Общото, частното
и европейският избор

Ретроградното общо против прогресивното частно

Преди да говорим за кардиналната причина, струва си да се замислим върху динамиката и съотношението между индивидуално и колективно през последните петнадесет години, понеже в него се отразяват както някои кардинални характерни черти на българския преход, така и състоянието на българското общество днес.
Казано с едно изречение, в България в градежа на ново общество напълно отрекохме значението на общата рамка и общия интерес. Къде поради невежество, къде поради маймунски стремеж да се изкопира нечия форма, без да се разбира нейното съдържание, къде просто поради пълното неразбиране що е това "свободен пазар". В един момент мнозина политици и аналитици с лека ръка поставиха знак на равенство между "колективизъм" и "егалитаризъм", от което следва и грешният извод, че българското общество е (било) сред най-колективистки настроените (докато то всъщност беше и си остава по-скоро агресивно-егалитаристко).
Подобни заблуди имаха практически последици, най-важната от които е тезата, че българският преход не се нуждае от особени усилия за идентифициране и налагане на "общ интерес", напротив. За девалвацията на самата идея за общ интерес допринесе и сляпата вяра, че общото благо е механична сума от индивидуални блага, че социализмът с неговия колективизъм е огледална противоположност на капитализма с неговия индивидуализъм - и тем подобни глупости. Не на последно място по "антиобщностен потенциал" бе и традиционният модел на политическа самоидентификация - като диаметрална противоположност и отрицание на дадена теза/идеология, не оставящо място за общи интереси.
В крайна сметка идеята за общ интерес бе сведена до сбор от отделни частни; отделните частни бързо изкристализираха в някои частни (изброими и видими), а общото се превърна в тяхна поругана остатъчна величина. Ако вземем за пример София, тя престана да прилича на себе си и с всеки изминал ден все по-малко наподобява европейски град. Венецът на тези безумия са двата уникални български приноса в бъдещата история на прехода - връщането на земята в "реални граници" и "реституция на междублоковите пространства". Погледнати през призмата на деградираното общо, редица други безобразия, които ни пробутват за правомерен израз на свободната пазарна икономика, губят ореола си на политически абсурд и се оказват напълно закономерни последици от конкретни антиобщностни нагласи и политики.
Това, че София (а с нея и цялото общество) например все повече се ориентализира, не би бил особен проблем, ако в дългосрочен исторически план съдбовният избор на България бе ориенталският, а не европейският. Деградация на общото в мащаби, на които станахме (и продължаваме да бъдем) свидетели, е ориенталска черта. Присъединяваме се обаче към Европейския (не ориенталския) съюз. Ще подписваме Европейска (не ориенталска) конституция. Ще се разплащаме в Евро (не в някакво "Ориенто").

Общото и Европа

Какво общо има всичко това с европейското и европейскостта ли? Много. "Европейско" не е само (даже и не е предимно) "по-чисто", "по-подредено", "по-цивилизовано". Основната черта на европейскостта, предопределяща всичко останало, е именно усещането за общност. Европа е Европа дотолкова, доколкото индивидът се себеусеща като част от по-широко цяло. С всичките последици от това - най-вече с дълбоко вкорененото убеждание, че динамиката на цялото във всеки един момент по някакъв начин засяга и теб. И обратното, голямата криза на Европа се очерта в момента, когато в нейните недра висока относителна тежест започнаха да получават групи, несподелящи усещането за общност.
Тук не става въпрос за особено развито чувство за отговорност или високо благородство, а по-скоро за по-ясно дефинирани и изпробвани от опит причинно-следствени връзки. Казано най-опростено (и просташки), става въпрос за ясното съзнание, че когато цапаш общото (нищо, че е извън високата ограда на собствената ти къща), капчици от мръсотията ще покапят и теб. По отношение на общото средният австриец или германец не е нито по-възпитан, нито по-отговорен, отколкото средният българин (както и средният евро-съюзен лумпен не е по-малко лумпенизиран от българския). Просто са живели по-дълго (няколко поколения по-дълго) в среда, която е санкционирала поведение в разрез с общия интерес, а по отношение на лумпенизирането - поставя ясни граници и правила на съществуване (например в кои части на града пикаенето по стените не се санкционира). Като цяло обаче, издигнат в култ и законово закрепен, индивидуалният интерес винаги се е реализирал (и продължава да се реализира) в строгата рамка на общия интерес. Това важи даже и за най-индивидуализираната страна Америка.

Общото и българинът

Този модел по парадоксално-половинчат начин се харесва от българина. Българите се чувстват и вписват добре в него - когато обаче са извън собствената си среда. Българите са сред най-приспособимите емигрантски групи (поне така твърди Дочо Михайлов), а в същото време са дълбоко консервативни и инерционни у дома си. С удоволствие и уважение се вписват в общите правила в чужбина, но отказват да го сторят (или не намират достатъчно сили и вяра), когато са у дома. Възможните обяснения са две - или българите-емигранти са по-други от останалите българи (не са представителна извадка на останалите в татковината), или в самата татковина нещо им пречи да изявят истинската си - дълбоко подредена и с незакърнели общностни инстинкти - същност.
Взети поотделно и в индивидуален план, на повечето хора им харесва да живеят на чисто и подредено - липсва им обаче вярата, че е възможно.
Недостатъчната вяра се наслагва върху изконно българския страх "да не се мина", подсилен от комплекса на претенциозното малцинство - понеже онези, на които им пука от простотия и мръсотия, станаха комай малцинство. Напълно в духа на деградираното общо всеки се спасява поединично, при това кой както може. Заможният - като си огради своя си декар с висок дувар и си засади лелеяните цветенца покрай изметените плочки. Това е "европейски модел" в рамките на една еднофамилна къща.
Малко по-интелигентният (и малко по-заможен), който не желае да живее зазидан в двуметров зид, ако и свой, събира съмишленици с подобни претенции/възможности и заедно построяват изолирано от света селище, в което зидът е далеч от погледа, а съседът (колкото и ти) е надвил на масрафа си тревата да му е подстригана. Това вече е европейският модел на ниво "група" или "обособена общност" (community level). А за всички останали остава реалният модел, в който иначе цивилизованият другаде гражданин псува мрачно поредния идиот, изпикал се в асансьора на кооперацията, от което не му стига време да обясни на собственото отроче, надраскало стената във входа, че може и да е разтоварило пубертетската си нервна енергия, обаче е натоварило десет пъти повече десет други, един от които е изпикалият се.
Едно от основните неща, които хората в България забравиха (именно поради закърнелия усет за "общо" и "общност"), е простият факт, че когато безкористно (или по-точно, безадресно) правиш даже и дребни добрини, печелиш двойно. Един път, понеже се чувстваш по-извисен и пречистен (този инстинкт е в дъното на всяка благотворителност). Вторият път обаче - понеже намаляваш натрупванията от негативна енергия, а по този начин - и шанса някой "по веригата" да те нарита за собствено разтоварване.
Тоталното неразбиране на горните причинно-следствени вериги (прости сами по себе си) са сред основните характеристики на съвременното (атомизирано) българско общество, а самото атомизиране е основна черта на българския преход. По своите дългосрочни разрушителни последици то може да се окаже наистина съдбовно. Сбор от индивиди, преследващи своите рационални цели (тук допускаме, че ги осъзнават и съзнателно се стремят към постигането им) е общество само и единствено, ако тези индивиди вършат това в рамката на общото цяло. Самият термин "общество" произлиза от "общо"; и "атомизирано", то е всичко, но не и общество.

Тялото на закона и духът на закона

Да приемем обаче, че случилият се вариант на преход е единствено възможният (нима ни остават други?). При "тази конфигурация на политическа култура", с "тези индивиди и техните лични биографии", на "това място" и по "това време" наистина ще се окаже, че, да речем, квартал "Лозенец" в момента е единственото, което може да бъде; че бензиностанциите в града са в пъти повече от обществените паркинги (за многоетажни даже и не говорим). Така да се каже, станалото станало. Накъде оттук нататък? И тъй като не съм емигрант, нито пък готвя децата си за безродно скитане по света, интересува ме на какво ще прилича българското общество след 5-10-15 години. А по-точно, опитвам се да направя възможното то да е по-близо до моя идеал за него, отколкото е в момента.
Всеки опит "да се направи възможното" предполага вяра, че промяна към по-добро е възможна - и това е един от моите постулати. Вторият произтича от поливариантността на развитието. Днешното състояние не е предопределено единствено от народопсихология, геополитика, индивидуални комплекси и лидерски дефицити. То е плод също така на политики - едни или други, те водят до едни или други последици. Политиките са плод на интереси (реституирането на едрата градска собственост и междублоковите пространства), заблуди (връщането на земята в реални граници) или и двете. Третият постулат предполага (дано не е прекомерно идеализиране), че в момента сме в уникален исторически момент, когато, от една страна, критична маса политически субекти имат интерес да направят нещо за възраждане на българското общество, а от друга, все още не е безвъзвратно късно за това. Четвъртият постулат е, че България (закономерно следвайки американския модел) се превръща в "адвокатска държава" и наличието/липсата на законов текст предопределя наличието/липсата на политика, практика и нейната реализация (съответно - преразглеждане, обжалване в поредни инстанции и т.н.).
Последният постулат е прагматически възлов (другите характеризират единствено социалнопсихологическия пейзаж). Преходът в България бе асиметричен откъм законова рамка: принципът "буквата на закона решава" влиза в действие незабавно, самата буква обаче е на фрагменти. В кухините на законовото тяло нахлуват флагманите на новото предприемачество, измествайки и даже насилвайки духа на закона, превръщайки грандиозни далавери в напълно легални от формално-правна гледна точка начинания, което допълнително циментира порочния кръг на недоверие и скептицизъм към държавата и самата идея за общност. За новите членки на ЕС (сред които България закономерно не е) подобен проблем не съществува, понеже в тези страни на ценностно ниво имаме далеч по-несъществена "смяна на системата" и приемствеността е далеч по-значителна - поради факта, че през социалистическия период не комунистическата партия, а църквата (католическа или протестантска) се запазва като ценностен ориентир. Само в страни като България и Русия толкова дълбоко е бил интериоризиран лозунгът "Бога нет, царя не надо" и комунистическата парарелигиозна ценностна система пуска толкова дълбоки корени. Съответно само там ценностният вакуум през 90-те е толкова дълбок, а връщането към "изконното" е толкова повърхностно и симулативно.
Последиците за общото, общността и обществото са преки и разрушителни: старата общностна рамка се срива, без под нея да има достатъчни спасителни ресурси, способни да удържат процеса на атомизация. В същото време (както е в останалите "нормални държави") не се предприемат съзнателни действия за изграждане на механизми, способни да поставят безконтролните индивидуални интереси в общностна рамка, понеже нямат нужда от такива. Там наличието на общ интерес, в който се вписва частният, за хората е аксиома. Образно казано, средностатистическият словак или поляк и преди трансформацията, и след нея си е ходил всяка неделя на църква - и се е идентифицирал с ближния, споделяйки с него идеята за общност и общо. У нас единственото, което ни остава, е да се идентифицираме или със собственото семейство, или с някой спекулант - политически или медиен. Нищо чудно, че се озовахме с два синода и с реституирана градинка пред Руската църква.

Децата на прехода и техният липсващ родител

Основният проблем обаче не са даже и двата синода, а липсващата институционална и духовна рамка, механизъм и система, които да позволяват да се защитава идеята за общо в момент, когато махалото на масовите нагласи и без това се люшва от охуленото "колективно" към недоразбраното "индивидуално". При липсващи други възпиращи ценностни ориентири (казано на български, срам и доза смирение), единственото (или поне първото), което може да се направи, е, по обратен ред, да се създадат законови предпоставки за защита на идеята за общност. Необходима е законова рамка, която да налага идеята за общност - или поне да прави идеята за общност по-малко обречена.
Това е възможно единствено чрез ясно изразена законодателна воля - и това е сред малкото неща, чрез които българските политици (най-вече народни представители) могат да повлияят върху хода на развитието на страната и обществото в дългосрочен план. Когато липсват достатъчно здравословни инстинкти в самата нация, за налагането на обща рамка и интерес необходимо условие е наличието на апелативен механизъм, който да дава възможност по съдебен ред да бъде поставено под съмнение валидността на действие, застрашаващо общата рамка.
Дали това не е комунизъм? Може би - но точно толкова, колкото е комунизъм в Америка солената глоба за изхвърляне на отпадъци на обществени места или в Германия незаконната сеч. Не, това е просто доза нормалност в иначе тотално обърканата ни действителност, в която строго регламентиран и защитен в момента е частният интерес - за сметка на общия. Действителност, в която същият този свръхзащитен частен интерес (да не се бърка с интереса на отделния гражданин) паразитира върху общия и методически го ерозира.
Тук нещата наистина са сериозни. При сегашната хипертрофия на свръхзащитения частен интерес той по парадоксален начин подрива основите на собственото си съществуване в дългосрочен план. Азбучен пример е свръхзастрояването на българското Черноморие като израз на "свободно предприемачество", умиляващо редица политици. Съотношението "частен интерес" - "общ интерес" до голяма степен се вписва в метафората "деца-родител". Безконтролното шестване (на моменти вакханалия) на частния интерес в този смисъл може да се оприличи на дете, тотално освободено от възпитателен контрол, а политическият ни елит - на родители, напълно отказали се от какъвто и да било родителски контрол. В частния живот подобно поведение може да доведе до лишаване от родителски права...
Затова именно преоткриването и регламентирането на общото не е никакъв комунизъм, а единственият устойчив начин гражданският интерес, интересът на всеки отделен индивид да бъде защитен и опазен от собствените му първични саморазрушителни инстинкти. Това може да стане единствено чрез конституционна промяна, регламентираща въпросната "обща рамка", в която се реализира частният индивидуален интерес. Нещо като "българското общество е общност и преследването на отделния частен интерес не може да ерозира тази общност".
Разбира се, подобен текст няма да бъде автоматична гаранция за успех - затова той е необходимо (а не достатъчно) условие. Неговото приемане като конституционна норма обаче ще даде процедурна възможност за подобна защита - а това вече е нещо. Например, ще даде правно основание отделни административни или законови казуси да бъдат оспорени като противоречащи на Конституцията. Не е трудно също така да се докаже, че подобна норма не просто не противоречи на свободната пазарна икономика, но даже обратното, повишава нейната устойчивост.
Разбира се, изгонен през вратата, проблемът (недостатъчно вкоренените ценностни ориентири, даващи адекватно място на общия интерес) може да се завърне през "прозореца". Хипотетично е възможно подобна норма да се използва например за користно стопиране на каквато и да било предприемаческа дейност. Тогава обаче поне няма да има повече място за илюзии относно посоката, в която върви българското общество, и неговите параметри в обозрима перспектива. Както се казва, всеки ще може да си направи сметката и да направи (ако му стиска) своя избор.

Андрей Иванов



Каква е разликата между България и "Европа" в онзи идеализиран смисъл, който е пред очите на всеки, чуващ тази дума (т.е. уредена, подредена, изметена, с пластове христианска цивилизация, върху които тепърва се издига нещо различно, но запазила инерцията на протестантската етика във веберовия смисъл на думата)? Не, отговорът не е "по-чиста", "по-подредена", "по-цивилизована". А по-точно - това е част от отговора, констативната му част. Далеч по-важна е причината.