Вместо да се караме -
да се научим да разговаряме
Всеки разговор за днешното състояние на изкуството отваря бездна от въпроси, които обикновено увисват в пространството. Сякаш без да сме забелязали, ролята на изреченото или написаното слово като някакъв особен тип "референтен дискурс" спрямо онова, което се случва пред очите ни в сферата на художествената практика, очевидно се е променила до неузнаваемост. Ето защо и воплите, които често се чуват в професионалните среди, че днес "няма художествена критика" или че "не се пише за съвременното изкуство", като че ли тотално се разминават с актуалните реалии. Разбира се, че се пише малко, но се пише и се говори вече по друг начин. Словата вероятно се въплъщават в различни "хипостази". В редките случаи, когато все пак някой се реши да вземе думата по въпроса в прав текст, това се възприема едва ли не като "черезвичайно" събитие.
На този фон с голям интерес прочетох разговора между Диана Попова и Свилен Стефанов по повод Шуменското биенале на съвременното изкуство. Предполагам, че акцентът в подзаглавието, което "на пръв прочит" би трябвало да ни накара да смятаме, че двамата участници сякаш "се карат", е по-скоро поредното журналистическо хрумване с оглед привличане на читателския интерес. В същото време обаче си давам сметка, че тук се крие нещо твърде симптоматично. Като оставим настрана вестникарския похват, мисля, че в случая рефлектират някои особености на уменията ни да водим пълноценен дебат. Не става дума за "караници", а по-скоро за общата ни слабост - липсата на конструктивен диалог. Тази констатация не се отнася до професионалната подготовка или способността за аргументация на всеки един от нас, включително и в случая, а по-скоро до навици, механизми и създаване на подходящ дискусионен климат за водене на нормален разговор, който да не "избива" в личностни престрелки или дребно заяждане.
Приех любезното предложение на редакцията на "Култура" да напиша няколко реда по част от повдигнатите проблеми не без колебание, тъй като не съм видял биеналето в Шумен. Още по-малко бих искал (или бих имал право) да влизам в ролята на съдник или на арбитър. Ето защо мога да се опитам да изразя единствено личното си мнение и да взема отношение не толкова по конкретните аспекти, а по-скоро по принцип.
Преди да говорим за други неща, сигурно би следвало да се запитаме за какво "съвременно изкуство" става дума? Защото днес, наред с инсталациите и пърформансите, продължават също така да се живописват картини, да се ваят скулптури, да се обработват най-различни материали. Всичко ли, което се създава сега, е "съвременно"? Ако не - кое именно? Тук едва ли е възможен, а може би пък и изобщо не е необходим абсолютен консенсус. Ако следваме логиката на постмодернисткия начин на мислене, можем да кажем, че понятието "съвременно изкуство", с което често се спекулира, е също такъв метафизичен конструкт, каквито, например, могат да бъдат понятията "история", "народ" и т.н. Като правило участниците влагат определено личностно разбиране по въпроса. Съществуват ли при това положение общи полета за дискусии и дебати? И какви собствено въпроси обсъждаме, след като вече няма норми и "принуди" и авторите са волни да се самоизразяват както пожелаят? Особено пък у нас, където по разбираеми причини от психологическо естество еуфорията от привидната "освободеност" от всички и от всичко (най-вече от отговорност!) е особено характерна, след години на забрани и на цензура, за т.нар. демокрация след 1989 година.
Приемайки с известна доза условност, че говорим за визуални или пластични изкуства, трябва да признаем, че проблемите, свързани с тяхното актуално битие и функциониране, са изключително многопосочни и разнородни. Може би в нито една друга сфера (ако все още се придържаме към традиционната видова класификация - музика, литература, театър и т.н.) не са настъпили толкова радикални иновации. В редица случаи тези иновации проблематизират, поставят под съмнение или направо минират самата същина, родовата специфика на онова, което в училище, пък и във висшето образование, продължаваме по инерция да наричаме "изобразително изкуство". Подобни, без преувеличение революционни промени, характеризират изкуството на ХХ век като цяло, но особено видими са те през втората му половина.
Ето че през 90-те години, вследствие на процесите, които настъпиха у нас, всичко това достигна бреговете и на България и сега се реактуализира и реконтекстуализира във форми и условия, доста различни от онези, които са породили първоначалните прояви на новите процеси. Не можем да се освободим от усещането за известна "вторичност" на случващото се у нас по отношение на опита на неоавангарда и на концептуалното изкуство на Запад през 60-те и 70-те години. Какво да се прави обаче - глобализацията и тук си казва думата. Възможно е да се разсъждава обаче и по друг начин - те запълват една жизнена необходимост и един изкуствено наложен вакуум. Най-после и българската култура придобива шанса да се приобщи към някои явления, с които чувствително сме се разминали, преди да поемем към "европеизацията".
Днес не само публиката, но и специалистите настойчиво си задават различни въпроси относно това какво е съвременно изкуство (постмодерно?, пост-постмодерно?). Едва ли би могло, а като че ли не е и "прилично" да говорим "добро" или "лошо" е онова, което се случва в света на изкуството, в "Art-World"-а - приемаме, в съответствие с добрия тон, с прословутата "политическа коректност", че то просто "е", такова, каквото е.
У нас все още съществуват достатъчно много художници, които продължават да поддържат тезата, че изкуство има само там и тогава, когато можем да говорим за рисунка или академична форма. От друга страна, една част от младите автори се възползват от свободата да правят без ограничения онова, което им се вижда интересно и нестандартно, без вече да отъждествяват художническия труд със създаването на "произведения", осъществявайки различни интервенции в публичното пространство като своеобразни "дразнители" на общественото съзнание. Доколко и как онова, което се случва, е симптом на духовното състояние на съвременния човек и на обществото като цяло, кой и как създава "изкуство" днес и какво "изкуство" прави и как се показва "изкуството", са все въпроси, отговорите на които варират според кръгозора, интересите, ерудицията, гледната точка и т.н. на онези, които се опитват да ги формулират. Тези въпроси могат да се сторят на пръв поглед схоластични, но те са изпълнени с реално съдържание и, струва ми се, засягат широк кръг от проблеми, надхвърлящи многократно сферата на самото изкуство.
В разговора на няколко пъти става дума за ползите и вредите от подобни на шуменската изложби. "Ползи - вреди" - тази лексика ми се струва подходяща по-скоро за селското стопанство или екологията - да се разсъждава например за последиците от пестицидите или за парниковия ефект. Каква е "вредата" от Шуменското биенале, за която със загриженост разсъждава Диана Попова? Че се показват работи, по нейните думи, "с визията на изкуството" отпреди 15 години". Тоест вероятно "остарели". Патосът на перманентното обновяване е характерен, най-общо казано, за идеологията на модернизма и ни отпраща в една епоха, която като че ли вече е приключила. Наистина, има и друго - отказвайки се от иновационната парадигма и от критериите "новост" и "оригиналност", съвременното изкуство, може би неволно, попада в собствения си капан - след като "всичко се прави, всичко върви", "anything goes", тогава има ли някакви опори и критерии, по които да разсъждаваме въобще за каквото и да е?
За да има смислен дебат, би трябвало да има консенсус по отношение на това какво наричаме съвременно изкуство. Но такъв консенсус няма. От подтекста на онова, което казва Диана Попова, може да се заключи, че съвременното българско изкуство се представлява най-пълноценно и ярко от определена група автори. Критериите? Международният "успех". Това означава, че съответният художник е "признат" от определена легитимна професионална общност. Разбира се, не трябва да се отрича, че това е фактор, който работи в съвременния свят на изкуството, изтъкан от сложни инфраструктурни механизми по лансиране и "производство" на имена и артефакти. Може да се каже, че това е твърде фина и особена "свръхпазарна" конюнктура. Но дали този критерий е всеобхватен и общовалиден? За Свилен Стефанов съдържанието на понятието "съвременно изкуство" е по-широко. В известен смисъл всичко, което се прави днес, е съвременно. Освен това - ако приемем, че модернизмът, а с него и авангардът, са вече приключили и че е настъпила ерата на "рециклирането", "цитатничеството" и т.н., следва, че днес нищо не може да бъде "по-съвременно" от нещо друго. Сигурно други са станали измеренията за "съвременност" или "отживялост" в постмодерната епоха.
Аз съм убеден, че поради особеностите на нашето развитие подобни артистични събития като биеналето в Шумен съдържат до голяма степен и определена просветителска функция и смисъл. В края на краищата съвсем не сме преситени от различни форуми на представяне на визуалните изкуства, за да не оценяваме по някакъв начин и онова малко, което се прави в тази насока. След като проблемите съвсем не са самоочевидни, се налага по някакъв начин те да бъдат обговаряни. Разбира се - със съответния коментар, при условие да не бъде преднамерен. Ето това е, което липсва и което може да бъде преценено като наличие или отсъствие на известна "полза".
Разбираемост? Друг интересен въпрос, който повдига Диана Попова. Това, както се казва, вече сме го преминали в училище - добре си спомняме безкрайните призиви за достъпност от рода на "изкуство за народа" и т.н. Днес, при липсата на изявени групови насоки и тенденции, в най-различни артистични опуси става дума преди всичко за личностни послания и митологии при положение, разбира се, че авторът има да ни съобщи нещо важно, което, впрочем, не се случва твърде често. Тук проблемът се свежда, според мен, не толкова до прословутата "разбираемост", а до реалната двустранна комуникация, до изграждане на обща кодова среда. В това отношение всякакви разговори и дебати като че ли ще бъдат полезни. Разчитането на посланието, предвид огромния визуален "багаж", който тегне над днешния художник, обикновено не е и не може да бъде лесно.
I международно биенале на съвременното изкуство в Шумен с мото "Аурата на местата и предметите" звучи действително доста задължаващо и може би малко претенциозно. Обстоятелството, че има чуждестранни участници, също не го прави автоматично "международно"; и в това отношение Диана Попова сигурно е права. По условие то не би могло да представлява целокупния художествен живот в България. Но все пак отнякъде трябва да се започне. Времената на общите изложби също отминаха. Очевидно трябва да признаем правото на съответния куратор да конструира по свой образ и подобие съответния форум. Това обаче означава и още нещо - че никой не би следвало да има претенции за монополното право да представлява "съвременното българско изкуство". Общата мозайка е по-сложна - тя се формира от индивидуалните визии и преценки на различни участници и агенти в домашния интериорен "свят на изкуството".
Ще си позволя накрая едно отклонение от проблемите, засегнати в публикувания материал. "Разчистването" на терена за спокойни и нормални разговори предполага трезв анализ на предшестващия период (до 1989 г.), освобождаване от идеологемите и митологемите, които продължават да тегнат над нас като рефлекси и рецидиви и да изкривяват историята на близкото минало. Ето тук има много неизречени неща за съвременното българско изкуство. Бих желал да взема участие в един бъдещ разговор по тези проблеми. В този смисъл не съм чак толкова загрижен за това дали разговаряме, или "се караме". По-важното е да не премълчаваме.

Чавдар Попов



Настоящият текст на проф. Чавдар Попов е провокиран от проблемите, засегнати в разговор между Диана Попова и Свилен Стефанов, състоял се в началото на юли т. г. Разговорът беше публикуван в брой 33 на "Култура" под заглавието "За вредите и ползите от Шуменското биенале - две гледни точки (Диана Попова и Свилен Стефанов се карат в редакцията на "Култура")". Вестникът е готов да публикува и други мнения по тази тема.