Йелинек или Нобеловата преграда
Реакцията на Нобеловата награда за литературата на Елфриде Йелинек във Виена най-напред започна от политиците. Няколко часа след новината, пред камерата на вечерните новини, тръгна публичното присвояване на една писателка, за която можеше да се твърди, че всички я познават, малцина наистина са я чели, но със сигурност никой не я подозира в световна слава. Президентът Хайнц Фишер й честити с думите, че това е чест за цялата австрийска литература. Държавният секретар Франц Морак, съкратил бюджета за изкуство през последните четири години с около 30%, заяви, че това е велик ден за австрийските данъкоплатци. Кметът на родния град на Йелинек, Мюрццушлаг, провъзгласи намерението си да постави паметна плоча. Само Йорг Хайдер, който в предизборната си кампания през 1995 г. беше запитал от височината на огромните плакати: "Какво обичате - Йелинек или изкуство и култура?", се отрече от нея поне за трети път. "Една комунистическа писателка няма да получи цветя от мен", каза Хайдер, което е било може би най-успокоителното изказване за писателката в този ден.
На този първи влак се качиха и много колеги на Йелинек, много от тях събрани на Панаира на книгата в Франкфурт, с чаша шампанско в ръката. Дори Петер Хандке, за който вестниците писаха, че сега той има дълго да чака, докато Австрия дойде пак наред за наградата, изрази надеждата, че събитието ще покачи международния интерес към австрийската литература. Това окуражи всички и само поетесата Фридерике Майрьокер, до последния момент водена като фаворитка за литературния Нобел, каза "Без коментар" и запитана дали няма все пак да честити на Йелинек, каза "Не, няма".
На следващия ден ликът на Йелинек гледаше виенчани от първите страници на всички вестници; консервативният "Ди Пресе" възкликна: "Толкова възхвала от грешната посока! Дано това да не я накара да замлъкне", а либералният "Дер Стандарт" отсъди: "От любовната прегръдка на Австрия още никой не е успял да се изплъзне". Сега вестниците започнаха да се надпреварват да отгатнат какво ли ще напише "Кронен Цайтунг", същият онзи булеварден тиражен гигант, който някога беше римувал името Йелинек с думата "дрек" (кал), като всекидневникът "Курир" се хвана на бас, че щял да пише "Злато за нашата Елфи". "Кронен Цайтунг" обаче озаглави броя си "Шофьорската книжка бързо може да бъде отнета" по повод въвеждането на нова Европейска шофьорска книжка със строги правила. Това, разбира се, никой не го очакваше. Тъй или иначе, Нобеловата награда се "завръщаше" в Австрия за пръв път след 1973 г., когато е била връчена на Конрад Лоренц, и то за медицина, а литературният Нобел пък въобще беше премиера. Чак след три дни "Кронен Цайтунг" се превъзмогна и зададе въпроса: "Коя е Елфриде Йелинек?", като сам си отговори със самоунищожителна яснота: "Една изненада за лошата малка Австрия". Когато телевизионното предаване "Спорт в неделя" излъчи и сцена от пиесата "Шпортштюк" (в нея Йелинек сравнява феномена спорт с насилието и войната), вече можеше да започне детронирането на националната героиня.
Първо бяха цитатите от международната преса. Отначало виенският "Винер Цайтунг" спомена, че Йелинек твърде малко е позната в чужбина и почти не е превеждана. Няколко часа преди оповестяването на новината германският "Велтвохе" беше избързал с прогнозата "Нобеловата награда редовно се дава на потайни личности, чиито книги никой не чете". И когато "Залцбургер Нахрихтен" написа: "Няма нужда да си чел Йелинек, за да говориш за нея", това не звучеше съвсем като противопоставяне. Цитираха германските вестници, които бяха нарекли Йелинек "Томас Бернхард, облечен с пола", и според които тя получаваше наградата, "която Бернхард е трябвало да получи преди 20 години". Отпечатаха изчислението на френския "Либерасион", че с избора си Стокхолмският Нобелов комитет просто е искал да коригира пропорцията мъже-жени в списъка на носители на наградата, която сега вече е 89:10. На шведската преса се падна да постави въпроса за "дрехите на царя". "Свенска Дагбладет" писа: "Тя е известна феминистка и активистка. Но е ли и велика писателка? Достатъчно велика за висшата литературна награда на този свят? Умението й да изгражда нюансирани фигури не е най-голямото на света". А самата Йелинек обобщи: "Аз съм една от най-провинциалните писателки".
Това не бе самокритика. След емиграционните вълни през 1930-те години и Втората световна война цяла генерация австрийски писатели от световен ранг като Стефан Цвайг е изличена и Австрия невъзвратимо загубва литературния диалог с космополитизма. В създалия се вакуум писатели като Волфганг Бауер, Петер Турини и Елфриде Йелинек започват да творят литература, която носи регионален печат и е разбираема главно в австрийския контекст. Това е една причина за често цитираната непреводимост на Йелинек; другата е в боравенето й с немския език, "на който тя безмилостно извърта ръката" (Иван Нагел при връчването на наградата "Георг Бюхнер" на Йелинек 1998 г.) и го превръща в музикална материя. Тази литература е с "анти-патриотична" настройка, или както каза "Ди Пресе": "Йелинек дели конфронтацията си с Австрия с повечето писатели от своето поколение". Социалдемократическата партия беше осъзнала значимостта на тези автори като залог за демократичния си имидж и ги поддържаше със стипендии и литературни отличия, което им донесе прякора "държавни писатели" и ги положи, макар и не в комерческия, но в политическия мейнстрим. Това приключи през 1999 г., когато на власт дойде коалицията на Шюсел и Хайдер.
Както романите на Йелинек, които са от епохата преди 1999 г., така и последвалите след това предимно театрални творби са "изцяло в стила на съвременната австрийска литература на самосъжаление и самообвинение", твърди критикът Райнер Мецгер. Според него тя продължава известната още от Карл Краус традиция на "нарцистично оплакване". Така погледнато, никого не би трябвало да учуди и реакцията на Йелинек на Нобеловата награда. Тя каза, че макар и да е чест, "една такава награда е агресивен акт". "Ние, хората на изкуството в Австрия, никога не сме се стремили към обществена роля, а просто искахме да свършим черната работа", каза Йелинек. И сподели надеждата, че новата й слава няма да я накара да напусне Австрия, където "с удоволствие живее". Последното изказване би могло да предизвика почуда, ако не беше допълнение към и без това противоречивия и образ. Запитана някога защо, от една страна, търси усамотен живот, а от друга се появява на митинги и излиза на сцената по време на постановките си, Йелинек бе отвърнала, че "да се инсценираш е един своебразен начин да се скриеш". През последните тридесет години Йелинек е получила 21 награди, между които "Георг Бюхнер", "Хайнрих Бьол", "Франц Кафка", "Манускрипте" на родния си край Щайермарк и "Наградата на град Виена", а от десет години е почетна президентка на Австрийския съюз на драматурзите. Но ето че няма да отиде в Стокхолм за наградата, а ще прати издателката си да я получи. Неоспорима обаче е радостта на писателката от сумата 1,1 млн. евро - тя щяла "най-сетне да я освободи от необходимостта да изкарва хляба си с преводи и да й позволи да пише, каквото си иска".
Финансовото бъдеще на новата носителка на Нобеловата награда е нещо, което в момента не би трябвало да тревожи обществеността. Според последни данни дългогодишното издателство на Йелинек, "Роволт", в което тя публикува всичките си романи и което на Панаира на книгата в Франкфурт се беше видяло в чудо поради недостиг на нейни книги, е подготвило нов тираж от 300 000 броя. "Берлинското издателство", в което Йелинек се премести заедно с редактора си преди няколко години, проектира издание на пиесите й в тираж 10 000. Централната виенска книжарница "Морава", оказала се в историческия първи ден с общо 10 екземпляра, междувременно също е попълнила рафтовете. Макар портретът на Йелинек вече да е поизчезнал от вестниците, той все още присъства по витрините на книжарниците, а заснетият на филм роман "Пианистката" е на 9-то място на световната интернетна борса Amazon.com.

Виена

Леони Ходкевич

Бел.ред. Виж есето на Йелинек "Принцесата в подземния свят", превод проф. Владко Мурдаров.