Етичното, драматично и сконфузено мълчание
на агнетата в поза Croise*

...И ще бъдете като агнета сред вълци...

Често към българските интелектуалци се отправя упрекът, че мълчат в критични, сюблимни и изобщо "решаващи" ситуации. Но рядко се задава въпросът, защо все пак те мълчат - от страх ли, от безпомощност ли, от високомерие ли, или от всичките тези неща заедно, които като тотален сбор дават огромна отдалеченост от стереотипите и интелектуалните измерения на обществото. Защо? Дали защото българското общество гледа на хората на интелекта като на досадно непотребна притурка (подправка) към иначе доста тлъстичките социални манджички, които успява да си самозабърка, задъхано в примитивните си интереси и амбиции, или поради факта, че всеки, позволил си да надникне, а камо ли да влезе в активността на социума "човек на духа" е бивал ожесточено или перфидно размазван (омазван) от блатообразните заливки на средата. Към това можем да прибавим и мълчаливо напусналите и напускащи страната млади, бъдещи, а и не чак толкова млади и с вече изтощено мълчание представители на националния интелект. Така или иначе, мълчанието е характерен белег на българската интелектуалност и то я доближава до мистицизма в преносен и пряк смисъл. Мълчаливи интелектуалци бродят по планините, отдават се на медитации от различен вид, спасяват "нивото" си в други реалности - виртуални, утопични, космополитични, фитнес-клубови, дзен-будистки и прочее форми на бягство от действителността, която не толкова ги плаши, колкото безумно ги отегчава с лишената си от всякакво въображение повтаряемост. Клишета, цинизъм, популизъм, къса памет и пак клишета, цинизъм... "и така до края на света"...
След изчерпването на социалната химера, за съзнанието остава огромното поле на избори спрямо себе си и за това как, ако не може да е полезно, поне да не вреди. И ето ти втвърдено мълчаливо присъствие, в което дори няма укор и упрек. То е по-скоро безнадеждно парализирано от цинизма и дебелащината, които триумфиращо не ги забелязват, увлечени във вихъра на поредния си тромав танц. Така стигаме до парадоксални срещи между звезди на шоу-бизнеса и видни интелектуалци, в което става ясно, че езиците, на които говорят, са неспасяемо различни не поради граматиката, а поради етиката (ето пак сложна дума!...) и, че първите са спечелили предварително (за да не кажа "априори") първенството, защото зад тях стои количественото превъзходство на мнозинството, докато качественото на малцинството е абсолютно недоказуемо в условията на "пазарните принципи". И ето ти пак сива скука, в която каквито и "дупета" да подскачат, и каквито и кючеци да се тресат (друсат) - тези думи не се нуждаят от превод, не могат да разсеят усещането за пропадане (като стъпка върху гнила греда). Единственият коментар, който обикновено се чува при пропадане обаче, е нещо от рода на "Ооооох!" или "Да ти...!", който интелектуалците обикновено се въздържат да произнасят.
И затова мълчат...
И добре, че мълчат, защото представям си "симфонията" (това е музика, която се изпълнява от много хора, а един отпред маха с ръце - неизвестно защо...!), която щеше да се образува при една интелектуална разходка из обществената обител на националното достойнство, ако липсваше автоцензурата. (Тази, последната дума е напълно излишна и затова няма да я обяснявам.)

Мила Искренова

* croise - позиция на тялото в класическия танц, която е затворена спрямо точка 1 и спрямо зрителя.