Вечността в Съвършенство

По причини, свързани с българския абсурд, на 9 октомври за първи път гледах "Вълшебната флейта" на Бергман. Стоя си очарована. Въодушевяваща интерпретация на масонските идеи в лъчезарната Моцартова опера. Чудовища, мрак, вълшебства, омраза, мъст, насилие, изпитания и над всичко - Светлина и Любов. Двойка аристократи. Двойка плебеи. Сияйни като пролет. Чисти като детство. И грациозната музика на Моцарт в шведско изпълнение...
Бергман на "Вълшебната флейта" е изкусително-витален чаровник. На моменти имам усещането за нещо като романтичен римейк на филигранното издевателство "Усмивки от една лятна нощ" (1955).
Бергман на "Вълшебната флейта" помирява опера и кино през фронтално заснетата бутафория в общ план, две действия плюс антракт. И още - през живописния размах на визията. Магия.
Бергман на "Вълшебната флейта" среща музикалната класика с космополитизма на 70-те - увертюрата е повод да видим бели, мургави, кафяви, червени, черни, жълти лица, събрани в зала за Моцарт. Свежи, негримирани, вцепенени, пъпчиви, захласнати, млади, индиферентни, сбръчкани, любопитни, мъжки, отпуснати, дамски, екзалтирани, каменни лица, а лайтмотивът на филма е усмихнато шведско момиченце. "Вълшебната флейта" е Бергмановият отглас на хипарството и лозунга Make love not war. Могъщ отзвук. Хуманно послание, особено валидно днес.
"Вълшебната флейта" е лъчист контрапункт на неотстъпните Бергманови интервенции в мрачните ни бездни. Притчата за победената Царица на нощта е ведър антракт в могъщо кино, втренчено в дълбините на човешкото несъвършенство.
"Вълшебната флейта" на Бергман е съвършената Вечност.

Геновева Димитрова

От пръв
поглед

"Вълшебната флейта", 1975, Швеция, сценарист и режисьор - Ингмар Бергман (по либретото на Емануел Шиканедер за едноименната опера на Моцарт); продуцент - Монс Ройтерсверд, оператор - Свен Нюквист, художник - Хени Норемарк, костюми: Хени Норемарк и Карин Ерскине; в ролите: Юзеф Кьостлингер, Ирма Урила, Хокан Хагегорд, Елизабет Ериксон, Улрик Колд и др.