За ромите, деца на бог Рама

Това, за което искам да пиша, не е културно събитие, нито скандал. То е част от нашия социален живот, скрита в здрача на нежеланието да мислим обикновената, ежедневна другост.
Две години подред "Отворено общество" провежда конкурс за написване на разказ или есе на тема "Ще ви разкажа за една ромска жена". Пристигат текстове от цялата страна, техните автори са млади хора от цигански произход (ще ги наричам така, както те самите пишат за себе си, въпреки "политическата правота" на новото название роми), на възраст между 18 и 30 години. Наградени или не, всички текстове са публикувани в две поредни книжки - от 2003 и 2004 г. Нека да забравим за малко високата литературна модерност и да се вслушаме в тези обикновени, сантиментални, по-често наивни, малко несръчни, но винаги страстно написани разкази.
Най-силното впечатление, което оставят, е острото, всеобхватно, всепоглъщащо чувство за социална пренебрегнатост и етническа дискриминация. Всички текстове разказват една и съща, болезнено натраплива в своето постоянство история - историята на циганка, която преодолява презрението и присмеха на своето - на нашето, българско - общество. Като фиксирана фантазия, като възвръщащ се сън, превърната в слово, тази история поправя действителността на всекидневието, будната реалност на човека с "малоценен" произход. Освен скрития компенсаторен момент текстовете имат силен перформативен аспект; те са документ за способността да разказват - на български език и според неговата установена литературна традиция - на хора, които сами са се преборили с расовите ограничения на своята родна среда.
Що се отнася до модела на писане, най-силното ми усещане е за приказка. Искам да кажа, че във всички разкази и много често в есетата работи моделът на приказното разказване. Бихме могли да го проследим в две различни посоки. От една страна - като поетика на вълшебната приказка. Всички разкази могат да бъдат побрани във фолклорния сюжет за героя, който минава през тежки изпитания, сблъсква се с неприятели и (рядко) среща помощници, най-накрая постига (или не постига, това е поправката на по-късните авторски приказки) целта си и получава награда. Героят в нашия случай (и според темата на конкурса) е винаги циганка, изоставена или малтретирана като дете, която успява да завърши училище с отличен успех и след това (тук кулминира усещането за чудо) да завърши висше образование! Поантата/наградата на този фолклорен QUEST е възможността да намери работа (учителка или социален работник). Навсякъде доминира чудесното, вярата в някакъв съдбовен момент, в някаква щастлива случайност, която може да преобърне/поправи един тежък и мрачен живот.
Приказното, от втора страна, присъства като потребност от разказ на едно все още колективно формирано и почти ритуално съзнание. Имам предвид усещането на този, който чете, и вярата на този, който разказва, че циганката (циганският човек изобщо) е колективен човек. Изглежда, че това малцинство, затворено в себе си поради силната етническа сегрегация, е консервирало традиционни белези на патриархално-родовата задруга, характерни за българското общество като цяло от много по-ранно време. Силна йерархия в организацията на битовия живот; зависимост на младите от старите, на жената от мъжа; здраво общностно/комунално сцепление; ритуализиран социален живот; строги нравствени норми и здрави механизми за тяхната регулация... Имаш чувството, че четеш белетристика със селска тематика от края на XIX - началото на XX век. Най-силно впечатление ми направи разбирането за традицията - такава, каквато тя съществува в ромското общество, и каквато я съзнават самите автори. Нейната роля е силно амбивалентна, парадоксално двойствена: тя е затвор, защото приковава индивида в предварително предначертаните граници на "неговия" живот, и в същото време здрава опора за оцеляване (всъщност най-здравата, която може да има човек, заобиколен от заплахите на чуждия свят). Защото - нека не се лъжем - нашият свят за тези хора изглежда чужд, страшен и мръсен; текстовете са откровени в употребата на подобни понятия. От него идват лъжите, моралната зараза, всички "болести на душата".
Ситуацията ми се вижда много позната. Точно така българската белетристика от началото на миналия век описва отношенията между града и селото: разрухата на "естествения" и здрав селски (истински български) свят от заразата на мръсно-демоничния, перверзно административен, демонично неразбираем град.
Още един път искам да кажа: удивена съм от възвръщането на една социално-историческа ситуация през границите на расовите и етнически разлики, както и от способността на езика да казва по еднакви начини еднакви неща въпреки влиянието на времето, т.нар. история. А може би историята наистина е утопичен дискурс на някакви затворени групи от хора, може би човешкото време изобщо не тече в предписаната от нея последователност, логика и каузална зависимост?

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Ще ви разкажа за една ромска жена. Сборник есета и разкази. Издават Отворено общество и Центърът за изследвания и политики на жените.
Книга първа, 2003;
Книга втора, 2004;
София