Quoi du reste?
"Quoi du reste aujourd'hui, pour nous, ici, maintenant..." Несводимият остатък, оставащото в надживяването, чиято неприемлива тежест понася онзи, който ще е бил най-близо/най-далеч от умиращия в мига на раздялата, къде ще бъде търсен този остатък за нас днес, утре? Остатъкът от края на света? В нощта на 8 срещу 9 октомври е починал Жак Дерида. Сядам да пиша тези редове един ден по-късно и по-малко от час, след като тази новина без новина стигна до мен. Новина без новина, защото беше известно, че Дерида е тежко болен; но в това странно удържане на формата ("новина") като форма на формата (чиста новина, която не носи нищо ново и така известява самата себе си) изненадата на нещо несмилаемо и неочаквано отваря очи, за да ни докосне, да ни докосне с погледа на непреодолимото разстояние от невъзвратимото.
Дерида е бил мъртъв много пъти, с всяко сериозно четене и коментиране на неговите текстове (и кой би посмял да каже "книги"?), на всеки колоквиум, посветен на произведенията му, на всяка конференция, организирана около неговото име. Сам е настоявал на това. Както е настоявал и върху първичния траур, траура в зева на онзи анахронизъм, който ни изправя пред смъртта на другия, преди той да е починал, траура в "мен" преди да има "мен"; и оттук големият проблем за надживяването, който може да се открие в прекрасните му анализи върху Бланшо и другаде. "Надживяването, пише Дерида, отива отвъд живеенето и смъртта, като допълва всяко с неочакван устрем и отменяне, като постановява живота и смъртта" и така влиза в странна връзка със завръщането като призрак, дух, връщането от мъртвите. Дерида учеше колко е трудно да се говори за прага между живота и смъртта, сам беше поставил под съмнение този праг и беше показал как този праг, тази граница никога не е една, идентична, а се разподобява, умножава се като всяка граница; и така беше предсказал почти всички трудности, пред които ще се изправи всеки, който иска да пише за неговата смърт и който ще го е надживял. Колко много уроци, които ще трябва да учим и които като самата смърт, неговата, но и нашата, никога няма да можем да научим. И несъмнено ученето, преподаването, отношението между учител и ученик също ще бъде част от наследството на Дерида, от онзи ранен текст върху Фуко, включен в "Писмеността и различието" до "Du droit a la philosophie" и след това, но най-вече в неуморната си дейност на преподавател, по време на многобройните си семинари, в огромната си част останали все още непубликувани, на неизброимите конференции и колоквиуми (сред които и конференцията в София в края на 2001). След като по здравословни причини от 2003 беше отменен семинарът му в Еcole des Hautes Etudes en Sciences Sociale, тази година преди малко повече от месец Дерида обяви плана си за подновяване на семинара от началото на 2005. Колко много остава от онова, което се е случило, и онова, което ще се е било случило, от онова, което идва, дошло е и се завръща от Дерида като негово наследство, този огромен архив, който отрича архе-то, защото иска да няма единствен подпис, който да властва над смислите... Какво за останалото, какво за този остатък?
Никога няма да има сигурност дали тези писма, които са неговите текстове, ще са стигнали до получателя си, защото "едно писмо винаги може да не стигне до предназначението си" (това, което Дерида наричаше "destinerrance"). Огромна част от статиите в международния печат, които прегледах, известяващи неговата смърт, демонстрираха ясно и откровено отнасянето, отклонението на тези писма с несмислените си обяснения на това що е деконструкция. В някаква част от тях имаше публикувана снимка на Дерида от 1981 г., явно агенцията, която е разпространявала новината, е имала само тази снимка. Дерида изглежда странно на нея и ако беше публикувана цялата снимка, а не само лицето му, щяха да се видят обграждащите го журналисти, защото това е снимката от връщането му след аферата в Прага, където го затварят по скалъпено обвинение за пренасяне на наркотици, когато всъщност той е бил там по линия на основаната от него и Ж.-П. Вернан фондация "Ян Хус", за да изнася тайни семинари. Изборът на тази снимка обаче, бил той случаен или неволен, говори за нещо повече и нещо различно от просто отклонение от дестинацията. Защото срещу неизчислимото отклонение, шанса, за който говори Дерида, тук имаме една логика на изчисленото отклонение, което работи според законите на някакъв тип масово потребление, където всичко следва да бъде намествано до разпознаваемото си място и следователно за новините - скандално новото: Дерида арестуван в Прага; Дерида умря. Двете новини се оглеждат една в друга, нещо като двоен затвор или може би двойна смърт. Като че ли вестта се опитва да унищожи тайната: няма тайна - известният френски философ беше арестуван, известният френски философ умря, той се занимаваше с деконструкция, деконструкцията беше това и това (но не повече от два-три реда, не повече). Какво от останалото ще остане? Какво за останалото?
Дерида може би ще бъде превърнат в още по-канонична фигура за година или две, ще бъде отново "баща на деконструкцията", цитиран с две фрази, загубили контекста и смисъла си - така работи забравата. Помненето е несигурно, то е свързано с едно неизменно и вечно изменящо се "може би" (както развива този израз Дерида в "Politiques de l'amitie" и на други места), с една невъзможност за изчисление, пресмятане на отклонението, с една невъзможност. За да бъдем отговорни към наследството на Дерида, трябва да бъдем гостоприемни към тази невъзможност, гостоприемни към нещо, което дори не можем да наименуваме, защото истинското гостоприемство, тема на мисълта на Дерида поне от последните десет години, е гостоприемство към неканеното, абсолютно другото, идването. Това би бил законът на такта, който трябва да проявим, la loi du tact, за който Дерида говори в прекрасната си книга "Le Toucher, Jean-Luc Nancy", закон на всеки закон, закон да не докосваш, закон да докосваш (такт, кон-такт, тактилно), едновременно конюнкция и дизюнкция, докосване без докосване, докосване едва, на самата граница, където "без" няма да е отрицателно, а утвърдително, утвърждаващо другото като друго. Само така ще можем да разберем как да продължим да говорим с Дерида, с какъв тон да го правим сега, когато него го няма повече. В една от последните си книги - "Beliers", Дерида пише: "Диалогът продължава, без съмнение, той продължава своята бразда при надживяващия." Тази бразда оттук нататък ще ни прекосява, разделяща ни от самите нас и завинаги от него, но тъкмо поради нея Дерида ще продължава да идва при нас, дори не по свое желание (В "La Contre-allee" Дерида казва: "Аз никога не съм взимал решение относно никоя дестинация по свое усмотрение, сам, никога. Това може да бъде тълкувано както човек иска. Покана, повик, намек, каквото и име да му дадем, дори и ако всеки път е имало някакъв тип съгласие от моя страна, задължително решението винаги е идвало от другия.")
Дерида почина. В зората на една непреодолима тъга на нас, на мен остава да бъде мислено останалото.

Дарин Тенев