Последният от Големите
Отиде си (имаме ли право на свидетелско време?), отишъл си е без болка, в нощта на петък срещу събота, в една парижка болница Жак Дерида - три месеца, след като навършва 74 години. "В мир и без болка", както са съобщили близките му - но това дали е възможно за мислителя, който неотдавна каза, че същността не само на философстването, а на живеенето, е да се научиш да умираш, нещо, на което той самият така и не се е научил? Най-дръзкият предизвикател от последните 50 години хуманитаристика, последният останал от Големите... Най-забележителният философ на съвременността. "Дерида мисли с времето съвсем не защото представя духа на времето ("постмодерно", "постфилософско", бихме казали), а защото времето, което той мисли, разместващо разглобява всяка съвременност".1
Случи се точно двадесет години, след като си отиде неговият учител, приятел и враг Фуко, с когото заедно започват "френската революция" -срив на носещите западната мисловност пластове; революция, равна по дълбочина (но по френски омагьосваща) на "немската" революция на Хайдегер, въпреки вълнуващата скромност на самооценката на Дерида за всичко направено (спомнете си последното интервю с него, препечатано в бр. 35 на "Култура"). С хилядите страници текстуални събития, осъществени и предизвикани от Дерида, един дух остава с нас - като изпитание за мисленето и изкушение да надскочиш страха си да мислиш, като иронично-сериозно презрение към интелектуалските тестета с етикети, цинично ползвани подобно на печеливши карти... Позволявам си да наруша жанра, конвенциите, конвенциите на жанра. Ненужно е отново да се изброяват, знаем ги, важните дати от един приключил живот, имената на книгите (около 80), знаменателните събития и срещи "с последици" (а и тукашните преводи, шансът да разговаряме с него и да ни изслушва преди няколко години в България), ненужно е да се пре-ре-маркират с дефиниции на думи като "деконструкция" полета, които са отдавна що-годе стабилно картографирани за повече или по-малко четящите (написаното от Дерида повече, отколкото при всеки друг, е способно да разколебае желанието за коментарно писане, особено кратко и възпоменателно; поискаме ли максимално честно към неговото мислене да предадем същностната на написаното, ще сме предали Дерида, неговото своеобразие и "събитието", към чието улавяне е стремеж всеки негов текст).
Позволявам си, по(д)ведена от емоцията и от странен усет за лична загуба, да поговоря лично - но само в памет, като почит и за поклон, и като дар на споделяне, и за да върна дареното - че имах шанса (като стотици други, може би като някой от вас) да споделя на два пъти в разговори, през период от десет години, по няколко часа от живота на този човек. Позволявам си да споделя в благодарно припомняне изумлението от невероятния потенциал, от почти демоничната сила на ума, духа и душата, способни на главоломни спускания и издигания от най-софистицираното философстване до най-топлата и земна човешкост, почудата пред паметта за голямото и за малкото. Кое от двете е висината, кое е низинното? Истински големият мислител е и автентично голям човек, далече от заблудата, че "моите идеи" са най-важното, дори единственото важно (това е фашизъм). Дерида - съчетание от предизвикателна, демонична дързост в областта на "метафизичното" ("мръсна дума" в нашето време на постметафизична нагласа, макар че как е възможно преодоляването на метафизиката, би казал Хайдегер, без оздравяването да е и задълбочаване в нея, без да е довеждащо я докрай приемане с примирение), свръхдисциплинираност като академичен етос и най-зряла отговорност в "политиките на приятелството". Благодаря на Жак Дерида. За книгите, които написа, отваряйки неподозирани пътеки, които променяха мисленето ми. Благодарим му всички ние, защото съм сигурна, че това важи не само за мен. Благодаря на Жак Дерида за незабравимия урок, че докато мисълта отчаяно и без да се отчайва търси, самоубийствено о-търсвайки се от себе си, от всяко историцистко-тоталитарно насилие, "безместното място на всички места" и "произхода на смисъла", тя може, заедно със сърцето, да бъде "тук и сега", в откликваща среща, равно откликваща на един-едничък, отделен човек и на всяко разтърсващо света събитие. Прочетете неговите думи в книгата "Философия по време на терор": "аз се изкушавам да наричам философи онези, които в бъдеще ще размишляват отговорно и ще искат отчет от тези, в чиито ръце е публичният дискурс, тези, които са отговорни за езика и институциите на международното право. Философ... ще е човек, който анализира и после извежда практическите и ефективни следствия от отношението между нашето философско наследство и структурата на все още доминиращата правно-политическа система, която толкова очевидно е в процес на мутация. "Философ" в такъв случай е онзи, който търси нова критериология за различаването на "разбиране" и "оправдаване". Защото можем да опишем, разберем и обясним дадена верига от събития, които водят до война или тероризъм, като всъщност обаче ги осъждаме и се опитваме да изнамерим други асоциации... Ако има отговорности за поемане и решения за вземане, които заслужават да бъдат наречени така, те принадлежат на времето на риска и на акта на вярата. Отвъд знанието. Защото ако решавам, защото зная, в границите на това, което зная, и зная, че трябва да направя, тогава аз просто прилагам някаква предвидима програма и няма решение, отговорност, няма събитие."
Дерида - мисленето като страст, борещо се да стигне, разруши или спасително обнови основанията си, в понякога труден за разгадаване съюз-схватка (деконструиращо разлагане) с езика и неговите предели - с онова, което има привидността на проста форма на мисълта, но функционира като нейно конституиращо. "N'ayant jamais aime que l'impossible."2
Дерида - разрушаването на крепостта на метафизичния полис в непрестанно съграждане на културна отговорност за полагане на частични, невъзможни да бъдат други, освен частични, перспективи за мислене що е нашето общество и култура - в дискурса, логиката и реториката на отговорността: "Демокрацията никога няма да съществува в настоящето. Но съществува невъзможното, обещанието за което е вписано в демокрацията... Това е излагането (желанието, отвореността, но също и страхът), което отваря, което се отваря, което ни отваря за времето, за това, което ни сполита, което идва или се случва, за събитието... Това, което наричам "идна демокрация", трябва да отива отвъд границите на космополитизма. То трябва да бъде по-скоро в духа на това, което позволява на отделните същества (на всеки един) "да живеят заедно" там, където още не са дефинирани от гражданството, т.е. от състоянието им на законни "поданици" на една държава или на легитимни членове на национална държава, дори на някаква конфедерация или световна държава. Накратко, това изисква съюз, който надхвърля политическото, както то се определя обичайно... Това изисква друга мисъл и друго осъществявне на практика на понятието "политическо" и на понятието "свят"..." (Жак Дерида - In aeternum)

1 Джефри Бенингтън в една прекрасна съавторска книга с Дерида, наречена Derridabase-Circonfession.

2 Тъй като винаги съм обичал само невъзможното (Дерида).


Антоанета Колева