Един свят на изчезване

Разкази на мярата. Така най-кратко бих определила разказите в новата и ще побързам да кажа - много добра, книга на Деян Енев "Господи, помилуй". Казвам, че са разкази на мярата и защото са изключително издържани откъм направа и овладяност на езика, и защото говорят някак успокоено и мъдро за всичко, което подемат като тема. Клиширано е да се изтъкне, че са поетични, но ако използвам по-ученото и по-малко клиширано определение, ще кажа, че при тях епическото и лирическото са в абсолютен баланс, че изчистеността на формата и скритият драматизъм ги правят сред най-доброто, което българската проза е представяла през последните години.
Вече малко по-конкретно, това са разкази за вярата, за вярата в Бог, но и за вярата в нас, за вярата, която помага да се живее, която прояснява съществуващото, която дарява с хоризонти, обещава бъдеще, осмисля. Която трансцендира и най-баналното и мизерно съществуване. Вярата, която е нещо като вълшебна пръчица, която променя човеците и ги дарява с непосилната лекота на битието.
"Господи, помилуй" много пъти и по различен начин, чрез различни сюжети и персонажи разказва как Бог идва ненадейно, разказва за двата пътя - царския и обиколния, които човек може да избере. За цената, която неизбежно се плаща, какъвто и да е изборът. За всеприсъствието на Бог, което е всеприсъствие в душата и затова не е нужно чудо, за да ни се яви Той. Въпросът е да усещаме душата си, а с нея и него. Още повече, че човешката душа е магнитна лента, тя напластява и свършеното, и помисленото, на нея се записва всичко и по тези записи човек бива съден. Следователно, според "Господи, помилуй" няма предопределеност, няма вини, които не могат да бъдат изкупени, има избор и вяра, които могат да се случат във всеки един момент от човешкия живот и които са в състояние да компенсират всичко. Бог иска доброта. Нищо повече.
Затова и книгата разказва за човешката доброта, за срещите с хората, които оставят отпечатък, които променят завинаги, разказва за забелязването, паметта. За дадената дума и спазването й, за желанието да се помогне, да се живее според правилата и любовта. Но разказва и за препъванията, за неспособността да се постига хармония, за незнаенето какво да правиш със себе си, с времето си. За празното запълване на ежедневието. За вечното чакане и искане на повече, за недоволствата. За разминаванията. За страха да се отвориш, да бъдеш себе си, да се подложиш на погледа на околните, да излезеш, да се покажеш, да им се оставиш... За сложността да понасяш и да се понасяш, да срещаш себе си. За смъртта и самоубийствата, за живота, който е винаги надживяване на някой, когото обичаш. За изненадата, за погледа, за способността да назоваваш и така да опознаваш нещата. За чудото да зададеш точния въпрос и да намериш точното име.
"Господи, помилуй" е книга за тук и сега, но и за там и отвъд, за обикновеното, но и за божественото. Книга за сетивата, но и за чувствата. Книга за местата на вяра, за хората на вярата, за хората, склонни, надарени да помагат. За един свят на изчезване, към който по традиция българското, на което му липсва вкус към метафизичното, е слабо открехнато.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Деян Енев. Господи, помилуй. ИК Жанет 45, Пловдив, 2004 г.