Почина общественикът

Йосиф Петров.

През 1982 той беше написал стиха "Аз казах вече на светът / каквото трябваше да кажа". Версификаторският порив обаче го бе подвел: Йосиф Петров доживя падането на "властодържеца-деспот" и връщането на земята на "обезземления народ". Нещо повече - той бе почетен председател на VII Велико Народно събрание и носител на орден "Стара планина" (I степен) за "извънредно големите му заслуги към Република България в областта на литературата".
Заслугите на Йосиф Петров към литературата са по-скоро проблематични, но съдбата му е красноречив разказ за българския ХХ век.
Йосиф Петров (1909, Чирен, област Монтана) протестира чрез рими срещу насилието още през 30-те години в стихотворенията "Април 1925", "Тъжовна пролет", "Дни", "Селска орис"... През 1939 излиза стихосбирката му "Родна земя". От 1933 е член на БЗНС. Между 1937-1942 работи като учител в София и Бяла Слатина. Хумболтов стипендиант в Германия (1942-1943). Директор на занаятчийското училище във Враца (1943-1945). Чиновник в Министерството на земеделието (1945-1948). По това време написва книгите "Под развети знамена. Стихове" (1944), "Селски и войнишки хуморески" (1945), "Босилкова китка. Народни мотиви" (1946), "Оранжева земя. Стихове" (1947), "Чорапът се разплита. Комедия" (1948).
Образцов земеделец, през 1944 г. Йосиф Петров възстановява Земеделски младежки съюз във Враца и става околийски и областен председател. През 1945 на конгреса на опозиционния ЗМС той е избран за член на Управителния съвет и за негов секретар, по времето на председателя Никола Петков. След 1947 Петров е изключен от земеделската писателска група.
Тук настъпва големият поврат в живота на Йосиф Петров - след унгарските събития (1956) той е въдворен на о. Персин край Белене, където престоява до 1959.
Едва през 1990 излиза книгата му "Вик от каторгата", съдържаща, освен интимна и битова лирика, и 32 стихотворения от Персин, които поради невъзможността да бъдат записани са запаметявани денонощно от своя влюбен в литературата автор.
В лицето на Йосиф Петров днес се разделяме с част от неизтощимия колорит на миналото столетие.
Вечна му памет!


М.Б.