История, вгледана в ценностите си
През този сезон програмата от културни прояви за отбелязване на юбилея започна с представянето на книгата "Сто години Народен театър", написана от авторския колектив В. Стефанов, Кр. Тошева, Р. Попилиев и В. Дечева от секция "Теория и история на театъра" на Института по изкуствознание при БАН. Има нещо показателно в това, че събитие като едновековния юбилей, вместо с предполагания познато тържествен и празничен подход, започна някак скромно и приглушено в Камерната зала на театъра с едно красиво оформено в бяло томче (издателство "Дамян Яков"). Четенето му предполага усамотена съпричастност към театъра, изисква пожелано интелектуално усилие, за да се почувства читателят духовно приобщен към празника на театъра. Написаната днес история допълва по свой начин и другите подобни опити, съдържа в себе си и изисква респект. Тя е една сбъдната реалност, която се е привиждала още в мечтите на първооснователите на театъра. В обявения през 1905 г. конкурс за написване на драматически творби в листата на посочените премии фигурира и определена сума за написване история на българския театър от неговото начало до "наши дни".
Вероятно, "100 години Народен театър" е един от възможните варианти за история на този театър, но със сигурност е първият, който обхваща и оглежда битието му във времето на едно столетие. Безспорно е, че подобна задача е амбициозна, много трудоемка и отговорна. И за радост авторският колектив, заел се да я реализира, се е справил много достойно с нея, опрян на своя респектиращ научен опит и постижения. Книгата е историята на театъра, разгледана в четири разказа на различни автори. Първият е написан от Кристина Тошева и е за периода 1904-1918. Вторият, на Ромео Попилиев, продължава да следи развитието на театъра през годините 1918-1944. Третият, на Васил Стефанов, оглежда периода 1944-1974, а четвъртият, на Виолета Дечева, е за годините 1974-2003. Подобна периодизация не е формална. Тя има своята логика, която може да бъде схваната след внимателното прочитане на текста. Всеки разгледан период очертава ядро от най-важни проблеми, пред които се изправя театърът, и проследява начина, по който той се опитва да се справи с тях, до изчерпването им и възникването на нови. Това са проблеми свързани главно със спецификата на неговата художествена същност и дейност като създаването на българската национална драматургия и нейната сценична реализация, актьорските и режисьорските изяви, еволюцията на възгледите за театралното изкуство чрез мотивацията на репертоарната стратегия, провеждана от съответното управление и директор, както и разпознаването му като обществено необходима, а по-късно и национално представителна културна институция. Граничните зони, моментите на зараждането на новата вълна от проблемност бележат края и началото на посочените периоди, в които точно фиксираната година е поставена по-скоро за научна прегледност, отколкото за означаване реалното стопиране на един творчески процес, отразен многостранно като преливащ и взаимопроникващ. Например, "кризисното" съзнание, наложило се в българското общество след I световна война, е граничната зона, която отделя първия и втория период, тъй като това е времето, което подлага на преоценка всичко - обществено-политическата система, българската национална идентичност, провеждат се и разгорещени публични дебати за състоянието на изкуството и културата, на театъра. Предложената история не заявява претенции за спор или преоценки на досегашните опити в това поле на научната дейност.
Доколкото й е било потребно, тя се е съобразила с тях. Както изглежда на пръв поглед "свободна" от предварително организирана структура, впечатление, подсилено от обявеното в предговора, че "няма съмнение, че описанието на всеки дял носи субективните белези на своя автор", така след прочитането на разказа, той се схваща като единен, цялостен и дисциплиниран. Това говори за обсъждан, възприет и спазен вътрешен консенсус между авторския колектив, и поради това описаната релефно картина не стои на парчета с разнопосочни послания и изводи. Проличава, че е изяснена базата, върху която се полага анализът и произтичащите от него преценки за процесите в дейността на Народния театър. Критерият в оценките е съобразен и изхожда от онова, което свидетелства от сцената за духовния живот на времето, което отразява нагласите и обществените настроения. Театърът с неговите представления, така както са изглеждали в очите на своята публика, отразени в критическите рецензии, студии или публични дебати в интелектуалните и обществено ангажирани среди - така може да се формулира основният обект на предложеното историческо изследване. Днешното тълкуване на фактите се стреми да откроява истината за случващия се в своето време театър с вглеждане в следите, които той е оставил. Авторите са се придържали към възможната обективност, обглеждайки внимателно обекта на своя анализ. Там, където дистанцията на времето е по-голяма, усещането за обективност в преценките е по-силно и убедително, защото информацията е отсявана от времето и вече е квалифицирана по някакъв начин в предишни изследвания. Това пък е позволило на Тошева и Попилиев по-прецизно и отбрано да използват материала, който концептуално подкрепя тяхното научно тълкуване и да осветлят някои от известните факти от по-различен наблюдателски ъгъл. Например отделянето от Народния театър и дейността на "Свободен театър" (1905-1906) е посочено и подробно изяснено като възможна, но нереализирана алтернатива на сценичен език и театър от друг тип, различен от Народния, както и причините това да не се случи в онова време. Този опит е възобновяван под различни форми и по-късно, но още в този първи, неосъзнат напълно от групата артисти, модерен жест е заложен стремежът за различност и повече свобода в изявите на артистичната индивидуалност. Попилиев, в изследвания от него период многообхватно разглежда дълго обсъждания и мъчително търсещ решението си "режисьорски въпрос" в съпоставяне дейността на двете водещи режисьорски фигури в него - Н. О. Масалитинов и Хрисан Цанков. Той успява да открие полезното и художествено ценното в посочване на близостта и различието в целите и работата на двамата при условията на конкуренция, в които се озовават, без да фаворизира личностите им. Безспорно е, че дозата субективност в анализа на третия и четвъртия период е по-висока, поради скъсената дистанция на времето и несъобразяване с пристрастното към отминалата система публично мнение на мнозина, които са участвали и все още участват в театралния процес или пък на други, които се очаква да прочетат в написаното за себе си онова, което чувствата им съживяват като спомени. По-уязвими за критика или несъгласия с предложения от тяхно име разказ, авторите Васил Стефанов и Виолета Дечева не са се поколебали да предложат, колкото е възможно обективно "несъобразени" тълкувания и преценки на художествения процес. В своето изследване Стефанов ясно очертава новата, променена ситуация, в която се оказва Народният театър след 1944 г., и анализът на фактите е съобразен с истината, че театърът е официално признато средство за манипулиране на обществото и самият той е обект на манипулация. В него се очертава и начинът, средствата и личностите, които внедряват системата на Станиславски като единствено допустим инструмент за изразяване и "трансмисия" на социалистическия реализъм. И тук е намерена мярката, която да не въздига и сваля авторитети, а да търси ценностите, пораждани в художествената практика. Дечева умело фокусира вниманието върху идеологическия филтър, който "пропуска" и задава темите и героите чрез драматургията, проследява разсейките на неговия "контрол" в сценичната интерпретация, провеждан от "обслужващата" критика или от автоцензурата на самите творци. Тя търси истината в изпъкващата игра на "надхитряне" между властта и творците, в която няма пощадени и от двете страни. Тяхното изследване е определено първият опит да се разгледа историята на Народния театър след 1944 г. без предпоставени тези, без обслужване на идеологически цели и използване на фалшиви критерии. В някои случаи водещият анализ е направен по предпазлив начин, но това не засенчва приноса им на първи тълкуватели на едно спорно и непреоценено досега минало в художествената практика на Народния театър. Те успяват, макар и с различен подход, да се оттласнат от тежестта и натиска на големия информационен масив, напълно затлачен и мъглив от идеологически съображения и да подберат онова от него, което да им послужи, за да формулират и посочат трайните ценности създадени в театъра по това време, тези, които наследяват и доразвиват предишните, въпреки променените и неблагоприятни условия, зададени от тоталитарната система.
Така поднесена, историята в "100 години Народен театър " е видяна като верижен процес от взаимосвързани събития и факти, които стърчат или се снишават, според стойността, която им отреждат съвременниците или пък според днешните погледи на авторите, които съглеждат изтеглените нишки на ценностна приемственост.
Може да сте забелязали, че в заглавието липсват кавичките с името на Иван Вазов. И мисля, че това не е случайно. В написаната история има заложено предизвикателство. Веднъж към миналото, в което авторите не искат да обслужват митове или да провъзгласяват нови. И още веднъж - към съвремието, в което се налага да бъде преосмислена позицията и мястото на Народния театър като представителна за националната ни култура, за държавата институция.

Светла Бенева