Фестивал ли, мармалад ли...?
Чудото на родната импресарска мисъл Music Jam не ни отмина и тази година. Гръмко обявен като фестивал на едва ли не всички жанрове без класическия, въпросният музикален мармалад не отговаряше дори на критериите за тюрлюгювеч, защото му липсваха доста съставки. Като джазовата, например. Нямаше да питам за нея, ако т. нар. фестивал не беше представен като наследник на Sofia Jazz Festival или по-скоро последният е бил грозното джазово патенце, което, като пораснало, се превърнало в красив многожанров лебед за радост на целия български народ. (Впрочем народът трябваше да се бръкне дълбочко в отънялата кесия, за да си достави тази неоценима радост, особено ако иска да проследи цялата програма.) Само че къде ти място за толкова съставки в две концертни и една клубна вечер на практика само с две гостуващи и една българска група. На всичкото отгоре някои от музикантите свириха по два пъти - Дейвид Гарфийлд с басиста на The Cats Джон Пеня и недоразумението Тони Майкълс с рождено име Атанас Гяуров. Не че това не се прави по света, прави се, но на необятни фестивали с по няколко десетки концерта като този в Пори, Финландия или на "Ауди джаз фест" в Белгия. А от 3-и до 5-и октомври програмата беше следната. Вечер първа, зала България - родната етно-група "Булгара" и David Garfield and The Cats. Вечер втора - Funky's Musichall - кийборд-шоу с Тони Майкълс; Ясен Велчев - клавишни, Венко Поромански - барабани, и Ивайло Звездомиров - бас; и накрая - Дейвид Гарфийлд - клавишни, Джон Пеня - бас, и Венко Поромански - барабани. И вечер трета - отново с ресторантския репертоар и подход на Тони Майкълс, изпълнил ролята на "подгряваща група" на Buena Vista Social Club със звездата на вечерта Ибрахим Ферер.
На първата вечер не бях. Било страхотно, казаха ми, Дейвид Гарфийлд и неговите "котки" редили кавър след кавъра, при това повече от оригинални. Поп-музика от най-висока проба. Нищо изключително.
Втората вечер беше обявена като Yamaha Keyboard Kick, т. е. световният лидер в музикалната електроника удря едно рамо на музиканти-клавишници, а те от своя страна се стараят да представят възможно най-пълно възможностите на нейните продукти. На практика това направи единствено Ясен Велчев. Защото за възможностите на днешните синтезатори и сам мога да се досетя, но без музиканти с богата фантазия и инвенция те ще си останат пластмасови кутии натъпкани с чипове. А Ясен, въпреки че работи в тясната и утъпкана пътечка на джаз-рока, разкри неподозирани страни както на инструментите, така и на самия стил. В едно парче, наречено Upside Down или "С главата на долу" той съчета едва ли не повече стилове и традиции отколкото бяха включени в цялата програма на Music Jam. Показа и, че богатството от тембри, предлагано от съвременната техника, не е даденост и не е достатъчно да натиснеш съответния бутон, за да засвириш като китарист, трябва да влезеш в кожата на китарист. След него Дейвид Гарфийлд изглеждаше като несръчен пианист, седнал пред няколко синтезатора, без да знае какво да прави с тях и принуден многократно да повтаря заучени хватки, понеже инвенцията му се изчерпи в първите 15-ина секунди импровизация.
Казват, че в Куба всяко дете, още преди да проговори, умее две неща - да държи бейзболната бухалка и да танцува салса. На третата вечер публиката, изпълнила до пръсване Първа зала на НДК, търпеливо изчака Тони Майкълс да свърши, защото знаеше, че търпението й ще бъде възнаградено. Наградата не закъсня. Buena Vista Social Club заля залата с музика, каквато не звучи дори на албумите на оркестъра - истинска, проста и сложна, но от начало до край естествена, витална, пластична, виртуозна, но без да шашва, тя просто те завладява и те печели завинаги. Накратко, духът на Куба се бе вселил във всеки един от слушателите, колкото и той да е повреден от бълващата еднодневки поп-индустрия. А че музиката на кубинците не е еднодневка, е повече от ясно не само защото Ибрахим Ферер е на 77. Музикантите от състава са на най-различна възраст, черни и бели, свирят както се е свирило в Куба преди 50 години, както ще се свири още дълго, както се свири и пее в Куба изобщо. Защото Buena Vista далеч не е уникален оркестър, просто тези музиканти са имали късмета да ги открият. Ибрахим Ферер, например, е бил вече пенсионер и припечелвал жълти стотинки с лъскане на обувки, когато един импресарио го изважда от забвение и започва неговият звезден период. А във всеки тон, във всяко движение на тялото на кубинските музиканти се чуваше далечното ехо на Африка. Независимо на какъв инструмент свирят, кубинските музиканти сякаш винаги свирят на ударни, всичките са congueros - и басистът Качарито Лопес, и пианистът Роберто Фонсека, и музикантите от духовите групи, всички изграждат сложна и естествена плетеница от ритми, която не може да те остави безразличен. Жив бях да ги чуя и видя наживо!
Но, както се казва, една vista, колкото и да е buena, фестивал, пък бил той и мармалад, не прави. Дано в близко бъдеще родните ни импресарии осъзнаят, че печалбата не е единствената цел на музикалните събития.

Милен Панайотов