Нравствени дилеми и антични
трагедии в Сан Себастиан
Общата финансова недостатъчност, журито, оглавявано от писател, и видимата наклонност на състезаващите се ленти към класическите драматични жанрове грозяха с мудно и неудовлетворително 52-ро издание на най-значимия международен филмов фестивал в Испания. Сан Себастиан трябваше да съкрати с един ден конкурсната си програма, да ореже бюджета си за коктейли и рекламни материали, да оскъпи билетите и да въведе такса участие за 1200-та отразяващи го журналисти. Въпреки всичко това, от 17 до 25 септември, киносъбитието се получи наситено, съдържателно и по-разнообразно и стилно от всякога. За завършек, хората на Марио Варгас Льоса раздадоха заслужени награди, които, противно на дежурните негодувания, бяха посрещнати с овации от медии и публика.

Небивало количество погребения, литературни и театрални похвати в развитието на сюжета, стратегии от документалното кино в художествените форми, страст по натуршчиците (с особено предпочитание към децата), социална ангажираност и средна продължителност от поне два часа бяха тазгодишните тенденции в Сан Себастиан. Безупречната организация и смисленият подбор позволиха забележителната във всяко отношение програма от близо 200 заглавия да се помести безконфликтно в шестте обичайни секции: състезателна, обща (с "перли от други фестивали", дебютни работи и най-интересното от последните 12 месеца в световното кино), "Латино хоризонти" (специалитет на Сан Себастиан, посветен на испаноезичното кино) и три панорами. Обект на ретроспективите станаха Антъни Ман - една от големите фигури на 50-те в Холивуд; събраните съчинения на Уди Алън, който за пръв път направи премиера на свой филм в Испания; "непочтителните" режисьори от зората на киното насам. В куриозния обзор на най-лютото от серията "Златният век", "Голямото плюскане", "Животът на Браян", "Идиоти" и "Саутпарк", по-непознатото се вписа без основания за неудобство сред прочутото с извънгабаритни истории като "В. Р.: мистериите на организма" (взривна смес от Вилхелм Райх, Маркс и Ленин на Душан Макавеев, 1971), "Сид и Нанси" (разказ за Сид Вишъс от "Секс Пистълс" и смъртта на приятелката му Нанси, Алекс Кокс, 1986) или "Кур" (четвърт час, в който жени обсъждат мъжкото "достойнство" на фона на въпросното, Джо Менел, 1989).
Три комедии, свързани с Уди Алън, Анет Бенинг и Джеф Бриджис, лауреати на "Доностия", наградите за цялостно творчество, послужиха за рамка на Официалната секция, без да се състезават за "Златна раковина". Преднамерено или не, обстоятелството, че преобладаващо трагичният тон на фестивала бе разведрен от лековатия тон на тези филми, разведри атмосферата и донякъде реабилитира изначалната идея за киното като забавление. "Мелинда и Мелинда" на Уди Алън откри Сан Себастиан 2004 и, без абсолютно нищо ново, повтори алъновската схема на вариететната смешка в устата на талантливи актьори, които се борят с философската си обремененост и сексуалните си фрустрации, докато се разхождат из Манхатън и си сменят партньорите. "Да си Джулия" на Ищван Сабо, по пиеса на Съмърсет Моъм, блестящо и театрално зрелище с истински катарзис и Анет Бенинг в главната роля, вдигна летвата дотам, че превзетият и объркан "Врата на пода" на Тод Уилямс, колкото и да се опита да бъде по бохемски ларж и естетски да отупа от прахта Джеф Бриджис, Ким Бейсингър и Мими Роджърс, трябваше да преживее едно най-откровено и презрително освиркване.

Трудни и изключителни

Официалната селекция на 52-я фестивал в Сан Себастиан надмина себе си с поне осем от шестнайсет филма, които заслужаваха адмирация и поощрение. От своя страна, поне четвърт от избраните заглавия - всички в координатите на Войната и Насилието и никое банално или плоско - очароваха, разтърсиха и спечелиха по най-безкомпромисен начин публиката и журито. "Костенурките също летят" на Бахман Гобади, "малцинствен" кюрдски филм, заснет от ирански режисьор с непрофесионални иракски изпълнители и смехотворен бюджет, който се очертаваше като нищо повече от жест на политическа коректност от страна на фестивала и бе прожектиран последен в последния ден, се оказа най-покъртителният пример за изкуство, публицистика, човещина и достойнство, на който кинозалите са ставали свидетел през последните години. С изумителна вещина справедливо почетеният със "Златна раковина" Гобади вписва една простичка и ужасяваща лична история на фона на забравен от всички богове и телевизии Кюрдистан, така че в "Костенурските" сюжетните линии се умножават и преплитат в реалния декор на минираните, окаляни и окаяни земи, където кюрдите живеят в бежански лагери, без за секунда да се отклонят към сълзливото самосъжаление или пасквилния тип "Аз обвинявам". Група деца от 3 до 15 години, избрани сред местното население - ако бежанският лагер може да се нарече "място" - вършат актьорски чудеса, без през живота си да са гледали кино, и правят възможно нещо красиво, сюблимно, смешно или спиращо дъха да се случи там, където най-малко се очаква каквото и да било над прага на елементарното оцеляване.
Неактриса е и главната героиня на "Сън в зимна нощ" на Горан Паскалевич, друго откровение на фестивала, което отнесе Специалната награда на журито. "Исках да направя една модерна антична трагедия", обясни авторът на "Буре барут", "а в този тип повествование няма място за отворен финал или хепиенд". Странната и минорна камерна история с три действащи лица - мъж, жена и дете - в разрушения от спомените и разочарованията Белград, не е безукорна нито като замисъл, нито като направа, но успява да хвръкне и да се зарее нависоко благодарение на неустоимата екранна химия между Лазар Ристовски (мустаклията Черни от "Ъндърграунд") и прекрасната Йована Митич, която играе себе си, аутистично момиче извън времето и в непознато за останалите пространство на светлини без сенки, откъслечни фрази и мелодии.
Утешителната "Сребърна раковина" за най-добър сценарий се падна на "Ома", пример за могъщо, цялостно кино от вида, който има доблест да размести най-дълбоките пластове на страданието и ресурси да излезе оттам непокътнато в артистичните си намерения. Първоначалната идея принадлежи на Пол Грийнграс, целта му - да обърне страницата, отворена през 2002 с "Кървава неделя". Ома е северноирландското градче, където условно приключва периодът, известен като The Troubles, "Бедите", започнали именно с кръвопролитната неделя на 30 януари 1972 (тогава британските военни обстрелват мирна ирландска демонстрация в Дери). На 15 август 1995, бомба, заложена от фракция на ИРА, отнема живота на 29 човека на пазара в Ома. Този последен голям атентат на терористите и своего рода завършек на Бедите е видян в "Ома" през очите на един персонаж, Майкъл Галагър, взет едно към едно от реалността (брилянтното изпълнение на Джерард Максорли прави героя по-убедителен дори от оригинала). Той е баща, загубил сина си, и оглавил впоследствие групата за самопомощ на пострадалите от атентата. Привлечен от Холивуд за "Превъзходството на Бърн", Грийнграс прехвърля сценария на телевизионния режисьор Пийт Травис и не греши: "Ома" е нещастието откъм страната на жертвите, безсъницата, болката, яростта и самотата на невинните, частното против общественото в полза на сериозното изкуство.
На фона на толкова "полудокументални" ленти, една напълно измислена история, която анализира страданието, би могла да изглежда насилено или по-лошо - фриволно. Но "Братя" на датчанката Сузане Биер, носителка на двете "Сребърни раковини" за най-добра женска и мъжка роля на Кони Нилсен и Улрих Томсен, не дава повод за съмнения нито визуално, нито интелектуално. "Това е трагедия, не се притеснявам от тази дума и се придържам към характеристиките на жанра", каза Биер, която преди две години представи в Сан Себастиан последния си Догма-филм "Обичам те завинаги". Този път режисьорката се е дръпнала от Догмата, за да добави повече звук и картина на един разказ, който ненадейно, нееднозначно и красиво се доближава до духа на голямата руска литература и разсъждава над проблеми като собствения живот спрямо чуждата смърт, проклятието на угризенията и надеждата за облагородяващото общуване.

Сами по себе си

Най-интересното в това издание на Сан Себастиан беше жанровото му, поколенческо и географско разнообразие. Ред произведения от официалната секция по нищо не си приличаха с останалите и всяко, в своята ниша, даваше ободряващи признаци на жизненост.
Никой не би рекъл, че краткият и пределно ясен "Девет песни" на Майкъл Уинтърботъм ще спечели награда. Не в католическа Испания, не и в контекста на социалните драми и типично фестивални творби с наклонност към емоционален шантаж на журито. И все пак, намери се начин да се отдаде дължимото дори на това произведение на целулоидния haute couture: призът за операторско майсторство на Марсел Зискинд. Извън всяка мислима класификация, "Девет песни" се появява на екрана като празна рамка, която постепенно се изпълва с контури и нюанси, докато не добие консистенцията на завършена и смущаващо въздействаща любовна сцена. Уинтърботъм така и обясни цялото свещенодействие: "Идеята беше да започнем с легло и двойка, която прави любов. Работихме без сценарий и със съвсем малък екип и чакахме да видим какво ще се случи". Момче и момиче се срещат на концерт в Лондон (деветте песни от заглавието са девет живи изпълнения, заснети на съответните концерти на групи от типа на Денди Уорхолс или Супер Фъри Енимълс): той е англичанин, тя - американка, той работи в институт, където изследва антарктическия лед, тя е закратко в града, той е грозноват, тя е по-висока от него. Оттам нататък всичко е правене на любов, съвсем откровено и наистина, в различни ракурси, с различни намерения, сантиментално, на смях, преди закуска, след кокаин, напук, от любопитство, всякак. "Защо на големия екран да не се показва секс, след като киното е най-благодатната почва за това? Защо да се правим, че не съществува? Искахме да покажем какво е да си влюбен", заяви Уинтърботъм, един от малкото режисьори, които не си позволяват да работят в един и същи стил повече от веднъж.
"Сребърната раковина" за режисура бе отвоювана съвсем неслучайно от единствената литературна адаптация в конкурса - "Писмо от непозната", полюсно различна от "Девет песни". Отличният "превод" на едноименната новела на Стефан Цвайг във висококачествен филмов материал е само детайл от многото достойнства на трийсетгодишната режисьорка Чжу Инглей - освен другото, тя е и сценарист, и главна изпълнителка в "Писмото". Изглежда почти невъзможно, но обръщането на виенската проза в китайска поезия, ситуирането на действието през 30-те и 40-те в Пекин и замяната на Моцарт с Пекинската опера даде един от най-премерените и четливи резултати на фестивала.
"Късче небе" на аржентинката Мария Виктория Менис, за който, за жалост, не стигнаха наградите, напълно ги заслужаваше и също бе присъствие своего рода в конкурсната секция. Красив, особен и трагичен по онзи тих и пронизителен начин, по който се случват големите трагедии, филмът разказва странното приятелство и пътешествието на едно двайсетина годишно момче и едно 10-месечно бебе: накрая нищо не е каквото изглежда, че ще бъде в началото. В този смисъл заслужават специално отбелязване още две творби, които се развиват непредвидимо и трудно описуемо: аржентинската комедия "Кучето Бонбон" на Карлос Сорин (с великолепен натуршчик в главната роля) и френският "Баща ми е инженер" на Робер Гедигян (анархичен, разговорлив и ироничен).

Търпими разочарования

Естествено, фестивалът не мина без своите черни овци и недоразумения. При всички положения обаче, това бяха гледаеми филми, на които трудно може да се отрече някой и друг чар. Маноло Мачи, един не особено плодовит и успешен испански режисьор, се опита нахалост да постигне с "Часове светлина" онова, което тази година Карлос Саура направи със "Седмия ден" и Алехандро Аменабар с "Навътре в морето": да се фокусира върху реалната история на съществуваща личност, предизвикала с живота или смъртта си медиен бум преди години. Неговата версия на затворника-убиец, облагороден от любовта на добра медицинска сестра, увисна нелепо, и единствено новата лента на Фернандо Труеба (извън официалната секция), успя да реабилитира испанските продукции ("Чудото на Кандеал", където разказва детето-чудо от фавелата Карлиньос Браун така, както преди години Вим Вендерс разказа "Буена Виста Соушъл Клъб").
"Сребърният град" на американеца Джон Сейлс се оказа перфектно изградена работа от рециклирани части на кримка и политически трилър, в която вехтите реплики се надпреварват с вехти жестове и обрати до пълна изнемога на зрителя. За същото, макар и с различни средства, се бориха безцелно агресивният колумбийски "Сборове и разлики" на Виктор Гавирия (наркотици, заложници и псувни) и френският триумф на скуката "Ингелези" на Франсоа Дюпейрон (мъчително протяжен, почти без диалог, с истерично подскачаща камера и цветове от гамата на сивото). Без да са наистина лоши, не успяха и да са настина добри еклектичният трилър "Гората на паяците" на Сонг Ил-Гон (Корея), примерният и описателен "Тарфая" на Дауд Еулад Сияд (Мароко) и безкрайно утежненият от текста си "Рома" на Адолфо Аристараин (Аржентина). Накрая, за да уравновеси адекватността на призовете в официалната секция с доза нелепост, "Невинност", втори пълнометражен филм на французойката Люсил Хаджихалилович, включен в общата секция "Забалтеги", спечели поощрението за млад режисьор, отсъждана от нарочно жури. Ненужно заплетен, нечитаво флиртуващ с латентната сексуалност на двайсетината малки момичета, които изпълняват главните роли, декларативно артистичен и съвършено и безпомощно безсмислен, "Невинност" осигури един от малкото необходимите контрапункти за това наистина гурметско 52-ро издание на фестивала в Сан Себастиан.

Нева Мичева