Балчик на студентите - филми
и хитрости
"Дворецът" в Балчик е вълшебно място, макар и ботаническата градина да е окастрена. То е просто идеално за провеждане на фестивали, особено на студентски - на фона на морето, камъните, екзотичните растения (доколкото са останали) и чудатата архитектура, между потоците чуждестранни туристи щъкат момчета и момичета. Едва ли румънската кралица Мария си е представяла подобно хашлашко стълпотворение в нейната лятна резиденция, но "Дворецът" бе обживян от млада българска глъч (плюс няколко австрийци и немци) с английски вметки.

Тазгодишният II международен студентски фестивал за филмово изкуство в Балчик представи по-интересни търсачества от онези в Благоевград през 2000 (тогава организатор бе доц. Павел Милков от ЮЗУ). И все пак това не бе фестивал в общоприетия смисъл на думата. Студентите снимаха филмчета за "48-часово предизвикателство" на англичанина Джони Одбол (екипи по 6 души трябваше да спретнат филмче по тема за 2 дни) и почти не стъпиха в градското читалище на Балчик да гледат официалната програма. В крайна сметка единствено ние от журито (вж. "Култура", бр. 36 от 2004), "зазидани" в усойно фоайе на една от вилите, изгледахме всичките 90 заглавия. И единственото възнаграждение за 4-дневната ни къртовска работа бе, че нашето предизвикателство се оказа не по-малко интересно.
Чудесно е, че младите хора от Фондация "Студентски Филм Форум" (Цанко Василев - председател и директор на фестивала, и всеотдайните му помощници Иван Митов и Милен Стоянов) са се хванали амбициозно да организират срещата между филмови школи от разни краища на света. Рекапитулацията обаче е, че засега тя се състоя само през екрана (горе-долу в последните дни) и пред журито. От изгледаните филми на тв-монитор стана ясно за пореден път, че няма значение дали си богат или беден, дали филмът ти е на 35 мм или дигитален, дали си дипломант или студент, а дали имаш идея и как си я реализирал.
Игралното кино бе най-мощно представено (43 заглавия). Заниманията гравитираха преди всичко около младежките кошмари: от любовните разлъки през поколенските разминавания до смъртта. Но в най-добрите филми те са не просто екзистенциални етюди, а и сериозна рефлексия на глобалните проблеми на днешността: насилие, нетърпимост, дрога, СПИН, депресия... На екрана доминираха сънуване/събуждане, момиче в легло, вода, кръв, прозорец, синьо спално бельо, цигара, смъркане, червени дрехи, целувка, ябълка, бакърени коси, цитати...
Изобщо клиповата визия, както е навсякъде по света, превзе и екрана в Балчик. Има си хас точно най-младите да изпуснат шанса за експеримент с колорит, ритъм, звук, планове, лица, пространства... Най-радикален в това отношение бе "Аз, паякът" на Демиън Барникът (National Film & TV School Beaconsfield, Великобритания) - любопитно съчетание между виртуозен визуален конструкт и тъжна смислова вторичност спрямо "Спайдър" на Дейвид Кронънбърг.
Най-стойностните игрални филми на фестивала всъщност разказват истории и акцентът е по-скоро върху обектите (предимно представители на арт-професиите), отколкото върху формата (с малки изключения). Почти в документален стил са заснети аржентинските (Universidad Del Cine, Буенос Айрес) "Вътрешният двор" на Милагрос Мументалер (наблюдение върху борбата за шезлонг и младеж на две сестри, предпочели плажа пред училището) и "Обществено/Лично" на Кристоф Бел (пъзел от индивидуална, политическа и медийна драма, обединени от гибелта на момиче). Най-поразителното в тези филми е почти телесното усещане за жега.
Цикълът "Сетива" на London Film School, Великобритания, както обикновено на студентски фестивал в България, бе бюджетно най-разкошен, структурно най-стабилен и художествено най-пъстър: 5 филма с имена "Ана", "Джери", Артър", "Зоуи", "Анаис", измислени и режисирани от различни хора, ситуирани в разни точки на света, маниерно центрирани около главните си герои през едно от петте сетива. Въпреки че във всеки от сегментите би могло да се открие нещо хитро, поне на мен ми се сториха банални и хладни. Изключението е "Ана" на Коук Аяла - по английски финяшки филм за челистка, завърнала се в родната крайморска къща, където сестра й се мъчи с бивш диригент, дамгосан да чува човешките страдания по света, и само героинята би могла да го облекчи, а после да си тръгне... Рамката е нейният концерт, но, разбира се, не са ни спестени и дечица с майки от Афганистан. Колкото преднамерен, толкова и чувствен филм, подчинен на музиката.
Любопитна е и 8-минутната дипломна работа "Сони & Петрулия" (в същото училище) на норвежкия канадец Карл Кристиан Мейдел. Баба ляга на сляпа жп-линия, за да бъде прегазена. Вместо влак пристига дрезина с младеж. Започва тяхното странно пътуване един към друг (на норвежки). С вниманието към психологическите обрати на фона на щедра природа филмът, от една страна, напомня добрите заглавия от новото скандинавско кино, а от друга - показва широкия спектър от теми и гласове в London Film School.
Австрийският "Инцидент" (Filmschule Wien) разказва 3 хаотични женски истории ("Ева", "Йохана", "Агнес"), обединени от талантливата актриса Силвия Хаглер (сред малцината чужди студенти в Балчик). Ужасно смешна хрумка е немският "Денят, когато Уинстън Нгакамбе дойде в Кил" на Яспер Аренс (Hochschule fuer Film und Fernsehen, Потсдам-Бабелсберг). Представете си разплути бюргери на плаж; на брега неочаквано акостира лодка, от която спускат червен килим и по него минава натруфен чернокож вожд; говори високопарни глупости на летовниците, те си лежат невъзмутимо и се съживяват едва когато им заявява, че точно тук е намерил идеалното място за кралство на своя син, оставя го с куфара и поема обратно в морето; къдравелкото гледа сконфузено, докато немско момиченце не му подава ръка... Абсурдът на ситуацията обаче не се изчерпва със забавата - иззад строгостта на разказа се разтяга сардонична усмивка към уязвимостта на оядените.
Пъстротата на екрана бе озаптявана спорадично от черно-бялото: в простите и интимно-изящни "Смокинови спътници" (влаково приключение на фона на "Течет река Волга...") на Игор Анашкин (ВГИК, Русия) и "Дантела" (синкопни майчино-дъщерни недоразумения) на Камила Строьм Хенриксен (London Film School) или лабиринтните "За Буковски" (претенциозна халюцинация) на Диего Науньес Ирихойе (Universidad del Cine) и "Две врати" (клетник се лута в пространство без думи и звуци) на Християн Хьорлесбергер (Filmschule Wien).
Моите лични фаворити бяха 3 и все от Camera Obscura School of Art, Израел: "Америка" на Сигал Мордехаи, "Отровени" на Хила и Перец Маркиш, "Прослушване" на Янив Сачам и Дан Брумер. Първият разказва за двама възрастни братя (вдовец и ерген) с мерак за Ню Йорк, за всекидневието и изненадите им. Семпъл, топъл, остроумен и органичен филм с чудесни актьори. Вторият е стъписваща интерпретация на неспирното огнестрелно напрежение в Израел: девойка и офицерче крачат към рейв-парти в пустинята, по пътя се натъкват на хипар-пацифист, той дава на момичето екстази с резултат любовен триъгълник, военният се опитва да удави в езеро натрапника, а накрая вездесъщите му колеги уцелват него, монологичния патриот. Филм, пленителен с радикалната алтернативност на своя техно-поглед към днешните израелски ценности. Третият е също оригинална пародия на тамошните милитаристични нагласи: действието се развива във "военен" лагер по време на запас, където са актьор и търговец. Единият репетира роля, другият го режисира, а накрая всичко се преобръща. Удивителното е, че "Прослушване" бил заснет за два-три дни по време на уъркшоп. Три филма, три тройки прекрасни актьори в чудесно разказани истории. (Чух упреци, че сме дали голямата награда на "Америка", защото посолството на държавата Израел било сред спонсорите на фестивала, но такава хипотеза би хрумнала само на хора, не гледали филмите.)
На представения фон опасно зейва несъстоятелността на българската игрална програма - и на НАТФИЗ, и на НБУ, и на ЮЗУ. Честно казано, само филмите на НАТФИЗ са конкурентоспособни с по нещичко: драматургична хрумка ("Животни" на Николай Тодоров или "Боси" на Елизавета Боева), актьори (Ани Вълчанова и Петър Кръстев в "Ботушки" на Димитър Сарджев; Владимир Пенев в "Изгубени" на Николай Пушкаров или Асен Никлев и Димитър Манчев в "Таткото на Антон" на Стефан Стефанов), визия (Диан Загорчинов в "Животни" и Миа Димова в "Ботушки"), но като цяло са мърляво структурирани и безлични. Не видях нито екстравагантна изцепка, нито излята скука. Всъщност студентските работи са си адекватни на преобладаващата част от професионалното ни игрално кино, стиснало до кръв енигматичната еклектика.
"Междинният" аржентински филм "Леонард Аделт - мъжът, който избяга от Бог" на Габриел Мори представлява дръзко напасване на фикция върху архивен материал, героят (човек с такова име наистина съществува!) е "двойник" на Бъстър Кийтън и, вездесъщ като Худини, застава дори между мисис Симпсън и Едуард VIII (за първи път чувам гласа на абдикиралия от любов крал, ако изобщо е той, де)... Представете си световната история от началото на миналия век, разказана като абсурдна бурлеска.
Що се отнася до документалните филми, те бяха сравнително малко (13) и до един интересни като тема, дори и най-обърканите. От чуждите се откроиха 2 момичешки: немският "Юбилате" на Ирма-Кинга Стелмак и британският "Исау - човек в стая" на Анабел Родригес-Риос. Първият е черно-бяло изследване на променените роли между склеротична и доста симпатична възрастна майка, обитаваща старчески дом, и грижовната й и недоволна дъщеря. Вторият е цветно наблюдение върху делника на чернокож мияч на чаши в английски бар (задкадровият рефрен е "Аз съм Исау, роден съм в Зимбабве"), изпратен от майка си да учи техника, за да не се мори, катерейки се по дърветата. Камерата е статична, пространството - херметично, а съприкосновението между черния обект и бялата техника създава усещането за тъжна черно-бяла равносметка.
От българските документални филми най-силно впечатление направиха тези на НБУ. "Лайфстайл - сцени от село" на Никола Бошнаков е находчиво и интелигентно инплантиране на двама унгарци сред чешитите на Розенец - родното място на Чудомир. Сред приказки, пиянство и "Сладуно, моме..." филмът се превръща в автентично-травматична регистрация на деформациите в българския характер, но е прекалено дълъг (54 минути) и монтажно логореен. "Вино" на Димитър Таралежков и Никола Бошнаков е концентрат от остроумие и интимност подир вкуса на домашното вино из Странджа.
От всичките документални филми в конкурса най-добър се оказа "Бургас на Таралежков" на Димитър Таралежков (и единственият единодушно награден). Той е искрено и сочно, ексцентрично и автоиронично, носталгично и волно пътуване из топосите и чешитите на Митковия роден град, а през тях - из аспектите на българския манталитет. Чудат и свеж филм, чиято оригиналност елиминира техническите несъвършенства.
Фестивалът за сетен път доказа водещата роля на възпитаниците на НБУ в младото ни документално кино - непресирани и интелигентни, днешните студенти дишат във врата на Иван Трайков, Стефан Командарев или Светльо Драганов...
Анимационните филми (24) бяха най-безинтересната част от програмата - хилави идеи, тромав разказ, компютърен десант... За жалост, нищо любопитно не се видя и от българската програма. Най-стойностните филми бяха 3: немският "Пантофена приказка" на Сузане Зейдел (любимата ми изящна анимация за любовта на жабок към дунапренена жабка и неизбежните последствия), британският (National Film & TV School Beaconsfield) "Натупаната реклама" на Джон-Пол Харни (поредната гавра с Cоcа-Cоlа културата, сътворена компютърно тъкмо в нейния стил) и руският "Почакай, моля" на Елизавета Скворцова (класическа руска анимация с обилен задкадров текст и рисунък а ла Шагал).
След като през цялото време се дърпах от техното в крайморската дискотека, не можах да се спася от гюрултията на финалната церемония там. Но пък атмосферата си беше истински младежка и безмилостно заразителна.
Фестивалът е вече минало. Наградите - раздадени, но все още неизплатени (?!). Организаторите би трябвало вече да помислят за следващия фестивал - за участие на филмовите училища от региона и повече от Европа с филми и студенти, за осигуряване на зали с проектори в самия комплекс "Дворецът", за дискусии, за пресцентър, за свестен каталог, за регламентирано отношение към журито... Всъщност засега се знае поне, че "предизвикателството" на Джони Одбол догодина ще бъде 24-часово и ден преди откриването на фестивала. Дано промяната накара студентите да гледат повече филми.

Геновева Димитрова