Кьорфишекът досие
Около досиетата отдавна всичко е ясно. И поредното им изваждане на сергията вече у никого не буди емоция - нито положителна, нито отрицателна.
Предварително е ясно и кога ще се заговори за тях, и кой пръв ще започне, и какви са същинските мотиви зад това говорене, и каква е в крайна сметка целта... Затова казусът "досиета" обществото вече възприема като локално природно бедствие - не може да се избегне, трябва просто да се изчака да отмине...
Едно нещо обаче на мен лично не ми е ясно: защо тези, които периодични размахват байрака на досиетата, продължават да представят интереса към тях като обществен, а не като персонален? Защо се опитват да скрият (за пореден път) дребните си интриги зад "жаждата на обществото за истина"? За каква истина става дума тук? И кой се интересува днес от нея? Ако се отговори на тези въпроси, сагата с досиетата не че ще свърши, но поне няма да е декорирана с глупавите клишета "за истината въобще и нуждата от нея".
Интересът към досиетата в началото на 90-те наистина беше огромен. И автентичен. Но не поради жажда за истина. Или поне не поради жажда за истината сама по себе си. (Въобще проблемът за постигането на истината съвсем не е лесен. Още по-малко е очевиден. И никак, ама съвсем никак не е колективно преживяване.) В онези далечни времена зад всяко любопитство към митичните архиви се криеше банално битово изчисление; изчисление, директно заимствано от практиките на соц-а. Ще припомня, че по негово време съществуваше група хора, нещо като каста, която имаше статут на "борци против фашизма и капитализма". Този статут даваше не малко привилегии (битови, но и политически - свързани с кариера и т.н.) Въобще правеше живота на "борците/жертви" далеч по-приятен. Влизайки, или по-точно, не напускайки въобще тази логика, след 10 ноември населението се втурна към досиетата си с надеждата, че там (и само там - другате просто няма как да ги има!) ще се намерят следи от епични битки срещу комунизма. Така де, след като имаш досие, значи си жертва на властта, ерго, борил си се срещу нея, ерго, имаш всички качества на "активен борец срещу комунизма". А после вече е ясно - привилегии и съпътстващите ги екстри. Само че у нас този сюжет не се случи. По причини, които едва ли тук е мястото да разисквам. Привилегиите имаше, но те се получиха от други хора по други схеми; и най-малко заради т.нар. участие в борбата срещу комунизма. Горната хипотеза може и да прозвучи цинично, но при всички случаи е по-близо до действителността от поредното морализаторство на тема "истина". Защото редовите "търсачи на истината" за личните си антикомунистически подвизи постепенно разбраха, че формулата "досие" не работи, не е печеливша; и загубиха всякакъв интерес и към досиета, и към ченгета. За разлика от политическия елит, в някакъв смисъл те по-рано се отърваха от някои рудименти на комунистическия манталитет. В очите на едно малцинство досиетата продължават да бъдат "страшно оръжие", в очите на населението обаче те са си кьорфишек, от тях нищо не произлиза. Поне последните 10 години го доказаха.

Копринка Червенкова