Принцесата в подземния свят
През 2003 година Елфриде Йелинек събра в една от последните си книги пет кратки пиеси под общото заглавие "Смъртта и момичето. Драми на принцеси", които бяха определени и от рекламата, и от критиката като отговор на Шекспировите кралски драми. В този сборник принцесите и дамите от модерните времена ни се представят като съпротивяващи се жени, които никой принц не може да спаси, защото, както феминистката Йелинек с огорчение подчертава, жената трудно може да се наложи като субект в драмата и с това да стане основен двигател на сценичното действие в класическия смисъл. Тъкмо поради тази причина авторката с ирония инсценира в книгата си играта с образите, които мъжкият поглед изгражда за жената. И разоблича със същия ироничен плам покорството на жената да приеме такива образи.
В пиесите на Йелинек Снежанка търси при седемте джуджета истината отвъд красотата, но среща смъртта в образа на един ловец. Спящата красавица попада по пътя към самата себе си само на един принц, който пък се вижда като бог и будител. Розамунда узнава, че е невъзможно да бъде едновременно жена и да съществува като мислителка и писателка. Джаки Кенеди надживява мъжете край себе си, могъществото и дори Мерилин Монро, но нейният триумф е привиден. Силвия Плат и Ингеборг Бахман, модерните икони на писателките жени, потъват в отчаяние поради невъзможността си да въздействат на някого.
В края на тома е включен вместо послеслов текстът, посветен на Лейди Даяна като истинска земна принцеса, каквато всяка жена може да бъде.


Вл.М.


Хората нямат какво да възразяват за церемониите. На тях се правят жестове, които са разбираеми за всички, но всеки ги тълкува различно за себе си. Дали поклонът на английската кралица пред ковчега на Даяна е капитулация пред онази (и заедно с това пред явната воля на хората), на която приживе кралицата не успя да стане господарка, или примирение пред по-висшето величие на смъртта, която властва над всички и дори над самите владетели? Нали на погребения човек изобщо винаги се покланя пред ковчега, а мъжете дори свалят шапка. На всички глави в църквата лежат удобно подобни шапки, някои с пера, и така всичко изглежда допълнително омекотено под всичките каменни зидове и стъкла на свода. Твърдото и крехкото, мекото. Свещта на вятъра и английската роза и зелените хълмове от песента на Елтън Джон. Наранимите тела на конете, които влачат твърдия ковчег. Някоя кола би свършила по-добра работа, но би била прекалено твърда, не би се осъществил контрастът с дървения сандък и знамето, положено върху него. Малкият бял букет с картичката "На мама". Покритите с хора меки тревни площи и площади, омекотените покрай човешките тела улици, трептящите букети пера, меките калпаци от меча кожа на гвардейците от Уелс. Дори въздухът не бива всяка минута раздран, разкъсан, а меко потрепва от филца на палката на барабана и единичния звън на камбана всяка минута.
Една жена, която още приживе бе превърната в нещо свръхестествено, сега трябва да бъде заровена в земята. Но преди да изчезне окончателно заедно с усмивката си (в своето траурно слово брат й специално ще спомене блясъка в "чудесните" й усмихнати сини очи) и русите коси - струва ми се, че тази руса коса, тази светлина, по-светла, отколкото я е измислила природата, която трябва да изчезне в земята, и тълпата, състояща се от отделни хора, които през живота си обикновено не греят, сега хвърлят още светлина, този път като онзи лъч, както специално разказват свидетелите при полагането на ковчега на Мерилин Монро (за която липсва песен от Елтън Джон), от гъстите светли кичури, които буквално извирали изпод затварящия се капак на ковчега и не можели да бъдат укротени. На кой ли архетип би могла да отговаря Даяна, който би трябвало да свърже мрака и светлината по начин, по който огромната тълпа от жалеещи, от всяка, от всеки поотделно в нея, а всъщност сам/а със самия/ата себе си, може би за пръв път става известен/а и едновременно с това добива и сила над силните? С., психиатърка, смята: Такава е Персефона, дъщерята на Деметра, която е трябвало да слезе в някакво тъмно царство (в царството на сенките, при тъмната, "безмилостна" кралица и при нейния също толкова тъмен син, където жестовете, които хвърлят сянка на стените, са по-важни от хората, които се движат или биват движени от нещо), "открадната" поради управнически причини (за да бъде самата тя оплодена и да може да продължи рода на владетеля), където да стане истинската кралица и то онази, която властва над образите, като раздава на хората умно, съзнателно, по план, така да се каже, и своя образ на малки късове, за да се оплоди дори и този образ, като хората притискат собствените си образи върху него. Някой си фотограф, някой си папарак получават нещо, някой не получава нищо, но по едно време изведнъж хайката се втурва да захапе истински, защото нали е привикнала да получава винаги нещо, поне няколко трохи от богинята. В митологията владетелката на подземния свят се сляла с Момичето (Кора), просто с момичето, което само играело ролята на Жената и накрая останало недокоснато, макар и всички да посягали към него.
Носейки пред себе си пшеничения цвят от главата, както католическият свещеник своята дарохранителница, и допълнително доказвайки собствената си плодовитост чрез образа на двама синове, тя обаче трябваше още преди смъртта си непрекъснато отново да се спуска под земята, защото плодовитостта има своите изисквания, а след плодовитостта, когато си в земята, следва просто тъмен ужас, но само за да може от това да поникне нещо. Момичето зърно, попаднало във властта на един тъмен принц (и, между другото, също на един тъмен любовник с малко несигурно, дори опасно, смъртоносно потекло - търговец на оръжие? и "съмнително" поведение), за да бъде подарен на хората вечният живот чрез неговите снимки. А нали това момиче не искаше хората да умират, заради това бе и неговата борба срещу онези земни мини, оръжията, които служат на първо място за разрушаване на меката, цивилна, "невъоръжена" плът, докато други оръжия могат да разрушат всичко останало.
Тази смърт е истинска, но тъй като една богиня е безсмъртна, в известен смисъл тя и не е истинска. Случила се е, но не може да се случи. Истинското не е действително. Тази смърт в тунела е истинска (дори и някои да се съмняват в нея и сериозно да вярват, че сега Даяна и нейният любовник са се събрали с Елвис - разбира се, и тримата живи), но дали тя е това, което изглежда? С други думи, действителна ли е? При това с "честни средства" ли е постигната? Налага се, да не е постигната сигурно с честни средства. Както светлото злато на тази коса (нали тя ставаше все по-светла) отдавна не беше вече "истинско" и не може да се докаже дори чрез съществуването на хиляди снимки и филми, а само чрез факта, че е принадлежало към едно тяло, което едновременно се отдалечаваше, беше недосегаемо, въпреки че тази принцеса много се стараеше да бъде до народа, да може да бъде "пипната", а да пипнеш някого в немския език има две значения.
Тяло, което макар наранено, почти се стопява от глад в един вид зимен сън, но след това пак, като ново изскача на повърхността на земята като цвете през пролетта и изведнъж действително се превръща в тяло в буквалния смисъл. Една принцеса, която става досегаема и, от една страна, може да запази статуса си на принцеса (инак не би заинтересувала никого, защото и ние самите не сме принцеси), а, от друга страна, отново е изгубила до известна степен този статус, защото вече не е отнесена и отскоро дори тялото й притежава долна част. Долна, която бива прободена, за да може да се види нещо, за да можем всички да видим нещо: тъмният принц не успя да стори това, той не беше любовник, беше съпруг. Но тя има едни снимки от студиото за фитнес с разтворени крака, почти гола, загърната с прилепналата обвивка на модерните влакна, снимки с бански костюм на яхтата, снимка на една прегръдка, а след това с ръката на любовника на гърба на тъмния блейзер, заснета от охранителната камера на хотела непосредствено преди пътуването към смъртта в Тунела (обратно в земята!). На това при погребението съответства знамето на Бъкингамския дворец, което, за пръв път в историята, е показано точно в подходящия момент и се спуска меко надолу като роклята на стриптийзьорка. Това означава, че всички обвивки трябва да паднат, защото всеки иска да знае, а заради това и може да узнае какво има там отдолу, отзад.
Значи е истина, както казват, не само това, които виждаме, истина е и когато се каже нещо, съвпадащо с онова, което виждаме. В образа на тази жена обаче всеки можеше да види нещо различно и затова за нея се твърдяха хиляди неща, всяко от които беше истинско за този или онзи, макар тези неща най-често да си противоречаха. Значи, за всекиго нещо, което се казваше, беше вярно, макар и самото нещо всъщност да не беше вярно. Това идва може би оттам, че тази принцеса не беше изцяло тук, не беше изцяло "от този свят", но и никога всъщност не беше далеч, може би защото никога не беше пристигнала, макар да бе фанатично "посрещана" от хората и едва когато се оттегли от света, всъщност се върна, така че всеки да може да запази у себе си парче от нея, от нея, която дълго време не искаше да задържи при себе си дори своята храна. Във всеки случай всичките нарушения на реда (дворцовият церемониал, бракът и т.н.) при тази принцеса бяха изкупени чрез придобитата възможност за най-големия безпорядък, тоест чрез възможността да бъде естествена и заедно с това обратното - чрез възможността за най-голям ред, защото ги има тези снимки, снимки, снимки, които човек може да изреже, да събира, да лепи, да прибере, всеки според своя собствен създаден ред, макар и малък. Сякаш за предметите, сякаш за живота може просто да се правят планове, макар и не чрез разума. Заради това и ние си позволяваме липсата на разум, докато тази жена лежи на някакъв остров под някакъв малък хълм, защото нямаме възможност да погледнем към нея (хълмът, островът остават недостъпни), но в края на краищата и не може да очакваме разбиране за това. И можем да понесем като истина единствено онова, което отговаря на собствените ни представи.
И така ние се превръщаме в принцеси, както каза висшият духовен сановник на сватбата на Чарлс и Ди (на този ден ние всички, както говорят, поне за себе си, ако не за някого другиго, можехме да бъдем принцове и принцеси), защото имаме като повод снимките й, но като на принцеса, която винаги само ни скрива зад себе си, колкото повече се стараем да проучим сами по-точно какви всъщност бихме желали да бъдем. Но във всеки случай не и мъртви. В това отношение ни се ще да имаме повече време пред себе си.

Елфриде Йелинек
Превел от немски Владко Мурдаров