Кеворк Кеворкян
След като първата дискусия по проблема за т.нар. ромска престъпност и расистките оферти на Константин Тренчев завърши с унизително фиаско на Кеворк Кеворкян, личната ми прогноза не вещаеше нищо оптимистично за предаването "Всяка неделя". Претенцията за равнопоставеност и толерантност на една от рубриките в нея - "Територия на свободното слово", се продъни до такава степен, че си представях как феновете на предаването са се хващали за сърцето. Мислех си, ако съществуват изобщо зрители на предаването под 40 години, най-вероятно ги е обладало справедливото очакване Кеворк Кеворкян да си направи публично харикири и да си отиде с чест от националния ефир.

"Всяка неделя" от 26 август т.г. се превърна в същински мач с неочакван резултат. Мач, в който отборът на компетентността и модерната лаконичност спечели срещу бъбривия мачизъм и все по-съмнителната като интелектуална легитимност журналистика на Кеворкян.
Какво се случи в предаването?
Накратко, депутатът Александър Филипов (от ромски произход), Мартин Карбовски и Кеворкян обсъждаха предложената от водещия тема, която търсеше "връзка" между ромите и техния принос за нарастващите криминални деяния в страната. Говоренето им имплицитно и експлицитно полагаше етническия белег като източник на престъпност.
Оттук и започна драмата на Кеворкян.
Стана ясно, че идеологическият подход към разискваната тема на четвъртия в студиото - младата адвокатка Маргарита Илиева (27) от Българския хелзинкски комитет, е точно обратен. На събеседниците тя внимателно обясни тезата си, че цветът на кожата на извършителя на кражба на дърва или друго не е и не може да бъде източник на криминален акт. Че всяко престъпно действие има конкретен извършител, на който трябва да се търси наказателна отговорност. Връстниците на водещия Кеворкян едва ли са забравили времето, когато се говореше за колективна вина. За по-младите пък се налага да припомня, че специално за страните със съветски тип комунизъм колективни субекти на противодържавни действия бяха едрата и дребна буржоазия, кулаците, протестанти и католици, турци. Струва ми се, че когато се говори за кое да е етническо малцинство, включително за българските роми, поне възрастното поколение не е забравило докъде бе доведено човечеството от подобен тип възгледи. Никак не ми се иска да са потънали в безпаметство лансираните от най-реакционните учени от по-миналия век идеи, че съществуват криминогенни етноси. Защото това убеждение вкарваше огромни групи хора - евреи, цигани, славяни, стигматизирани на етнически принцип като престъпници, в Аушвиц и Треблинка...
Етническата характеристика е ирелевантна както за разисквания в студиото на "Всяка неделя" проблем, така и за каквото и да е противоправно действие. Цветът на кожата като източник на социална зараза, болести и безредие е бил в дневния ред и в политическите конструкти на Пфеферкорн, Гьоринг и прочие наставници на расисткия нацистки режим. По тази причина модерният либерален дискурс не го припознава, за разлика от фашизоидния. (Вж. политическите речи на Жан-Мари Льо Пен, Владимир Жириновски, австриеца Хайдер).
Върху идентифицирането на проблема "етническо малцинство" и капацитета на днешната българска журналистика да го разпознава ще се върна по-нататък. В скоби с горчивина ще отбележа, че августовските идеи на синдикалиста Константин Тренчев за доброволни граждански отряди, стрелящи на месо срещу крадливите циганини, не останаха без последователи... На техния "сексапил" се поддадоха тайно и явно умни хора като Христо Бойчев, страстни приветствия по адрес на Тренчев отправи по "Дойче Веле" и прононсираният демократ Петко Бочаров.
И тъй, след заявените тези от страна на младата адвокатка в студиото стана тягостно. За да излезе от комплицираното положение на демократично невеж, водещият Кеворк Кеворкян зададе следния въпрос: Дали събеседничката му смята, че има етническа престъпност?! След този автогол нормално го постигна и простият отговор - "Това не е валиден въпрос". Поразен, скандализиран (външно) и вероятно силно разтревожен (вътрешно), някогашният популярен журналист изпадна в нелепа самоотбрана: "Никой в това студио (sic!) не ми е казвал, че задавам невалидни въпроси". "Но аз ви го казвам", наля допълнително масло в огъня на наранената му суета правозащитничката.
След това злополучно предаване всеки грамотен зрител - освен за останалото - навярно се е загрижил дали у Кеворк Кеворкян съществува все още потенциал да бъде домакин на предаване, разположено като завинаги в най-гледаните неделни часове. Защото не е възможно да се поставя за дискусия тема роми, гражданските им права и задължения, нелепо е да се опитваш да провеждаш точно тази дискусия, без да си прочел литература по въпроса. При това говоря за литература от модерните библиотеки, където юристът Кеворкян е трябвало вече да се е ориентирал сред ратифицирани от България международни конвенции, харта за правата на човека, протоколи и резолюции, рамкиращи политическото и гражданско битие въобще на модерните общества от началото на ХХI век.
Противно на здравия разум, оказа се възможно!
Нещо повече. Седмици по-късно, на 12 септември, "Всяка неделя" агресивно стъпи отново на територия, на която вече откровено бе поканен и спец по националпатриотизма - Волен Сидеров. За да си гарантира реванш, Кеворкян бе изпозвал два просташки до уличност маньовъра. Бе поканил отново млада адвокатка от БХК - Даниела Михайлова (30), като подвеждащо (през лицето Карбовски) й е предложена темата "Как се усвояват парите за малцинства, отпуснати по програма ФАР". За да я шокират (колко "професионално"!), едва пред студийния монитор участничката узнава за смяна на темата отново с... ромската престъпност. Очевидно стана за зрителя, че Волен игра ролята и на допълнително стимулиращ комфорта на достойните мъже Кеворкян-Карбовски. Шоуто едва дишаше от преднамереност и тягостно усещане за мъжкарски комплекси. Домакинът на "Всяка неделя" държаше както обикновено да бъда сниман "грос" с многозначителния си пръст, опрян в чело, макар че особено дълбинни мисли никой не чу. В поддържащите роли Сидеров и Карбовски на свой ред даваха поводи предимно за тревога и фундаментални питания - е ли са те журналисти, или не. Болезнените синкопи на мисълта и видимо тежки паузи при изнамиране на примери (Сидеров) комично свързваха темата за ромите в Столипиново с разкола в българската православна църква и битките между двата синода. Особено стресиращо прозвуча поредното сръдливо питане на Кеворкян, как, ама не знае ли (момичето) колко световни авторитети (Ноам Чомски например) е канил той, та ще му говори за международната популярност на някого си (в случая - на Красимир Кънев, член на Международната хелзинска федерация)...
Считам себе си за хуманист, тоест разсъждавам за Кеворк Кеворкян като за уникална индивидуалност, каквато е всеки от нас. Опитвам се да погледна света през неговите очи, да уважа максимално неговия поколенчески контекст. Но психологическия прочит на поведението на водещия на "Всяка неделя" би подсказал един прекомерен, трудно обуздаван и свръхекспониран патернализъм. С тон на абсолютно уважение към генерацията му само ще отбележа, че едва ли на друго се дължи ехидството, свадливостта и грозноватата му агресия към по-уязвимите откъм статус и житейски опит негови събеседници. Нещо повече. В двата опуса на "ВН" станахме свидетели и на неуправляемия му гняв към очевидно по-компетентната позиция. Вярно, не е приятно да претърпиш поражение от една хлапачка, но - може да се случи на всеки! Израз на същата такава поведенческа неуправляемост бяха крясъците му преди месеци към младата психоложка Мадлен Алгафари. Тягостно, наистина.
Само дето публичното пространство не е средство за индивидуална терапия на поведенчески депресии. Точно както и не върви медиите да служат за колективен психиатър.
В казуса "Кеворк Кеворкян" не се крият само ригидно придържане към отгледаните през марксистко-комунистическо време конструкти, както и непоносимост към чуждото мнение. Не е и само озлобление и отмъстителност, какъвто бе случаят със заведеното дело срещу Велислава Попова (27) от в. "Капитал".
Журналистката бе публикувала статия, която съдържа бегли съмнения в бизнеса на Кеворкян. (Същите факти, впрочем, бяха публикувани и в други медии.) За незнаещите ще припомня, че през 2001 г. Кеворк Кеворкян бе завел дело срещу нея за обида и клевета, а искът му за претърпени "щети" от публикацията бе в размер на... 20 000 лв.! Още тогава казусът бе коментиран от американската юристка Виктория Еъргуд като очевиден стремеж да бъде сплашена младата Попова. Забележете - Кеворкян не е поискал да съди редакцията, а журналистката. Готов е след прекратяване на делото поради липса на доказателства за щети да преглътне срама от юристи, съд, наблюдатели, публика, колеги, само и само да сплаши, да изтормози една млада авторка!
Проблемът с Кеворк Кеворкян включва и друго: неговата неспособност да си признае, че добрата му преценка за събития и факти, за процеси и тенденции отдавна не е безспорна; че прекомерно генерализира на базата на твърде малко информация, както и селективно обръща внимание само на удобна за тезите му фактология. Трудно му е да усвои новите професии, каквато е правозащитната работа, затова и предпочита да я компрометира. И не само нея. Все повече си мисля, че 15-годишната българска демокрация дразни Кеворк Кеворкян не само като сменила "отгоре" живковия режим, а като човешки материал. Той има някакъв свой списък от персони, на които лично им има зъб, защото са се покатерили непозволено нагоре в йерархията, в светлините на прожектора.
Поименно ги мрази, страшно обича публично да ги компрометира. С перверзна наслада ровеше в душата на "синия" писател Александър Томов и го подтикваше да излива семейните мръсотии, без да го интересува дали това представлява обществен интерес. И така нататък.
Ще се върна отново на циганите. От какво е подбуден интересът на Кеворкян към този етнос, та доста на брой предавания им посвещава? Познава ли етнокултурната им специфика, разпознава ли статуса на малцинството - статус, който носи със себе си изключване от пълноценно участие в живота на обществото! Не боледува ли и той, "големият" журналист, от онзи синдром на мнозинството, според който "дори плъхът е бял"? Защо пред камерата на "ВН" го виждаме как гнусливо гледа мургаво семейство, "продало" детето си от бедност. Каква е разликата в реакцията му към мъхесто насекомо и към тях, циганските хора? Има ли потенциал да концептуализира проблема "ромски етнос и българи". Чувствителен ли е към децата на циганите, радва ли се на техни таланти и дарби? А ако се окаже, че има нулево познание за тях! И още по-лошо - поради принадлежност към другите, отпреди 10 ноември ценности, да се гледа на циганите като на втора ръка хора, за които животът в гетото е най-доброто, което им се полага, то тогава?! Познава ли политическата коректност на съвременния говор и анализ, или като Волен Сидеров и Красимир Каракачанов се изприщва, щом чуе за позитивна дискриминация към децата дори на многолюдната бандитска фамилия Зрънкови?
Вторият, не по-малък проблем, е породен от ужасната еклектика в журналистическия метод "Кеворкян". Започва разговора със събеседника си - все едно дали сирак от дом за деца или говорител на Моктада Садр - с привидно придобит бекграунд. Да припомня само, че "ВН" се е снабдила с митологията за силна вербална и интелектуална ориентация и практика. За предаването дори се говореше като за елитарно, изобщо - за другото предаване. Сам Кеворкян споделяше заканително пред медиите желанието си да прибави "умност" на БНТ. Погледната откъм професионален аспект обаче, ситуацията на "Всяка неделя" се оказа друга. Гледането на поредния и пореден труд на тази "жива легенда" предизвиква все повече раздразнение. Да, водещият прескача от въпрос на въпрос, от сюжет на сюжет... На всичко отгоре уж 60-годишният Кеворк си партнира с 30-годишния Карбовски, а всъщност го унижава, тъпче го, чак на човек му става болно за него. Стратегиите му за поддържане на близо три часовото talk show са еднообразни, често резултатът е повече като за sleep show. Ако пък си налагаш да го следиш всяка седмица, осъзнаваш следното: домакинът на предаването няма системна обосновка за избора именно на една, а не на друга тема; всичко е плод на случайност, на замръкваща вече гражданска чувствителност и интуиция. Натрапва се изводът, че Кеворкян няма емпирична верификация на собствените си концепции и тези. Подхвърлят се неща ей така, с една небрежна рутина. Виждат се повърхностни и зле замислени комбинации от питания към гостите. Озадачаващи са абсолютно необоснованите размествания на акцентите в неговите разговори. Нерядко писва от тромавата му логика, закичена със старовремски финтифлюшки. Започва да тегне усещането, че Кеворк Кеворкян разчита на някаква своя, "домашна база", семеен рейтинг и приятелски навивки да упорства да бъде на екран. Неясната интимност с младата правозащитничка Маргарита, с Александър Чирков, с главния прокурор Никола Филчев се редува с почти фобийното му дистанциране от "дребните хорица". Изобщо, технологията му на водене на "голямото му събеседване" - т. нар. горещ стол, е толкова засукана, че на зрителя му е трудно да определи каква е мотивацията му да го прави. Редките публикации на медийни експерти, посветени на журналиста Кеворк Кеворкян, са коментирали неговия стремеж да "разкъсва" поканения (не знам защо "кеворкирането" все още се счита за адекватен прийом!). Видно е, че Кеворкян прави това не за да постигне прозрачност на обекта, а за друго. Понякога това е задоволяване на собствените му воайорски импулси. По-често обаче маститият журналист жадува просто да удовлетвори потребността си от власт. Власт поради това, че микрофонът, камерата, студиото, националният ефир са негови, на Кеворкян. Има и друго, и то наистина е дълбоко неприемливо. Поддържането на едни и същи обвинения срещу обществено "виновни" личности, етноси, организации (БХК напоследък се класира с успех на полето на "вината") се дължи не на нарцистичното самозадоволяване на егото му.
Кеворк Кеворкян върши своите упражнения по унищожаване на репутации поради една определено отблъскваща причина. Може да се нарече "личен канибализъм", възможно е да се намери и по-коректно определение. Във всеки случай, "кеворкирането" е ирелевантно за модерната журналистика, защото е проява на патология. "Всяка неделя" започна с интриги и инсинуации срещу Иво Прокопиев, директор на уважаван вестник. После Кеворкян подхвърли мазни намеци за други радващи се на истински рейтинг личности. Пускаше Теди Москов за стръв на "патриотите". После заръфа бившия министър-председател. Темата за корумпираността на Иван Костов, за далаверите на фондация "Демокрация" наистина надскочи границите на медийното хищничество. Пътем Кеворкян изпусна смрад по Люба Кулезич... Един-два вестника се осмелиха да кажат, че на Кеворкян непрекъснато му е нужна следваща жертва, и още по-следваща... Докато все повече продукцията "ВН" заприличва на сергия, където се излагат дребни, вчерашни неща за продан.
Кеворк Кеворкян забърква своята публицистика все по-често с крайно несигурни като обществен ефект резултати. И ако бъркотията от интервюта, недоказани обвинения, грандомански избор на събеседници от Русия или отвъд океана, онзи миш-маш от въпроси на водещия, често на ръба на глупостта, все още се търпи, това вече е друг проблем. Проблемът зрител. Проблемът конкуренция на предавания, рубрики и най-вече - на личностите в журналистиката.

Юлиана Методиева


Юлиана Методиева работи в Българския хелзинкски комитет.
"Постиженията" на еклектичната журналистика