Въпреки принудителния контекст

Новият "моден крясък" в афишите на домашните ни оркестри са "концертните теми", изведени в няколко реда в началото на афиша. Този подход към концертната програма съществува много, много отдавна по света; той не е нещо ново, невиждано. Но с начина, по който идеята се влага на българска територия, отново се приближаваме към симпатичния човекоподобен вид, прочут със способността да подражава така усърдно, че самото подражание се превръща в чудесна карикатура. Например заглавието на концерта на филхармонията от миналата седмица е достойно "за четката на Мона Лиза". Ще го изпиша с удоволствие: "Музика, ти божествена. България и Австрия поздравяват света". Към него е добавено: "70 години от рождението на Васил Казанджиев".
Според мен, за да се оползотвори напълно концертът, можеше да се добави и едно "В памет на....Шнитке, да кажем". Все едно на кого - и картинката се закръгля. Не коментирам вкуса и грамотността на това послание. Ще коментирам неприятното си усещане от жонглирането с важни за културата ни личности, поставени в нелепа ситуация. Не може в една културна национална институция юбилеят на такъв композитор (това е практика впрочем отдавна) да се отбелязва просто с една негова композиция, пък била тя "Картини от България". Практиката е такива творци да получат възможността да напишат нова творба и така да се запомни празникът им. Това е начинът, а не..."Музика, ти....". В контекста на австрийското присъствие на концерта на пулта бе и нашият сънародник Владимир Кираджиев, който 15 години живее и работи във Виена. Той е добър, професионален музикант, който очевидно не търпи "недоизпипани" работи; но, стремейки се да ги изпипа, да се чуе всичко в Казанджиевата творба, някак спираше движението, опорните "точки" се умножиха до безкрай, което отне много от тембровия чар на произведението, както и от неговата находчива образност.
Вместо премиера на Казанджиев, чухме българската премиера на "Романтичния концерт за пиано "Fur Clara" от австрийския композитор Дитер Кауфман. Впрочем тази творба е финансирана именно от Австрийското министерство на образованието, изкуството и спорта. Творбата е една сносна игра с "теми от класиката", игра с времето, в която 20-и век "се приплъзва" в 19-и, за да се познае отново. Концертът е обзет от неоромантични вълнения, в които идеите за "екзистенциалното зло" се артикулират вълнообразно с помощта на познати идиоми; игра, в която измененията в семантичните белези стигаха предимно до границата на любопитното, на "най-възможното друго" - може би с цел да се окуражи и публиката в прочита. Солистка бе пианистката Сребра Гелева, един музикант с култура, с чудесен тембров слух. Спецификата на клавирната партия, която бе третирана като същностен "означаващ" тембър в драматургията на произведението, бе подчертана многообразно, но и с един стабилитет в очертаването на конструкцията.
И още един инструментален концерт, и пак игра - предложи ни я този път познатият у нас цигулар Мартин Валх с концерта на Бетовен. За разлика от предишното си гостуване в началото на миналата година, този път Валх имаше някои препятствия, може би просто "не му беше вечер". Но останах докрая заради каденците на Алфред Шнитке към този концерт, които у нас звучат, струва ми се, за първи път. Те направиха от концерта съвсем различно произведение или по-точно музика, която след протичането си в едно времепространство, съвсем естествено преминава в нашето. Самите каденци изначално спазват своята функция (цигулка и в края на каденцата тимпани); времето е величината, с която Шнитке работи в случая. Той просто е удължил малко повече каденцата и така се намесва в пространството на творбата до постигане дори на ефект на трансформация. Много интересно се получи - като че живата Бетовенова музика искаше и успя да напусне "текстуалните окови", като че бе разсъблечена, показана в различен ракурс, не без "закачки" с последователите Брамс и Менделсон; след което скромно намъкна и подреди своите стари одежди, за да може да се поклони накрая, събрала цялата си останала достопочтеност. Валх сполучи в това метаморфозиращо действие, което обозначи концертната му изява.
И така: 70-годишният Казанджиев продължава да "разтръсква" въображението с музика, написана преди 30 години, музика, чийто ресурс няма изчерпване; връстникът му Алфред Шнитке, който не можа да стигне до тази възраст, продължава да провокира и със своите "пасове" към наследството - "граматиката на признанието" действа безотказно, въпреки блатния резерв, който иска да го мислим за постоянен контекст на музикалното битие.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо