Литературен диалог за 90-те,
Лора Шумкова: След тежка и продължителна пауза през юни 2004 излезе новият брой (1-2 за 2004 г.) на сп. "Език и литература", посветен на "Най-новата българска литература 1989-2001".
Ангел Игов: Условно можем да говорим за "литературата на 90-те" - период, който явно вече се опитваме да дистанцираме и обгледаме.
Лора Шумкова: Темата на броя обхваща около половината книжка: 17 критически текста, подхождащи по различен начин и с различни амбиции към най-новата българска литература. От предговора на главния редактор Светлозар Игов разбираме, че поканените са били повече, но по различни причини някои от тях са отказали. С тази книжка "Език и литература" прави сравнително успешен опит за преодоляване на т. нар. "лоша обозримост" на българската литература от последните години. Инициативата заслужава поздравления, още повече, че главният редактор е пожертвал собствената си позиция в името на максимална обективност, дори в подредбата на текстовете. Поздравления заслужава и осъвремененият дизайн на корицата.
Ангел Игов: За съжаление, малко от поканените автори са подходили достатъчно отговорно. Някои са рециклирали стари текстове (в един случай - отпреди десет години!), втори са отбили номера с няколко бегли щрихи, а трети са се впуснали в онази колоритна псевдо-публицистика, гарнирана обилно с лични нападки, в която обикновено прелива говоренето за българската литература. Да вземем текстовете на Минко Бенчев и Юлиян Жилиев. Първият впряга цялата мощ на някакъв чудат вазовско-благоевски език, за да сипе със староконгресен гняв хули по "младите"; вторият пък откровено дезертира от темата и се заема да разнищи "Речника на новата българска литература" от 1994, главно като цитира стихове на Матей Шопкин. И двете статии са забавни по своему, но мястото им в такъв един сборник, както и принадлежността им към литературната критика, остават под съмнение.
Текстовете на Бенчев и Жилиев демонстрират една обща черта на мнозина от българските литератори: каквато и да е заявената тема, те винаги си баят едно и също - гръмовни проклятия срещу набелязаните врагове или общи лафове за постмодернизма и осемчасовия работен ден. Вместо за литература се говори за паралитература: сбирки, заседания, скандали... В тази ниша донякъде се вписва и статията на Пламен Дойнов, но тя поне дава ценна информация и е написана на високо ниво.
Лора Шумкова: На мен лично текстът на Пламен Дойнов ми беше много интересен и като литературноисторическо есе, и като поглед "отвътре" към българските дебати за постмодернизма, в които сам авторът е активен участник. Тези дебати са една от характеристиките на десетилетието; показателно е, че голяма част от обзорните статии в броя по един или друг начин се докосват до тях. При цялата си излишна в случая обстоятелственост и апологетичност, Дойнов казва важни неща, например формулира разграничението между постмодернизъм и постмодерни текстове, от една страна, и постмодернисти, от друга; опитва се да дефинира постмодерните техники и похвати в българската поезия. Статията на Дойнов добре (се) допълва (от) най-теоретичния текст в броя - "Постмодернизъм и палингенеза. Ситуации на 90-те" от Пламен Антов, не само заради общата теза, че онова, което се е случило в българската литература през 90-те, е българският постмодернизъм.
Ангел Игов: Статията на Пламен Антов е личният ми фаворит - трудна, претенциозна, но действително задълбочена; при това Пламен Антов е комай единственият, който се опитва да очертае някакъв сюжет в литературата на 90-те и защитава тезата си убедително. Важни са и текстовете на Амелия Личева, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев.
Лора Шумкова: И тримата се опитват да изведат тенденции и характеристики на 90-те. Общ проблем обаче е, че не успяват да преодолеят амбивалентната си позиция на автори, редактори, критици и теоретици (типична на 90-те), която ги принуждава да се колебаят между дескрипция и прескрипция. Друг общ проблем е, че разчитат читателят да познава предишните им критически изяви, тук по-скоро допълнени, отколкото обобщени. Това се отнася най-вече до Йордан Ефтимов, който редовно публикува в "Демократически преглед" годишни литературни обзори. Във "Фигурата на 90-те" той мисли 90-те по-наедро, търсейки репрезентативните жанрове, автори, произведения. Едно от най-големите достойнства на статията му е вниманието към (кризата на) литературните институции и начина, по който българското общество гледа на литературата. За него например (не)случващото се в критиката се оказва по-важно дори от случилото се в поезията. Модернистичната назидателност и неумерено фигуралната стилистика обаче разпиляват посланията на този интересен и задълбочен текст. Бойко Пенчев и Амелия Личева са пределно стегнати и лаконични. Личева формулира шест основни тенденции на 90-те, които надхвърлят рамките на литературата: европеизирането на българската хуманитаристика, заличаването на границите между литературознанието и културологията, безсилието на литературата да култивира език, който да стане нужен на хората, появата на нови литературни издания, катастрофата в превода, налагането на женското писане. Пенчев пък структурира българската литература от 90-те чрез три основни опозитивни двойки: ученост и автентизъм, строгост и сантимент, иманентни срещу трансценденти. И двата текста биха спечелили от допълване с емпирика.
Ангел Игов: Според мен тези три текста добре се допълват един друг. Статиите на Борис Минков и Георги Цанков също не са лоши, но проявяват друга слабост на съвременните обзори: изливат се безразборно купища от имена, без да се търси нещо общо между тях, не се открояват тенденции и само в отделни случаи се уточнява какво, аджеба, пишат тия хора. Но иначе Георги Цанков впечатлява с наблюдателността си: от окото му не се изплъзват ценни автори, които за повечето критици сякаш не съществуват, като Николай Гроздински например. Борис Минков пък смело акцентира върху нечистоплътността в българския литературен живот и политическо-кадровата основа на разместването в йерархиите. Литературата на 90-те не е политизирана в традиционния смисъл, но са политизирани писателите - и този факт влече след себе си редица абсурди. "Старите" от Съюза обикновено се припознават като "червени"; "младите" в Сдружението - като "сини". Това изкуствено политическо разделение води до парадокса, че постмодернизмът в България се възприема като "син" и "десен", при все че в основните му практики (деконструкцията на канона, разкрепостяването на езика, бунтът срещу йерархиите) безпогрешно се разпознава радикално левичарство. Проблемът не е в съществуването на политическа характеризация, а в това, че политическите етикети се лепват по примитивна аналогия: ако ти си "червен", то и текстовете ти са "червени".
Лора Шумкова: Партийната оцветеност прозира в доста от обзорните текстове. Например Амелия Личева поставя като задължително условие за европеизирането на българската литература (и съответно - за повишаването на качеството й) "политическия ангажимент", като има предвид "ангажираност с европейската културна традиция, със свободата и с ценностите на гражданското общество" - все клишета от реториката на партията, с която Личева е лично ангажирана.
Ангел Игов: Подобна прескриптивност ни отвежда към един друг период от българската история, с който въпросната партия едва ли би искала да се идентифицира. Но примитивната политизираност е за мен един от трите сюжета, с които ще се запомнят 90-те като период в българската литература. Вторият е традиционният за литературата ни сюжет на противоборството между "стари" и "млади", като този път старите са "(соц)реалисти", а "младите" - "(пост)модернисти". Това е нашироко очертано в статиите на Пламен Антов, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов; нека само допълним, че българският постмодернизъм обикновено се мисли като избуял спонтанно на бунтарската почва от ранните "демократични" години, а се забравя за автори от 80-те като Златомир Златанов и Симеон Янев.
Лора Шумкова: Постмодернизмът в България, така излиза и от книжката на "Език и литература", започва през 80-те в университетите, продължава в началото на 90-те като дебат между в. "Култура" и "Литературен вестник" и, струва ми се, си остава свързан с теоретичните копнежи по български версии на феминизма и деконструкцията. Един от ефектите на раждането на постмодернизма в аудиториите е преплитането на жанрове и езикови практики. Много от авторите на постмодерни литературни произведения (не само в България) са университетски преподаватели. Достатъчно е да отбележим, че 12 от 17-те критици в броя са и поети и/или белетристи. Тази литературна енциклопедичност е една от характеристиките на десетилетието (да си спомним, че до началото на 40-те се е смятало, че на един университетски преподавател не подобава да пише поезия). Пламен Дойнов я нарича "академичен постмодерн", а във връзка с това Христо Трендафилов говори за "асистентска поезия".
Ангел Игов: Ако 90-те наистина свършиха, то дали е свършил и българският постмодернизъм? Рано е да се каже, особено при положение, че той се изяви предимно в поезията, докато в прозата постмодерната "реколта" е доста слаба. Характерните теми и сюжети на Калвино, Кортасар и Остър пробягват през "Естествен роман", но никой не се зае да ги разработи. Това предстои - но не вярвам да предизвика сензация. В световен план постмодерността е поставена под въпрос - имаме си нов логоцентричен проект, пореден опит за универсализация на разнокултурното човечество. Кризата на постмодерността неминуемо ще стигне и до нас. Тук е мястото да се отбележи, че в редица от текстовете в "Език и литература" (тези на "консерваторите") присъства бодряшката вяра, че постмодернизмът е едно таквоз модно увлечение, което за щастие скоро ще отмине и после пак ще си пишем спокойно за селото с димящите комини и за общочовешките ценности на чичо Пенчо. За добро или за зло, постмодернизмът вероятно наистина ще отмине, но при всяко положение ще остави след себе си културната ситуация променена. Независимо дали се самоопределя като постмодернист или традиционалист, като седесар или партиец, чичо Пенчо вече няма да е същият.
Лора Шумкова: Христо Трендафилов дори заявява, че "българското здравомислие и подсъзнателна православна консервативност търпят експерименти и моди не повече от 10-15 години", което според него означава, че соцлитературните жанрове и стилистики всеки момент ще се завърнат на бял кон. Не толкова откровено тази вяра в здравите традиции се споделя и от други автори в броя, предимно неживеещи в София. В техните текстове се забелязва и усещане за изключеност от литературния живот, някаква безнадеждност на периферията, която си има специфични (непризнати) автори, издания и ценности. Това е видимо в статиите на Сава Василев (който специално акцентира върху софиоцентризма), Иван Сухиванов, Христо Трендафилов, Владимир Янев, личи дори - макар и в по-малка степен - у Борис Минков.
Ангел Игов: Софиоцентризмът е следствие от третия сюжет на 90-те, който е на практика засегнат във всички статии от списанието. Йордан Ефтимов го нарича "криза на институциите", а Бойко Пенчев - "смъртта на текста"; бихме могли да го кръстим и "смъртта на читателя". Детайлите са до болка познати на всички: гилотинирана критика, хаос в книгоиздаването, несъществуващ литературен пазар, медийна некомпетентност. С две думи, няма го читателят. Част от причините можем да търсим в липсата на отработени пазарни механизми; затова и темата за литературните деветдесет изглежда неотделима от темата за книгоиздаването и литературния пазар. Но и самите текстове проявяваха склонност към самозатваряне в някакво вътрелитературно пространство, от което потенциалните читатели слабо се интересуват. Писатели като Фаулс и Остър постигат тиражите си не с интертекстуалността и постмодерната си тематика, а по-скоро въпреки тях: като прилагат на практика бленувания от Джон Барт синтез между ниското и високото, между четивното и елитарното; онова, което Лодж нарече "естетически компромис" и което е направено като по учебник в романите на Еко. У нас на практика този синтез, този "компромис" отсъства. Вместо него получихме едно като че ли самоцелно разноезичие, едно "академично хулиганство", което позволява да се говори за Хайдегер на езика на Мишо Шамара (и обратно), но не довежда нещата по-далеч. То може да шокира или да забавлява, но не и да преодолее бездната между езиците; то е зевгма, не метафора.
Лора Шумкова: Един от елементите на този сюжет е отказът на критиката да изпълнява ролята на посредник между автора и читателя. В доста от статиите присъства тезата, че оперативната критика е заменена с рекламна, че е подчинена на групови и приятелски интереси. Както вече стана дума, груповщината е акцент в статията на Борис Минков, тя е и в основата на усещането за софиоцентризъм на българската литература, може би затова софийските автори й обръщат по-малко внимание. Другият проблем е писането на критика заради самото писане - желанието да се експериментира с нови дискурси и стилистики, с нови форми, да се "освободи" и "разчупи" критиката след догматизма на "45-те години". Йордан Ефтимов припомня в статията си успешните експерименти на Ани Илков и по-младите критици от "Литературен вестник", заиграващи с дискурса на рецензираното произведение.
Ангел Игов: Важно беше езикът на критиката да се разчупи, но защо това трябва да е самоцел? Стигаме до текста на Цветанка Еленкова, който се изкушавам да нарека "нонсенс-критика".
Лора Шумкова: Този текст илюстрира нещо, което, следвайки Пламен Дойнов, можем да наречем "опоетизиране на критиката" - включително буквално, чрез включването в текста на едно стихотворение от авторката. Но и този текст, и по-рационалният на Владимир Шумелов, и други от включените в книжката статии са примери за типичното за 90-те самовлюбено затваряне на критиката - чрез непреодолима метафорика и/или непреодолима наукообразност - за читатели извън непосредствения естетически, академически или приятелски кръг на критика. Това не е заболяване само на "младите" и "постмодерните": безкрайните жалейки по "изконно българското" и "натуралните дарования", макар по-достъпни, са също толкова недиалогични и критически неефективни.
Ангел Игов: През 90-те българската литература се затвори в себе си както на текстуално, така и на екстратекстуално ниво; и това доведе залегналия дълбоко в нея провинциализъм до махленскост, парадоксално маскирана като отваряне към света. Българският постмодернизъм успя да деконструира културните йерархии, но само дотук. Проблемът идваше от изключително стеснения рецептивен хоризонт на текстовете: имплицитните читатели бяха главно колеги, приятели, съмишленици и тук-таме по някой "враг", който трябваше да бъде жегнат или скандализиран. На този стеснен рецептивен хоризонт се дължи това, че българският постмодернизъм се задоволи да руши канони, но не и да търси синтез на жанровете и езиците. Все още чакаме такъв синтез, който да предизвика и съответния читателски интерес извън литературно-академичните среди. Дори ми се струва, че най-новата литература дава заявка тъкмо за това. Можем да очакваме, че тази литература ще е по-четивна, по-достъпна, в известен смисъл дори по-"комерсиална"; мисля също, че можем да очакваме и изместване на центъра на тежестта от поезията към прозата.
Лора Шумкова: За такова изместване вече се говори и според мен то също е част от "комерсиализирането" на литературата. Представям си, че българската литература през следващите години ще е по-комуникативна, което вероятно ще означава отказ от някои външни ефекти, особено в критиката и поезията. Тя би могла да е по-ангажирана със съвременността, не толкова като "роман на съвременна тема", а по-скоро отваряйки се към медийното, визуалното, музиката, пърформанса, интернет (въпреки скепсиса на Йордан Ефтимов), който според мен ще замести част от специализираните периодични издания.
Връщайки се към 90-те, броят на "Език и литература", посветен на най-новата българска литература, като цяло дава сравнително балансирана и цялостна панорама. Никой от авторите обаче не успява да удържи баланса в своя текст. Показателна е включената анкета за най-големите автори от периода. Имената на челните места са очаквани, за читателя на софийските издания за култура това са представителните автори и книги на 90-те. Но повечето от 17-те критически "обзора" акцентират върху други имена или върху същите, но в други съотношения, а анкетата в крайна сметка потвърждава изградени стереотипи за десетилетието. Това вероятно е един от признаците, че 90-те са вече в историята, вече са история, готови да получат свой канон.

Август 2004

или как първото десетилетие на ХХI век чете последното десетилетие на ХХ век, разлиствайки една сюблимна книжка на сп. Език и литература
(1-2/2004).