По дирите на безследно изчезналите...
Приблизително от 1999 насам от медийната сцена изчезнаха следните културни издания: "Витамин Б", "Глас", "Еt Cetera", "КамикадZe газет", "Летература (Lettre Internationale)", "Литературен форум", "Български месечник", "Мост", "P.S.", "Сезон"... Нямам данни за актуалното състояние и плановете на "Ах, Мария", "Всичко за книгата", "Галерия", "Изкуство", "Литературен глас", "Нови книги", "Орфей" - и се опасявам, че някои от тях твърдо са покойници (въобще не отварям реч за отдавна миналите в небитието "Избор", "Нов Златорог", "Перо", "Прилеп", не намесвам и "живота" на чисто научните издания)... Трудна е съдбата на оцелелите "Демократически преглед", "Панорама", "Факел", в последни дни и на "Страница"... "Литературен вестник" също излиза на магия. (Да се готви кой?! Не чух добре.)
Дали кончината на културната периодика не беше предизвикана от процесите на културна "демократизация"? Дали снижената й комуникативност спрямо широката публика не предвещаваше такъв дял? Дали затворените и противоречиви общности на творци, естети и експерти излязоха негодни да поддържат свои медии? Дали им липсваше икономически реализъм?
Тези едри въпроси не могат да бъдат определени като изцяло реторични.
Да, културните медии действително имат "снобска", да не кажа "аристократична" природа. Техните трудносмилаеми за широк читателски кръг послания, техният често твърде независим, критичен и, в крайна сметка, достатъчно индивидуалистки дух с право могат да бъдат наречени недемократични - и това вече е правено. Става обаче само в ерозиращи себе си общества, където господстващата версия за култура се самопредставя не просто за единствено легитимната, а направо за единствената (боя се обаче, че точно нейният елит е набран по най-недемократичния начин).
Затова трагична е не пазарната смърт на тези толкова особени културни вестници и списания, трагичен е крахът на символните им политики. Явно нещо ги прави неуместни, нещо извън тях самите също ги спъва.
Да, ако държавата се стремеше към същинска демокрация, редно беше да храни точно кучето, което я лае, а не да рафинира начините, по които да го унижава и омаломощава - все пак не другаде, а тъкмо на несвоевременните страници на културната периодика се разгръщаха онези култивиращи дебати, които все пак ни издърпваха нанякъде и бяха източник на нова чувствителност. И е неудобно да дрънкаме точно тези азбучни истини. Но какво да правим, когато у сегашната власт - в лицето на културното министерство - отсъства отношение към културата; то, самодоволно и арогантно, ни най-малко не се нуждае от визионерски импулси.
Сигурен съм, че всички споменати в началото културни издания ще вият като призраци в съня на доста чиновници.

Марин Бодаков