Майсторски студентски филми
От 32-те заглавия в студентската програма на тазгодишната "Златна ракла" поне половината си заслужаваха гледането. Макар да я има едва за втори път, тя очевидно внася свежест и предлага качество, далеч над обичайната ни представа не само за "Първи стъпки", а и за професионално кино.
"Бандити" на Заза Русадзе (Школа за филмово и телевизионно майсторство "Конрад Волф", Германия) е документален филм за това, как през 1983 седмина младежи (актьори, лекари, художници) - деца на "цвета на интелигенцията" в съветска Грузия, отвличат самолет, за да избягат на Запад. Споделят идеята си само с един свещеник, който не ги предава. Замисленото като авантюра скоро се превръща в трагедия. "Терористите", шест момчета и едно момиче, така и не разбират, че кацат не в Истанбул, а обратно на тбилиското летище, докато не ги посреща 20-минутен обстрел. Оцелелите момчета, момичето и отецът се озовават много бързо в съдебната зала. Тя получава 15 години затвор, всички останали - смърт чрез разстрел. Не помагат нито молбите на влиятелните родители, нито подписките на интелектуалци - такова е нареждането от Москва. Два месеца след произнасянето, смъртните присъди са изпълнени, без да се спази задължителният 9-месечен срок. Едва 5 години по-късно, след разпада на СССР, близките на осъдените научават, че са мъртви. И досега не знаят къде са погребани.
Във филма "герои" са майката на едно от момчетата (популярен млад актьор, участвал като дете в много грузински филми), вдовицата му (осъденото момиче, освободено през 1989, но принудено да абортира по време на следствието), дъщерята на свещеника, приятели. Интервюирани са също и пътници, които откровено заявяват, че не желаят героизиране на "терористите". Показани са и архивни кадри отпреди 1989 и след нея... За мен филмът е ценен не само защото ми носи знание за укрити неща, а заради начина, по който режисьорът съпоставя гледните точки - с мекота и разбиране, без излишен патос или ожесточение. Филмът е толкова смислен и талантлив, че спокойно би могъл да вземе награда в раздела за документално кино. Журито на "Първи стъпки" не го отбеляза.
Пълен контрапункт във вида кино е документалната мистификация "Леонард Аделт - човекът, който бяга от Бог" на Габриел Мори от Университет за кино, Аржентина (вж. "Култура", бр. 37 от 2004). Авторът разказва стегнато и с "архив" невероятната история на Леонард Аделт, който, за да се скрие от Бог, обикаля света и се измъква от заплетени ситуации със същата лекота, с която и хлътва в нови такива. Разказаното в 12-те минути е толкова интензивно, че ако се развие, би могло да се превърне в многочасова сага. И тъй като е направено изключително професионално, доказва не само уменията на режисьора да прави кино, но и оставя малко съмнение: "Ами ако е истина?" Разбира се, лицето на Бъстър Кийтън "в ролята" на Леонард Аделт дава отговор, но все пак, все пак... И този филм не "хвана" журито.
В 28-те минути на "До другия край на света" (Висша школа за дизайн и изкуство, Цюрих, Швейцария) Риса Мадоериу - дете на корейка и японец, е побрала съдбата на своето (нереализирано) семейство. Лудата любов на майката и бащата е "извън закона", защото той има жена и три дъщери в Япония. Правилата в обществото са такива, че личният избор може много лесно да бъде предрешен - мъжът остава при жена си. Любовниците повече не се срещат - до момента, в който вече порасналата Риса, отгледана от втория си баща швейцарец, прави този филм и заснема родния си баща при пристигането му и първата им среща. Носталгичното разглеждане на албуми е примесено с неловки шеги и доминирано от откровения егоизъм на бащата. Свръхемоционален по презумпция, филмът би могъл да бъде негледаемо сантиментален. Но не е.
Семейството, човекът, самотата и близостта са теми и на филма от Молдова "Антропоейдас". Олег Попеску, един от тримата му автори, бе и единственият студент-чужденец в Пловдив. При оглед на места за снимки, заедно с колегите си от Арт колежа в Молдова Сергиу Сандулеске и Артур Кукута, попадат на странно село с още по-странна баба. Те не изпускат този шанс. Така двете замислени игрални новелки се свързват с документалния филм и образуват трилогия със сложно име (в превод "Човекоподобно"). Впечатляващо е умението на младите режисьори да разказват истории, които по естествен начин се преливат една в друга. А и бабата си е истинска находка.
Брилянтна драматургия показа и немският филм "Крехко" на Сикандер Голдау. Жена загива при катастрофа и миг преди да напусне белия свят, измолва още малко време, за да се прости с близките си. С някои разговаря, други просто поглежда, но на никого не казва накъде се е запътила. Силата на този филм е в добротата му, в усещането за невъзвратимост на мига и в моментната нежност. И не на последно място - в красотата на визията, мекотата на цветовете и светлината. "Крехко" е филм за крехкостта на живота и щастието, и за крехката надежда, че отвъд ни чака още нещо.
Тази година в студентския раздел Германия определено доминираше. "Светлосиньо" на Маркус Хяг отново поставя въпроса за морала, отговорността, егоизма и отчуждението. "Де лукс" на Андре Хьорман пък е черна гротеска, заснета с усет към обрата и изненадата и с добро чувство за хумор. "Музиката на Томпсън" на Якоб Циемнки е нежна история за самота и любов. И всички те са направени професионално - чак да им завидиш.
Като цяло студентските филми представиха необичайни гледни точки и сочна кинематографичност. Доста голяма част от тях заслужават вниманието на по-широка публика, а не само на неколцината зрители в новотел "Пловдив". Няма да е лошо, ако БНТ намери начин да ги покаже. Но дори това да е утопия, слава Богу, че ги има.

Ирина Канушева