Проф. Антон Диков
(1938-2004)

Беше своеобразен символ за стабилност - внушаваше я със свиренето си, с поведението си, с репертоара, в който като водеща нишка преминаваше музиката на Бетховен. Кариерата му бе изградена с удивителна последователност и замах - от ранните изяви на талантливото дете, през многобройните награди на международни конкурси, концерти и записи с най-големите български диригенти, успешни турнета; после дойде и преподавателската работа в Музикалната академия, майсторските класове по света (Япония, Корея, Франция), участия в авторитетни журита. Едно плавно и сякаш нераздирано от осезаеми противоречия и сривове движение през годините. "При него няма нищо случайно - казваше за него не друг, а известният с прецизността си Добрин Петков, с невероятно силна и вярна мисъл натрупва огромни, неопровержими в своята логика звукови кули."
Изгради за себе си строг, почти графичен образ. Свиреше трудни, големи произведения - такива, към които малцина у нас посягаха: бе първи изпълнител на Бетховеновата "Хамерклавир" в България, на концертите от Барток, голямата Фантазия от Шуберт, сред предпочитаните му автори бяха Бах и Брамс. Понякога ни изненадваше с неочаквани романтични пориви - Шопен, Шуман... Държеше много на българската музика - Веселин Стоянов му повери своя Трети концерт, осъществи премиерата и на концерта на Марин Големинов, Панчо Владигеров високо го ценеше, в репертоара му беше и концертът на Димитър Ненов, музика от Лазар Николов.
Какво ли му е коствало това - да поддържа създадения още от млади години авторитет, да не допуска пукнатини във вече оформения облик? Не обичаше да приказва, държеше на дистанцията, не беше сред охотно споделящите и още по-малко - сред вайкащите се. Колцина, например, знаят, че неговият Барток интеграл (концертите), записани със Софийската филхармония и Димитър Манолов и издадени от "Хармония мунди", бе преди години събитие, което така и не получи подобаващия отклик тук, у нас? Кой знае, че компактдисковете с Бетховеновите концерти, великолепно изпълнени заедно с Константин Илиев и издадени също от чужда фирма, въобще не са стигали до българския пазар? Но за Антон Диков позата на огорчен не бе присъща. Не напусна родния кораб (макар че можеше). Казваше: "Не мога да си представя света без моята Витоша". И не преставаше да работи. Сега е наш ред да поработим. Защото му го дължим. И защото ни завеща достатъчно много свои записи, които трябва не само да помним, но и да припомняме на всички идващи след нас, които не са имали щастието да усетят на живо силата на този чудесен български пианист.


Юлиана Алексиева