Тайни, истории, страхове

Някъде в Ирландия. Трима приятели се събират вечер в кръчмата, когато ги няма курортистите и туристите. Светът отново се е събрал в познатия ритъм на селцето. Вечерите са дълги, тежки, студени и тъмни като самотата им. Историите - познати на всички. Появата на една жена, Валери - странен, нов жител в малкото селище - раздвижва разговорите в кръчмата. Нейното присъствие, изглежда странно в света на малкото общество, където почти нищо не се променя.
Алкохолът, топлината, тя (чужденецът, идеалният слушател) развързват езиците на Джак (Владимир Иванов), Брендън (Даниел Рашев), Финбар (Ленко Гурков) и те започват да разказват историята на хората, живели в къщата, която е купила близо до яза. А сетне и своите собствени истории.
Всяка от тях разказва човешкия живот като хиперреална смес от баналност и уникалност, като яз, в който винаги водата крие някаква тайна.
Загадъчни гласове и неочаквани посещения на духове на любими хора, завръщане и почукване в тъмното, в дъжда, "духовете" на нечии чувства се появяват в историите на бачкаторите от този край.
Всичко това Иван Добчев показва, отваряйки една след друга личните разкази, водейки актьорите в тази съвсем не само ирландска, а защо не и ловешка история.
В спектакъла режисьорът видимо се интересува от загадъчното, от Радичковите тайни в ирландските истории на Макфърсън и актьорите от Ловешкия театър предано го следват.
Но представлението отваря и друга врата и тя за мен е по-интригуващата и значимата.
Пиесата на Макфърсън носи типичното за съвременната и ирландска, и изобщо британска драматургия, внимателно взиране в "обикновените" истории на отделния човек, които в драматургичния разказ са така насложени, че личният свят на инак безличния "герой" нараства и нараства, и в него отделни детайли започват да придобиват не просто централно значение, а съдбовност. Внезапно се измества оптиката. Нещо уж незначително се превръща във вселена с неподозирана ценност.
По този начин гледната точка на драматичното е радикално изместена към непознатия микросвят на съвременния субект, в който често чудовищното и баналното вървят ръка за ръка.
И Макфърсън естествено няма отговор, а само пита: Какво става с нас? Кои сме? Защо така загърбваме страховете си? Защо ни е толкова трудно да общуваме? Най-убедителна и завладяваща е в този смисъл ролята на Койна Русева (Валери), загубила детето си при злополука в училищния басейн. Вглъбена и състрадателна, тя разказва с леко стържещ глас своята история, историята на своите отношения с детето си, страдащо от страхове, които е подминавала. Най-вече мълчанието й, тихите паузи, добронамерената й затвореност, скованото вслушване над чашата вино в думите на непознатите мъже подсказваха недвусмислено колко изпълнена с тъга и страхове е тя, колко спотаени във всеки от иначе самоуверените разказвачи на истории са тайните страхове, и колко потулен е техният глас.
А тъкмо те създават новия тип констелация на една прозрачна крехкост на днешния човек, сглобен от непознати страхове и позната увереност в способността за контрол над поведението си, изправен пред собствената си безпомощност в общуването с Другия. Това е днес важната и голяма тема за всички ни.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Язът от Конър Макфърсън. Превод Анна Карабинска. Сценична версия и постановка Иван Добчев. Сценография Георги Мирчев. Участват Владимир Иванов, Даниел Рашев, Софрони Рацов, Ленко Гурков, Койна Русева. Драматичен театър Ловеч.