Почит за Христо Ковачевски (1935 - 2004)
Роден и израснал в интелектуално семейство, възпитаник на реномирания Карлов университет в Прага, Христо Ковачевски притежаваше дар слово от всякакъв вид. Всестранно начетен, владеещ много добре чешки, немски и английски, той имаше непреодолимо влечение към литературата и остави цял ред чудесни текстове. Книгите, които издаде, се отличават с точен и изящен език и без съмнение потвърждават и днес изискването на един средноевропейски учен от близкото минало за изкуството да се пише красиво.
Целият творчески живот на Христо Ковачевски беше свързан с две най-важни наши художествени институции - Националната художествена галерия (от средата на 60-те) и след това в Националната галерия за чуждестранно изкуство (от средата на 80-те). Въпреки това не можем да кажем, че беше тип "кабинетен учен". Обичаше художниците, пишеше за тях, имаше сериозни изяви като художествен критик и съответните "прозрения"... Той беше истински бохем от голям мащаб - смесваше успешно и с подчертано удоволствие средите на художници, писатели и театрали, напълно в духа на вече изчезващата "стара интелигенция". Дори в заниманията си с атрибуция, установяването на авторството на дадена творба от конкретен автор или поне школа (неговата тясна изкуствоведска специалност), първо разчиташе на интуицията си. Разбира се, тази трудна и изискваща голяма ерудиция и интелектуално напрежение дейност, оставаше скрита за външните погледи.
Христо с върховно удоволствие и увлечение се занимаваше със старите ренесансови и барокови майстори и с тези от по-ново време, в зависимост от нуждите и възможностите на растящата сбирка на НГЧИ, която дължи своето популяризиране и на неговия изразен талант.
Христо Ковачевски беше първи по възраст и по стаж от третото поколение български историци на изкуството - колеги със завършено висше образование по специалността и то главно в чужбина, за разлика от предшестващото, чиито представители влязоха в изкуствознанието през критиката, без първоначалната солидна хуманитарно-историческа подготовка, която дават университетите. И тъкмо Христо първи трябваше да се адаптира към българските условия и обществени потребности: да остави по-назад мечтите за сериозна научна дейност и да отдели твърде много време на критиката и на популяризирането на изкуството от различни епохи и краища на света. Напълно естествено той стигна до идеята да преведе емблематичната популяризаторска проза на Керам "Богове, гробници и учени", след това и на неговата по-късна "Последният американец"... Не само този интелектуален опит, но и същността му на особено комуникативен човек му позволиха да напише с успех първите си монографии за Караваджо, за епохата на Куатроченто в Италия и особено "Светът на картината". И така до, надявам се предпоследната, посветена на изображенията на Богородица от различни епохи и от няколко културно-исторически области. Пиша - предпоследна, защото не съм сигурен коя от идеите на Христо за следващата му книга е осъществена в по-напреднал стадий. Но съм сигурен, че в тези проекти житейският опит и натрупаната интелектуална енергия биха ни изненадали. Може би има начин тези последни текстове да бъдат събрани, оформени и издадени.
Обичлив, достъпен, обичан и общителен, Христо запази докрай своята изострена чувствителност, впечатлителността си и умението да приема и предава на другите интелектуални и емоционални амплитуди. Той беше ярка, неповторима личност със значимо присъствие в българската художествена култура през няколко десетилетия... Поклон!

Димитър Г. Димитров