Съдбата да си соло
Има една известна снимка на Марта Греъм, динамично наведена в характерния за стила й вглъбен патос, под която във всички албуми стои заглавието "Letter to the world" ("Писмо до света"). Всъщност това е заглавието на солото, снимано от Барбара Морган.
Никога няма да ми омръзне да съзерцавам тази снимка в черно-бяло. Простотата и смирението застинали в нея и в позата на достигнатото "деликатно равновесие" между себе си и света, както и между душата и тялото, я превръщат в икона на съвременния танц.
Солото е неизменно използвана форма както от първосъздателите на съвременния танц, така и от днешните звезди. То дава предпочитаната възможност да се изяви индивидуaлността чрез "откровението", считано за един от характерните белези на модерното мислене в танца през ХХ век. Тръгвайки от Айседора Дънкан и преминавайки през немския танцов авангард и американските модернисти, солото извървява своя нескромен еволюционен път, изпълнен със скандали, препятствия, неразбиране, отричане и фетишизирано преклонение. Големите самотници в танца, позволили си да направят съдбовната крачка пред "другите", поемат кръста на изпреварилите времето си новатори, което превръща живота им в мисия. В и чрез солото те изразяват себе си, което в почти всички случаи означава възникване на "нов стил". Доколкото "стилът е човекът" при писането, дотолкова и при танца създаването на нов стил е свързано с появата на нова творческа индивидуалност. Разчупването на границите в тези случаи е еднакво болезнено при всеки вид израз.
Така е поне през първата половина на миналия век, когато да си "модерен" означава да се бунтуваш. 70-те преместват акцента върху "връзката на танца с живота", което довежда до нови солистични интервенции в установения начин на мислене. Солата напускат сценичното пространство и се пласират в необичайни среди и терени, търсейки нови провокации за себе си и за публиката. Но солото остава винаги изказване от "първо лице, единствено число", което съобщава нещо за себе си и и за това до къде са стигнали нещата изобщо.
То е във висша степен информациoнен концентрат по отношение на времето и случващите се в него промени. Пак Марта Греъм заявява, че творецът има различен поглед към времето, защото само той действително вижда процесите в него и ги вижда преди другите. Това му дава правото да направи своето съобщение като съзнателен, механичен или напълно несъзнаван, но все така верен рефлекс на средата и реалността. От танцуващата под звуците на Марсилезата Айседора до скандализиращите със сексуалната си откровеност и социална предизвикателност съвременни диви, които са готови да източат кръвта от вените си (гледах такъв пърформанс преди три години в Италия), за да събудят сетивата и интереса на вече доста преситената и разглезена от анархичния популизъм на постмодерността публика, всички "солисти" говорят категорично за своя Аз и за това как той се чувства в настоящето. А публиката иска преди всичко да се забавлява, но и да се почувства достатъчно интелигентна, че е разбрала "посланието". Тя рядко се досеща за "драмата", предизвикала "откровението"...
Драмата да си по-чувствителен, по-проницателен, по-разбиращ, по-усещащ, по-смел, но и по-уязвим и изобщо да си "по-..."! Тази драма, довела някои до върха на успеха, а други до лудницата и опиатите (като едното не изключва другото), е големият дар на твореца и неговото проклятие. И тя е, която превръща битието му в едно постоянно соло, лъкатушещо по билото на съдбата. Соло, което отразявя света и живота, гледайки ги в очите.

3.10.2004

Мила Искренова

P. S. Този текст беше предизвикан от солистичнoто изпълнение на една българска хореографка, за което бих писала отново - специално и конкретно. Ако има къде да се случи...
М. И.