За разпространението
на западните идеологии
Теодор Херцел, основателят на ционизма, не е голям романист. И все пак неговият роман "Altneuland" е една от най-забележителните книги на ХХ век. Въпреки че Херцел го завършва през 1902 година, визионерските идеи на тази "вълшебна приказка", както го е наричал, принадлежат на предишния век. "Altneuland" е скица на съвършената еврейска държава, технократска утопия, социалистическа мечта, включваща всички предимства на капитализма, идеализиpано колониално начинание и модел на чистия разум. "Altneuland" помага и да се обясни екстремизмът на част от онези, които въстават срещу господството на арогантния Запад.
В разказа си Херцел вижда как Йерусалим от 20-те години нататък се превръща в ултрамодерна метрополия, как араби и евреи живеят заедно и хармонично в Новото Общество. Реалният Йерусалим е малко по-различен. През периодите на силно напрежение по улиците на стария град царува тишината; рулетките пред витрините са спуснати; възрастни гидове, лишени от клиентите си, просят с достойнство. Само ултраортодоксалните евреи рискуват да вървят по улиците. В модерните квартали в западната част на града въоръжени мъже стоят на стража пред кафенета и ресторанти. Никой не знае къде ще е следващият атентат. Арабите си изпълняват задълженията - мият еврейски подове, строят еврейски жилища, поправят израелски пътища, преди да се върнат набързо вкъщи; в очите на наплашеното население всеки от тях изглежда като потенциален камикадзе.
Израел е до голяма степен отговорен за тази натежала от заплаха атмосфера. Не можеш да унижаваш и нагрубяваш другите, без да предизвикаш рано или късно яростна реакция. Палестинците бяха третирани също толкова зле от арабите, колкото и от евреите. Но Израел се превърна в главната мишена на една обща арабска ярост срещу Запада, в символ на един идолопоклонски, възгордял се, неморален и колониалистки демон, ракова метастаза в очите на неприятелите му, която трябва да бъде изтръгната чрез убийство.
Херцел не можеше да предвиди всичко това, но зародишите на трагедията са скрити още в неговия добронамерен и дълбоко идеалистичен текст, представителен - в много отношения - за всичко най-омразно в очите на тези, които се смятат за жертви на Запада до такава степен, че да желаят унищожението му. Ние наричаме тези хора оксиденталисти.* Те не се задоволяват да критикуват западните нрави. Те схващат Запада като нещо подчовешко, като някаква механична цивилизация, грубо ефикасна и бездуховна, на която трябва да се противопоставят чрез насилие.
"Altneuland" си заслужава да бъде прочетен, в него може да се открие много от величието и оптимизма, свойствени на западната мисъл от Просвещението насам. Именно от това мисловно течение се родиха индустриалната революция, либералната демокрация, научните открития и гражданските права. Но същите тези прометеевски мечти на европейските рационалисти, доведени до тяхната крайна логика и брутално приложени в практиката - понякога от неевропейци, желаещи да догонят хората от Запад - доведоха до масовите гробове в ГУЛаг и до масовите кланета, извършени в Китай и Камбоджа. Европейците оправдаваха навремето своите имперски завоевания с аргумента, че носят прогрес и Просвещение. Азиатските сатрапи изклаха милиони човешки същества, изтъквайки същите причини.
Реакциите, появили се в резултат на националистическите блянове на азиатските тирани или на западните империи, бяха също толкова кървави. Ислямисткото революционно движение, което вилнее днес по света, нямаше да се роди никога без бруталния лаицизъм на иранския шах или нещастните експерименти с държавен социализъм в Египет, Сирия и Алжир. Така, за жалост, Средният Изток срещна за първи път западната модерност през ехото на Френската революция. Като прогресисти, егалитаристи и противници на Църквата, Робеспиер и якобинците бяха готов пример за арабските радикали. По-късните модели - фашистка Италия, нацистка Германия, Съветският съюз - бяха още по-злополучни. Обаче ще бъде грешка обратите на ХХ век да се схващат като махало, люлеещо се между западния рационализъм и ориенталския религиозен плам, защото двете крайности са опасно свързани.
По-голямата част от бунтовете срещу западния империализъм и неговите последици по места черпеха с пълни шепи от западните идеи. Самураите, които създават съвременната японска държава през 1867 година, правят това, за да не бъдат колонизирани от Запада. Но при тях става въпрос за отбрана чрез миметизъм. Олигарсите от епохата Мейджи бяха ревностни последователи на Европа. Разменяйки кимоната си срещу фракове и цилиндри, те започнаха да разрушават будистки храмове и да преобразяват страната си в името на прогреса, на науката и на образованието.
Но в самите недра на процеса по превръщането на Япония в модерна държава се заражда една доморасла контрареволюция, която иска да запази духовната чистота на древната култура срещу бездуховната модерност на Запада и на сервилните източни имитатори. Ала и самата тази контрареволюция, напук на романтичните си позовавания на самураите и шинтоизма, дължи също много на западните идеи, в частност на антикапиталистическите тенденции в националсоциализма. И - за да бъдат нещата още по-сложни - прозападната модернизация и домораслият бунт съжителстваха заедно в едни и същи институции и често - в съзнанието на една и съща личност.
Там е проблемът. Никакъв оксидентализъм, дори и най-фанатичният - на изповядващите джихада, не е изцяло откъснат от Запада. Това, което прави терористичните действия на ислямистите така опасни, не е толкова тяхната религиозна омраза, която черпят от старите текстове - често с цената на просташки изкривявания - колкото синтеза, който извършват между религиозен фанатизъм и модерна идеология.
Топилнята, където се сплавя този синтез, често се намира на Запад. Пол Пот смеси революционен марксизъм и кхмерски национализъм, докато учеше радиоелектроника в Париж. Али Шариани, теоретикът на иранската революция, прекара като него няколко години в Париж, където преведе творбите на Франц Фанон и Че Гевара.
Баасизмът - идеология на сирийския режим и на бившата иракска власт - е синтез между фашизма и романтичната носталгия по една "органична общност" на арабите, осъществен през 30-те и 40-те години на миналия век. Тази идеология се разпространи след Първата световна война като следствие от срутването на Османската империя и бе изкована от сирийците Сати ал Хусри, инициатор на панарабския национализъм, и Мишел Афлак, основател на партията Баас. По това време европейският колониализъм бе главният враг на панарабските активисти. Но и в този случай ставаше дума за борба със Запада посредством идеи, родени в Европа. Сати ал Хусри (1880 - 1968) бе лаически мислител. Неговото схващане за арабското единство бе основано не толкова върху исляма, колкото върху кръвните, исторически и езикови връзки. Активист в Дамаск през периода на френския мандат през 20-те години, той бе изучил отблизо романтичната немска мисъл - Фихте и Хердер - които противопоставяха на идеологията на Просвещението, дошла от Франция, идеята за една органична нация, volkisch, чиито корени са в кръвта и родната земя. Неговият идеал се вдъхновяваше директно от пангерманските теории, на мода във фашистките кръгове във Виена и Берлин през 20-те години. Сати ал Хусри се обърна също към asabiyya, идеята за кръвна солидарност между арабите, развита през ХIV век от Ибн Халдун. Целта беше да се противостои на "абстрактната западна мисъл" и да се освободи арабският народ от феодализма, от колониализма и от ционизма. Тази идея е все още официалната идеология на баасистите.
Ислямизмът беше революционната идея, изградена в недрата на тази лаическа революция - и за да смажат реалните или потенциални религиозни бунтове, сирийските и иракски баасистки ръководители изклаха стотици хиляди техни арабски съграждани, главно шиити.
Оттук нататък въпросът е как да се предпази западната идея за справедливост - т.е. либералните демокрации по целия свят - срещу нейните противници. В тази връзка трябва да се отбележи, че Западът включва нестабилни азиатски демокрации, като Индонезия и Филипините. Извън военната тактика или международната дипломация, въпросът е да знаем какво да мислим, как да схващаме проблема. Може би по-удобно е да знаем какво да не мислим.
Дори християнските фундаменталисти да говорят за кръстоносен поход, Западът не води война с исляма. Несъмнено е, че в момента тече световен сблъсък, но неговите фронтове не съвпадат с националните, етнически или религиозни граници.
Умерените мюсюлмани в Индонезия или Пакистан, също както и хората от Запада, са мишена на ислямисткия фанатизъм. Всъщност, най-западно настроените от тях обикновено са първите, в които се прицелва яростта на религиозните революционери в Близкия Изток и другаде.
Другата клопка, която трябва да избягваме, е да се оставим на парализата, причинена от вината за колониализма. Трябва да го кажем и да го повтаряме: Историята на Америка и Европа е напоена с кръв и западният империализъм е причинил огромни щети. Но да се осъзнава това не значи, че трябва да проявяваме снизхождение към бруталностите, извършвани днес в бившите колонии. Напротив, това би трябвало да ни подтиква към все по-малко снизхождение. Да вменяваш на американския империализъм, на капиталистическата глобализация или на израелския експанзионизъм вината за варварството на незападните диктатори (или самоубийствената диващина, присъща на религиозните революции), това не значи само да тръгнеш в невярна посока. Това значи направо да проявяваш някаква ориенталистка форма на снизхождение, като че ли само хората на Запад са достатъчно зрели, за да бъдат морално отговорни за своите действия.
Идеята, че религията е главният проблем, може съвсем естествено да изплува в съзнанието на лаицизирания и лишен от илюзии западен интелектуалец, но това също е невярна мисловна посока. Защото някои от най-яростните противници на Запада са самите те лаици, или най-малкото се представят за такива. Религията е използвана за политически цели навсякъде - в Индия не по-малко, отколкото в Израел, в САЩ или в Саудитска Арабия. Опити за упражняване на властта от демократични мюсюлмански партии в момента текат в страни като Турция и Индонезия. Резултатите още далеч не са ясни, но трудно можем да си представим как пътят към свободата може да избегне джамията.
Нека е ясно: ние не присъстваме на манихейски Сблъсък между две цивилизации. Обратно, става дума за кръстосани влияния, за разпространяването на пагубни идеи. Тази ситуация може да се изроди в директен сблъсък, ако се отдадем на изкушението да се борим с огъня чрез огън, да се борим с ислямизма чрез нашите собствени форми на нетолерантност. Авторитетът на религията, по-специално в САЩ, упражнява вече опасно влияние върху публичната власт. Ние не можем да си позволим да залостим нашите общества, за да се защитаваме от онези, които са зазидали своите. Защото тогава ще станем всички оксиденталисти, решени да унищожим врага, който ни е чужд, подчовешки и неопределен. И тогава няма да ни е останало нищо за защитаване.

The New York Review of Books, със съкращения

Ян Бурума и Авишай Маргалит


Ян Бурума, специалист по проблемите на Азия, преподава в Бард колидж (щат Ню Йорк).

Авишай Маргалит, израелски философ, професор в Еврейския университет в Йерусалим.

* Книгата на Ян Бурума и Авишай Маргалит, чиито тези излагат те в тази статия накратко, е озаглавена "Оксидентализмът", по аналогия с прочутата книга на Едуард Саид "Ориентализмът". (бел. ред.)