Негероичният герой
Тази книга вероятно щеше да изглежда по-различно, ако музиковедката Киприана Беливанова и композиторът Георги Тутев не бяха си отишли така внезапно. От уважение към двамата се нагърбих със съставителството и обработката на "разговорите": 10 аудиокасети с диалози, които по инициатива на Киприана бяха водени от 28 ноември 1993 г. до 13 август 1994 г. А само след месец Георги Тутев вече не беше между живите.
Тук искам да изкажа моята почит и уважение към Киприана Беливанова, която след издаването на книгата на Константин Илиев "Слово и дело" явно беше решила да събере от първоизточника материал и за книга, посветена на Георги Тутев.
Киприана и Жоро се познаваха от доста години и мога да кажа, че ги свързваха не само професионални интереси, но и приятелство. Главното обаче беше, че и двамата носеха душевна деликатност, твърде непонятна за наше време, и продължаваха да си говорят на "Вие". В това сякаш се отразяваше взаимното им човешко уважение, прозвънваха и някакви деликатни струни на недоизказано съпричастие към красотата.
Когато започнаха "разговорите", двамата ме помолиха да присъствам, вероятно за да бъда като мост помежду тях, по-скоро земна котва - заради моята непосредственост и обикновеност. Седяхме пред старото ми репортерско магнетофонче, пиехме кафе, навън сезоните се сменяха... Киприана задаваше кратки, насочващи въпроси, а Жоро - скръстил ръце, почесвайки се от време на време по голото теме, когато трябваше да изрови от паметта си някоя дата или събитие - разказваше за първи път така подробно нещата от живота си пред страничен човек. Беше много трогнат и развълнуван от вниманието на Киприана. Кафето в чашите изстиваше, ролките се въртяха, дължината им свършваше, а и двамата не го забелязваха, увлечени в разговор. Много остана незаписано и само аз мога да разкажа за него, но няма да е съвсем същото, нали?
Когато на 13 август изключиха магнетофона и Киприана каза: "Аз сега ще замина на село и ще продължим наесен", Жоро отвърна: "Моля ви, Киприана, не заминавайте!" Бях учудена, рядко си е позволявал да казва нещо такова, но го отминах и дните потекоха към есента. На 13 септември всичко спря.
На мен остана да събирам фигурките от пъзела, съставящи разказа за един живот.


Мара Чапанова


Майка ми, Ерна Графундер - Тутева, е германка, родом от някакво селище, което и до края на нейния живот така и не разбрах кое е точно. В различни нейни документи то се явява по различен начин. (...)
-----
Когато съм се родил през 1924 година, баща ми Иван Тутев е следвал. Трябва да е завършил някъде през 1926-27 година. Но майка ми продължила да работи като секретарка в една фирма. Тя е завършила специални курсове, където се изучавало стенография, машинопис, книговодство, но и шев и ръкоделие. Татко трудно си намерил работа и то не като постоянен служител, а просто като човек, който вършел някакви дейности в един клон на Българския кооперативен съюз в Берлин - централа, която продавала яйца на немския пазар. Там той е работел за мизерни пари. Аз нямам спомени от това време, защото съм бил много малък, две-тригодишен.
Въпреки работната си заетост, моите родители като всички млади хора, след работа си живееха своя младежки живот. Така че баба ми Анна всъщност ме е възпитавала. Тя беше много бедна жена и се издържаше, като переше и гладеше чуждо пране вкъщи. Разнасянето и вземането му ставаше винаги в мое присъствие. Аз бях бабиният постоянен придружител. Така аз опознах Берлин.
-----
Бях на 11 години през 1935 година, когато напуснахме окончателно Берлин. Баща ми получи работа в Дюселдорф. (...)
Когато немците навлязоха във Франция през 1940 година и когато почнаха бомбардировките и в Дюселдорф, баща ми реши, че повече не трябва да седим в Германия. През есента с майка ми се върнахме в София, а баща ми остана там, да си довърши работата и си дойде на следващата година.
-----
Баща ми, Иван Тутев, още от ученическите си години е бил възпитаван като индивид, който се стреми към някаква духовна цел. Писал е стихове, свирел е на цигулка.(...) По това време в гимназията в Стара Загора се създава поетичен кръжок, ръководен от Иван Хаджихристов. В тази поетична група са участвали и Николай Марангозов, и баща ми. Поддържали са контакти с Гео Милев, като млади хора, които имат очевидна слабост към едно по-модерно изразяване. Баща ми страшно много говореше за Гео Милев, много му се възхищаваше като поет. Очевидно го е считал за свой духовен баща в областта на литературата.
По-късно Гео Милев е смятал да издаде стихове на баща ми в отделна книжка, но след атентата в църквата "Света Неделя" това е станало невъзможно.
В Германия заминава при едно условие, което баща му мотивирал така: "Ти искаш да следваш философия, но от тази работа хлябът ти няма да излезе. Ще те издържам в чужбина, но ще учиш агрономство, за да си хванеш хляба." И така станало. Баща ми следва икономика със специалност агрономство. Но все пак записва и втора специалност - история и философия. Следвал и двете неща едновременно.
В Берлин той попада в кръга на прогресивни интелектуалци. Като казвам това, имам предвид най-вече духовния смисъл на понятието. Но най-обединяващото е Берлин от двайсетте години на XX век. Водел се и един много активен културен живот. Устройват се изложби, концерти, литературни четения. Във всичко това участват млади автори, от които впоследствие мнозина стават знаменитости. Един кръг от хора се събира и около режисьора-реформатор Пискатор. Баща ми е разказвал, че по това време там на два пъти е идвал Стравински. Идвали са и Прокофиев, и Хиндемит. Въобще все хора, които тогава са на гребена на вълната на младото европейско изкуство.
Когато съм се родил през 1924 година, баща ми вече е бил в средата на такива хора и е водил и майка ми там.(...) Такъв кръг се създава около списанието "Дер Щурм" на Хервард Валден, което обхваща привърженици на модерното изкуство от цяла Европа. Това са връзки с изобразителното изкуство с художници като Кандински, Паул Клее, Марк Шагал; връзки с новата архитектура на Баухауз. Много от тези творци прохождат там от страниците на списанието. (...) По това време Есенин и Еренбург издават легалното списание "Вещ" по подобие на "Дер Щурм". В това общество са идвали Пикасо и Маяковски, с когото баща ми се запознал лично.
През 1929 година Валден възлага на баща ми да състави и редактира един брой на списание "Дер Щурм" за българското съвременно изкуство. Това списание навремето е било много влиятелно. Баща ми в тази книжка публикува стихотворения от Гео Милев, Марангозов, Ламар, Фурнаджиев и от себе си. Всичко това в негови преводи. Представени са и репродукции от Дечко Узунов, Бенчо Обрешков, Владимир Димитров - Майстора, Сирак Скитник и Иван Милев. Искал е да представи всичко онова, което е било най-напредничаво в онези години. Разбира се, не всичко - колко може да се помести в една книжка от около 50 страници? Има и една статия за българската музика от Панчо Владигеров. Общуването на баща ми с Борис Ангелушев е главно в България. В Берлин те само са се запознали. Ангелушев тогава е бил действащ художник в левия печат. Карикатурите му в немския печат са антихитлеристки. Той никога не е бил член на комунистическа партия - нито на германската, нито на българската.
В приятелската среда, в която се е движел баща ми в Берлин, са били главно български студенти като Марангозов например, но и други българи, които не са се занимавали с изкуство. Просто са следвали в Берлин. От там датира и приятелството с Иван Стефанов, който след войната става финансов министър в кабинета на Георги Димитров и който също (като Иван Тутев - б.р.) попада в Трайчо-Костовия процес с доживотна присъда. Друг приятел от това време е Веселин Таслаков, който после става мой кръстник в България.
Иначе интересите на баща ми са били по това време главно в областта на историята и литературата. Писал е стихове още като ученик, но кой ли на тази възраст не е писал? И аз имам такива грехове. (Смее се.)
-----
През 1931 година цялото ни семейство отново се връща в България, в София. Назначават баща ми в Българския кооперативен съюз (мисля, че така се казваше)
-----
В България баща ми беше близък със Сирак Скитник, с Бенчо Обрешков и с Никола Танев. Беше близък приятел и на Пенчо Георгиев и Иван Милев, както и с Дечко Узунов, който - мисля, че през 1928 година - нарисува портрет на баща ми, който е едно от най-хубавите произведения на бай Дечко. Те всички са вече имена в онези години - млади напредничави художници. (...)
В литературните среди той имаше по-малко лични контакти, въпреки че те се умножаваха с годините след установяването ни в България. Той се сдружи много с такива хора като Фурнаджиев, Ламар, Светослав Минков, Каралийчев - бяха просто ежедневно заедно. Канеха се взаимно на гости. Тези хора поне веднъж седмично гостуваха у нас и аз винаги киснех при тях, докато те си водеха своите литературни разговори, което ми е донесло също не малко добро. Те бяха страшно интересни хора. Особено един човек, който бликаше от хрумвания и оригинални и странни начини на изразяване. Един много духовит човек. Той беше Светослав Минков. Не съм го запомнил като човек, който се смее, а като човек, който винаги запазваше едно спокойно, уравновесено поведение, а изразът на лицето му си оставаше все така спокоен, като че ли не е казал нищо особено. А хората около него се превиваха от смях. Това личи и в неговата литература. Аз съм просто изненадан от това, че този човек днес е толкова малко известен в нашата литература и малко ценен. Аз мисля, че той е един безкрайно любопитен писател. Ламар е някак си като че ли по-познат.
Всичките тези хора бяха с много различни политически убеждения. Любопитно е, че те общуваха помежду си, защото бяха близки духовно, например Ламар беше анархист. Фурнаджиев беше комунист като баща ми. Минков обаче не беше нито анархист, нито комунист. Той беше един много свободомислещ интелектуалец. Сирак Скитник също. Но при всички тях имаше очевидно нещо общо - общите им възгледи бяха в областта на духовната сфера, в областта на изкуството. Това обединяваше тези хора.
-----
През 1935 година баща ми получи работа в Дюселдорф. Назначен бе за секретар на Българското консулство. Такива представителства на малки страни се издържаха от почетни консули, граждани на страната, в която е консулството. В случая това бе един германски индустриалец, богат човек, който, за да получи титлата консул, е бил готов да издържа консулството на малка България... Баща ми получаваше заплата от него, а не от българското правителство. Още помня, че тази заплата беше 500 марки, достатъчна, за да не трябва майка ми да ходи на работа. Тогава всъщност тя започна да се занимава по-интензивно с мен.
-----
Забелязвайки някакви слаби огънчета на интерес към музиката от моя страна, баща ми използва едно запознанство в Дюселдорф и ми купи пиано - един роял "Шпете", който първо е бил притежание на Херман Абендрот, с когото следващият собственик бил близък и го купил от него. Но започнаха еврейските погроми. Собственикът на рояла беше евреин, образован и заможен човек, адвокат, който разбира, че бърже трябва да се изсели, макар че в този период е било вече много трудно за евреите да напуснат страната. (...) От позицията си на служител в българското консулство баща ми е успял по някакъв начин да улесни изселването на този адвокат в Англия. Така или иначе роялът попадна у нас за някаква смешна сума пари. Може би и като благодарност към баща ми. Тогава започнах да свиря на пиано просто принудително. Имах роял, следователно той трябва да бъде използван и ми беше взета учителка по пиано. И аз започнах да уча. Не бях твърде усърден в това отношение.(..) Отървавах се от свиренето на етюди със съчинени от мен пиески. Много скоро учителката разбра, че аз няма да прогресирам бързо и се съгласи в края на краищита сам да представям моите първи опуси, за да ми бъде по-лесно да ги свиря, защото бяха съобразени с моите пианистични възможности. Така започна моята композиторска кариера, на 14-годишна възраст с едни музикални недоносчета. Тази учителка очевидно открехна някаква вратичка в мен и някак си тръгнаха нещата.
-----
Баща ми се грижеше не само за моето музикално възпитание, а и за общото ми естетическо оформяне в много посоки. (...) Не минаваше седмица, в която да не донесе нови плочи. Тогава плочите бяха по осем минути - четири от едната страна и четири от другата. Имахме "Матис художникът" на Хиндемит, "Петрушка", "Жар птица", "Пролетно тайнство" на Стравински и "Игра на карти" пак от него, току-що излязъл запис. Имахме нещо от Мартину, от Шьонберг, квартет от Барток, да не говорим за класическите автори. До 1938-39 година аз вече познавах всички тези композитори.
И сега, като си спомням за онези години, трябва да кажа нещо, което ми се струва, че е много важно не само за мен, за формирането ми. То е важно като феномен. За мене нямаше разлика между Бетовен, Моцарт и Стравински. Аз възприемах всички тези явления еднакво, по един и същи начин. За мен едното не беше изкуство на XVIII или XIX век, а другото - изкуство на XX век. Аз просто всичко това възприемах като изкуство. За мене такъв проблем не съществуваше тогава. И съм убеден, че когато човек въобще подхожда непредубедено към изкуството и го приема като едно цяло, а не като отделни елементи от различно време и с различен произход, тогава всички тези негативни възприятия на новите явления в изкуството биха изчезнали.(...) Просто цялото човешко възпитание е поставено на много погрешна основа. В това съм дълбоко убеден. Начинът, по който съвременният човек научава за света, за явленията в този свят, е построен на някакви ужасно остарели академични основи. Станали са академични. Убеден съм в това, че човек по принцип не носи предразсъдък у себе си. Предразсъдъците ги създава обществото. Тук, в България, ние носим тежките последици от това манипулиране на общественото съзнание по отношение на модерното изкуство в продължение на половин век кажи-речи. (...)
Аз имам едно много силно преживяване от посещение на концерт в Дюселдорф. Беше концерт на Дюселдорфската филхармония с диригент Ханс Кнапертсбуш. Помня програмата: Бетовен - Първа симфония, и Чайковски - Пета симфония. Всички се бяха настанили на местата си. Оркестърът беше вече на подиума, беше се настроил и чакаше излизането на диригента. Точно тогава пуснаха високоговорителите и обявиха, че Хитлер ще произнесе реч. И накараха цялата концертна зала да изслуша час и половина реч на Хитлер! Нито оркестърът, нито някой от публиката посмя да излезе при обстановката, която тогава съществуваше в Германия. Всички кротко си седяха по местата и слушаха речта на Хитлер. Когато свърши това предаване, може би секунди само бяха минали и Кнапертсбуш излезе. Нито се поклони на публиката, нито направи някаква пауза, вдигна ръце и започна с първите два акорда на Бетовеновата симфония.
Явно човекът беше бесен.
В цялата тази работа атмосферата беше много странна. Ето на, аз до ден днешен не мога да забравя това, като че ли вчера се е случило. Така живо е запазена в съзнанието ми тази картина.

Георги Тутев



80 години от рождението на Георги Тутев (23.VIII. 1924 -
13. IX. 1994)



Предстои издаването на мемоарната книга на Георги Тутев "Един негероичен герой", подготвена за печат от съпругата му, актрисата Мара Чапанова. Тук публикуваме със съкращения нейното начало.
К