Интелектуалецът-художник
Простор, 1972

7 октомври 2004, НХГ. Тържествено се открива ретроспективната изложба на Иван Кирков. Самата изложба не се вижда, естествено, защото залите на двореца гъмжат от публика, телевизии и репортери. Директорът на галерията Борис Данаилов и кураторът Филип Зидаров изтъкват приноса на художника за разчупването на догматичните ограничения в българското изкуство в самото начало на 60-те. Кметът на Асеновград чете поздравителен адрес. Художникът слуша всичко това с подобаваща сериозност и в един момент внезапно се усмихва, сякаш чул несъвместимо със себе си прекалено тържествено определение. Това е от усмивките, които обикновено се описват като "обезоръжаващи", а всъщност е непосредствена и много заразителна - не можеш да не й отговориш.
Виждала съм я многократно през годините, срещайки хора, за някои от които не съм и предполагала, че познават Иван Кирков. При самото споменаване на името му те също така изведнъж се озаряваха и започваха да разказват: "Срещнахме се с него еди-къде си...", "Имах възможност да го гледам как рисува...", "Веднъж говорихме за...". Следваше някаква доста банална и незначителна случка, и още докато говореха, те видимо се смущаваха, че разказът въобще не може да опише преживяването. Разбирах ги напълно. По същия начин и аз съм запомнила един разговор за Маргьорит Юрсенар от средата на 80-те. Вероятно съм обсъждала с десетки хора любимата си писателка, но именно този разговор се е оказал за мен уникално и неописуемо събитие...
Това може би обяснява как през всичките тези десетилетия Иван Кирков присъстваше като легендарна фигура в артистичните среди, без практически да се явява "в светлината на прожекторите".
-----
Разгледах изложбата два дни по-късно, вече на спокойствие. Тази живопис изисква особено съсредоточаване, без да го налага обаче. Ето, започнаха нюансите - още тук, с разликата между "изисква" и "налага", която е същностно важна при всяко общуване. В единия случай имаш борба за надмощие, в другия - избора да се вгледаш, да участваш, да се впуснеш в разговора със своите мисли, познания и сетива, свободно прескачайки между история и настояще.
Живописта на Иван Кирков от края на 50-те и началото на 60-те за мен е история, известна главно от специализираната литература. "Градина" (1962) неизбежно ми припомни бурните обсъждания, публикувани тогава в сп. "Изкуство", и критичните бележки, на които се дивях като студентка. Според една от тях художникът е нарисувал главите на разхождащите се в парка по същия начин, по който е направил и главите на бюстовете-паметници наоколо. Което, кой знае защо, се е възприемало като възмутително отклонение от... изкуството. Никак не можех да разбера какво в тази камерна, семпла и ведра картина, с четлива структура и композиционна простота, е предизвикало толкова бурни реакции. С две думи, не можех да разбера нейната преломност.
Естествено, знаех достатъчно много за култовия период и социалистическия реализъм, чела съм и други обвинения в отклонение от класово-партийните критерии, които от дистанцията на времето изглеждат нелепи и смешни. Давам си сметка, че тогава са били страшни. Но като всяка лично непреживяна история, мога да имам само бегла представа за дълбокия й драматизъм, докато разглеждам следите от нея, т.е. картините на Иван Кирков в НХГ.
"Почивка" (1960) например - млад мъж пуши цигара, зачел се в нещо на масата пред него. Делнична и незначителна ситуация, изведена в неатрактивен черно-бял "колорит". Но историята напомня за себе си: става дума за интелектуалец, представител на презряната от стереотипите прослойка, търпяна като необходимо зло в работническо-селското класово общество, устремено към светлите бъднини на комунизма. Това, което днес се явява просто интимен сюжет, призоваващ към съответното съпреживяване, навремето, предполагам, е било стряскащо предателство към колектива и типажа.
Разбира се, не можех да позволя на историята постоянно да ми се меси. В крайна сметка гледах реални картини в реално време и исках те да ми въздействат именно сега. Да разчитам например състоянията на фигурите в "До морето" (1961): рибар чопли нещо по въдицата си на пясъка, вляво самотник на носа на лодка е вгледан философски в морето, вдясно гърбовете на влюбена двойка издават настроенията им - тя, възторжена, е вдигнала волно-безгрижно ръце, той, скептичен, търпи това, защото я обича... Да се наслаждавам на семплата композиция и лаконичната стилизация, които някак си успяват да пресъздадат безброй емоционални трептения. Или пък на същностни дълбини на характера, както е в портретите на Илка Зафирова (1965) като еманципирано модерна млада дама, на деликатно-ексцентричната Леда Тасева (1963), на хамлетовски вглъбения Константин Павлов (1962), на иронично-реактивния Рангел Вълчанов (1962) и т.н., и т.н.
-----
При откриването Филип Зидаров спомена за илюстрациите на Иван Кирков към фантастичните разкази в сп. "Космос", с които е израснал в прогимназията. Помня ги, защото това вече е и моята история. Мощните причудливи пространствени структури, устремените в безкрая форми и лъчения, говорещи за необята на вселената, имат сякаш своето живописно продължение в картини като "Трус", "Залпът", "Разрив" от 1977. Понякога въплъщават човешки спомени, представи и преживявания - като например в "Детство" (1978), а понякога котешки - малката "Котка" от същия период се явява сама по себе си вселена, чиито части на тялото надничат сред космически синьо-сиво-лилаво-черни простори с жълто-оранжеви избухвания...
В това десетилетие пак надвисва сянката на историята. Самотна човешка фигура броди в лабиринт, гледа през прозорец, който се явява рамка; самата фигура става част от рамката. Това е образ на друго време: на видими граници и невидими стени, на клаустрофобично тясно пространство - колкото да дишаш, което все повече се смалява и парализира, а и на тягостното усещане, че това се случва не без твоето съучастие. (Къде ли остана праволинейната откровена диктатура на челичния юмрук?..) Самата гледка на "Сизиф" (1980), опитващ се да преодолее неимоверната тежест на собственото си тяло, оказало се част от сковаваща металносива хладна рамка, е болезнена. Съвсем буквално и за мен, защото вече става дума за лично преживяно и от моето поколение минало.
На усложнените ограничения на този период Иван Кирков противопостави артистичното разнообразие на картините си... Момент, ще каже някой, нали точно краят на 70-те и началото на 80-те бяха времето на прокламираното "многообразие от стилове и почерци". То беше обект на особена гордост от страна на властта: доказваше, че догматизмът на култовия период е окончателно преодолян, символизираше свободата, дадена на художниците, и беше постоянно демонстрирано в общите художествени изложби в столицата и страната. Да, именно, свободата беше дадена - всеки беше свободен да се вгради в системата, да напредва в йерархията по установените коловози, да попадне в списъка за откупки, да заеме позиции в държавни комисии и СБХ, да се превърне в утвърден художник, после в "заслужил", после в "народен"... За целта беше важно художникът да си изработи свой собствен стил - лесно различим набор от изразни средства, който да го откроява в ОХИ-тата. Придържането към този стил в продължение на две-три десетилетия му гарантираше горепосочения напредък. И повечето го правеха, саморепродуцирайки се с години, съзнавайки или не трагичната алтернатива. А тя беше кристално ясна, както се казва - извън системата не съществуваш като художник.
Иван Кирков така и не формира подобен "стил" - омръзвал си, когато работи в едно направление. В НХГ виждаме как не си омръзваше през 70-те и 80-те: метафизични, реалистични, абстрактни, сюрреалистични, декоративни, многофигурни и сложноцветни, лаконични и плоскоцветни, въобще всякакви картини. Например загадъчната "Памет" (1975) - самотна бяла маса на морския бряг с каменен бюст на матрона върху нея и платна на яхти в далечината. Близо до нея е "На сянка" (1975) - наситеносини фигури са се приютили под тентата на кафене в оранжевозноен летен ден. "Диско Венера" (1979) проглушава ушите и очите с енергичната си неонова цветност. "Нежност" (1979) показва малка тъмночервена сфера, прислонена до ръбовете на скала в безкрая на черно пространство. "Пране" (1980) - с почти карикатурно пристъпващи фигури с черни ленти на очите. "Лунна нощ" (1984) - сложни отражения на тънък сърп в нюансирания мрак на пейзажа. "Алиби" (1988) - риза без съдържание и истинска безопасна игла, забодена в платното...
Не мога да опиша всичко, а и едва ли е нужно. Важното е, че със своето "разностилие" Иван Кирков оказа влияние в периода, което все още като че ли не осъзнаваме достатъчно. Факт е, че с простото "да не си омръзне" той отстояваше свободата си в изкуството - възглед, който бе много различен от тогавашната идея за просперитет чрез изкуството. Но това засягаше не само собствения му артистичен път, а и този на околните - колеги, публика, студенти. Неговият клас в Художествената академия в началото на 80-те нарасна неимоверно поради това, че твърде много бъдещи живописци искаха да бъдат в него. Знаеше се, че този професор няма да ги формира по свой образ и подобие, няма да потисне собствените им нагласи, няма да ги направи свои волни и неволни плагиати. А и как би могъл, след като самият той се променя непрекъснато... Знаеше се също, че неговият преподавателски метод е по-скоро този на събеседник, отколкото на учител - което само по себе си е изкуство от висша класа. Свободата да си различен и постоянно любопитен към всичко на света, да научаваш и да опитваш, да опитваш и да научаваш, да търсиш за всеки обект уникалните, свойствени само за него изразни средства, да преодоляваш като на шега всякакви граници (защото ако е на сериозно, просто няма да успееш) - това са част от "уроците", които художникът Иван Кирков разпръскваше радиално около себе си в цялата артистична среда.
Подготвяйки я впрочем за последвалите предизвикателства във втората половина на 80-те. Струва ми се, че именно възгледът за свободата в изкуството, изразен в творчеството на Иван Кирков, е поне донякъде в основата на възникналите тогава "неконвенционални форми" - хепънинги, инсталации, обекти, видеоарт и прочее, които от средата на 90-те станаха неразделна част от съвременното българско изкуство...
-----
Историята все пак успя да ми се наложи. Колкото и да упорствах да общувам само с картините, тя използваше и най-малкия повод, за да ме затрупа с обобщенията си. Или пък с въпроси от типа: как ли следващото поколение, за което всичко това е лично непреживяна история, възприема днес тези творби? Дали сетивата му, атакувани постоянно от толкова много агресивна образност и в изкуството, и в живота, са все още чувствителни към живописта? Е, не, стига толкова, не ми се мисли нито исторически, нито поколенчески - това настройва мрачно. Искам да продължа да общувам с картините. Те предлагат много по-интересни теми и въпроси, някои от които ме вълнуват от години - защо например твърде интелектуалният "Работник" (1971) е бос... И със сигурност не искам дебеланката с рокля на едри жълти точки, съзерцаваща морето в "Простор" (1972), седнала на традиционна черга и с троянска стомна до задника, да продължава, макар и неволно, да ми препречва хоризонта.

Диана Попова



Ретроспективна изложба на Иван Кирков,
Национална художествена галерия
7 октомври -
7 ноември 2004