Отсам отвъдното
Според оптиката на днешния свят младостта е на фокус, извън нея всичко излиза размазано. Старците се оплакват, че стават невидими, или се блъскат да постоят още малко в младостта като в кален тролей през ноември - тъпкано е и се носят какви ли не миризми, но какво е навън - не ми се мисли. Младостта бърка в гледеца - недвусмислена, неоспорвана ценност, която може да ти продаде всичко.
По тази логика Джулиан Барнс е написал възможно най-непродаваемата книга на нашето време - сборник разкази за старостта, и то откъм страната на смъртта. Право в сляпото петно на колективния воайор, публиката. Неговите герои дори не младеят, макар все още да жалят по младостта си и нейните ритуали; ветеран от войната отскача ежегодно до Лондон, където посещава възрастна проститутка, и едва след смъртта й разбира, че тайната му изгора е била всъщност бабичка; осемдесетгодишна жена води "епистоларен флирт" с "д-р Барнс" от старческия дом, но държи кореспонденцията си във фризера; старият Тургенев играе канкан - "Тъжно", отбелязва Толстой.
Нито пък са изпълнени с достойнство и важност като възрастни персонажи от деветнайсети век, да кажем от някой роман с наследства и фамилни традиции; по-скоро излизат трагични, но смешни като герои от спомагателна сюжетна линия - като любителя на класическата музика, който ръга, тормози, заплашва и спъва всички кашлящи по концертите. Или като инатливия, богат селянин, поставил си за цел да надживее трийсет и девет свои съграждани, за да спечели тонтина - начинание, което в духа на сборника не успява. Не, героите на Барнс не изглеждат по-мъдри от нас.
И все пак хората в тези разкази са смайващо триизмерни, може би защото сме свикнали покритите с бръчки лица да приличат на маски от комедия дел арте. Разнородните перспективи откъм свършека на живота откриват ясни, макар и мразовити гледки. Сводовете на старостта позволяват невероятна акустика - дори ако/тъкмо защото престаряващият Сибелиус вече не пише музика. Младостта се усеща като привкус на преглътнато вино - не можеш да го доловиш, ако глътката ти е на небцето. Животът преди старостта (тяхното собствено сляпо петно, онова, което двете вдовици редовно премълчават в "Какви неща знаеш", за да запазят приятелството си, което трябва да им помогне да изкарат останалото им време) се вижда по-ясно отвсякога, макар да не е на фокус.
Чистотата на погледа и на тона внушават неочаквано спокойствие - простора на катедрала, свежестта на лимон: киселият и ведър символ на смъртта у китайците.
"Лимони на масата" е изящно преведен от Димитрина Кондева.

Зорница Христова