19.30 - 21.00, Нова телевизия: Подозрение, подигравка, патос

Радикални промени и новости в Нова телевизия: Мия Сантова и Николай Дойнов заеха мястото на Ива Петрони и Валери Найденов в "Здравей, България"; Милен Цветков се отказа от авторското си седмично предаване в четвъртък и започна да прави авторски новини всеки работен ден; шоуто "Господари на ефира" също се премести в делничните дни, вклинявайки се във времето на "Стани богат", като съкрати времетраенето си наполовина; стартира и сериалът "Хотел "България" - първата българска сапунка (ако не броим жалкия опит в СКАТ на Недялко Йорданов). "Темата на "Нова" също е новост - опит да се възвърне на екран качествената репортажно-разследваща журналистика. С всичко това (както и с готовото да тръгне всеки момент хит-предаване "Големият брат") Нова телевизия определено изважда силен коз за превръщането си в лидер на националния ефир. На фона на все по-затлачващата се програмно БНТ и все по-рециклиращата се bTV, Нова показва вкус към експеримента, колкото и да е рисковано това.
Особено любопитен е времевият блок от 19.30 до 21.00 ч. през делничните дни. Започва с водения от Милен Цветков "Календар", продължава с "Господари на ефира" с Малин Кръстев и Васил Василев-Зуек и приключва с "Хотел "България" (прочее, една добра възможност за много български артисти да бъдат ангажирани на хонорар). Като всичките три предавания, ако и жанрово твърде различни, тематично са подредени така, че логично да следват едно от друго. Събирайки в себе си 3 характерни за днешното българско "П"-та: на подозрението, на подигравката, на патоса (в древногръцкия смисъл на думата - страст, страдание).
Милен Цветков проявява подозрението доста отчетливо: то е към всички застанали пред камерата в първата част на "Календар", персонализиращи някакви органи на властта или други институции - синдикати, партии, предприемачи. Към думите на всички тях водещият се отнася подчертано подозрително, подчертано недоверчиво; той ги препитва, опитва се да ги постави натясно, да открие противоречие или най-малкото пукнатини в това, което изричат. Като всичко се придружава с една ехидна усмивка тип "Виж ми окото"; тоест, не на мен тия, ти си ги приказвай колкото щеш, ама аз много-много не ти вярвам. Така Милен Цветков се явява еманация на знаменитото убеждение на един от най-чутовните нашенци - Бай Ганю, за разликите между "леберал" и "консерва": "И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра..." Какво да се прави, новините не стават без гласа на властта, но за Милен Цветков, както и за повечето българи, този глас е винаги фалшив.
Оттук следва естествено второто "П" - на подигравката. Ти се пънеш да ме убеждаваш, а пък аз ти се надсмивам. Всички, що имат някакъв що-годе властови ранг, бил той институционален или медиен, са обект на присмех в "Господари на ефира". Разбира се, по-често под ножа на сарказма попадат маргинали, като говорителка от СКАТ, "плюещият" професор Вучков пак от същата тв или недоразумението Бенджи от M-SAT. Но почти във всеки брой на шоуто виждаме я някой дремещ на депутатската си пейка народен представител, я някой оплел се в собствените си думи министър, я някой лапсус от ведомствен говорител или говорителка. Да не казвам за хайките на Дейвид, които сами по себе си са най-голямото хилене срещу властта: в очите й се навира кукиша, че след като тя не може да си свърши работата както трябва, някой друг ще се заеме да я свърши вместо нея.
И ето го третото "П", Патоса. Не вярваме, подиграваме се, но... страдаме. Тук неуредиците са безброй, хората са се овълчили, брат брата погубва, син на баща посяга, всеки парата гони, а за хората няма жал... Всичко това е блъскано с мерак в сериала "Хотел "България", където стереотипите на манталитета (ни) са пренесени едно към едно. Във филма всичко е шаблон: богаташът има любовница, която томлее и вехне; има си жена, която едва понася, а тя - нещастна и отритната - се чуди как да си върне любовта му (тук всички припяваме рефрена "Богатите също плачат"); има и баща - стара номенклатура, недоубита "контра" (на демокрацията), който като се напие, пее руски революционни песни; има стара майка, която - отвратена от съпруга си, не му говори и само се моли за спасението на сина си; има и пораснала дъщеря, която - както се полага на богаташка щерка - е капризна и префърцунена; има и корумпиран юрист, който повече го смуче, отколкото да го брани; има си също и US младеж с български произход, когото вероятно ще употреби користно; има си най-накрая и вярна (и не толкова вярна) дружина телохранители, сервитьорки и сервитьори, които му работят ангария. И всички те страдат, ахкат и охкат, викат и крещят, за да покажат колко му е тежко на българина и колко непоносим е животът, който той живее - обвит в лъжи, в дивашко преследване на печалба, без капка човещина (дори врачката Стефка Берова припечели от Лилито). Героите са през повечето време намусени, сърдити (особено собственика), репликите са предимно оплаквателно-недоволни, диалозите са по-скоро караници, отколкото разговор. Всичката тази пищност на мрачните тонове иде да ни подскаже с евтината аналогия, че както е в "Хотел "България", така е и в цяла България - отвратително. Затова вие, зрителите, сте напълно прави да не вярвате и да се присмивате, зер не сте виновни за туй дередже. Не случайно във филма няма-няма, пък се прокрадне реплика: "Аз не ща, ама ме притискат!". Целият патос на "Хотел "България" сякаш цели едно-едничко - оправдаване; оправдаване на подозрението и подигравката, с които българинът продължава да възприема собствената си държавност.
Е, не че тя не си го е заслужила...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин