместната ирония, с която разглеждам събития, напоени с толкова кръв и човешки катастрофи. Няма нищо по-ужасно от трагедията, отчаянието и безизходицата на стотици хиляди хора. Но когато на фона на тези скръбни събития, толкова по-непонятни, защото става дума за ХХI век, се проектират прозрачните политически схеми на определени личности и организации, трагедията може да се превърне във фарс. Остава ни надеждата, че това проектиране е случайно и съм присъствал на искрено търсене на мирни алтернативи от страна на искрено загрижени хора.

Борис Попиванов