Нека знаят сегашните...
- С известно закъснение искам да ви честитя 93-тата годишнина. Радвам се на пълноценното ви дълголетие. Да сте жив и здрав! Какво е да си на 93 години? Какво е да си на 100?
- За 100 години не мога да говоря. Още е далече. Годините ми са нещо, което ме радва, но и ме смущава. Завчера погребахме Йосиф Петров - мой приятел, който на моя 90-годишен юбилей ми написа стихотворение. Бяхме си обещали да ме чака заедно да вървим до стотака. Но ето той си отиде. Вече съм вън от моята професия, но все още съм в театъра. Снощи за малко заспах и съм сънувал, че играя една от моите роли - един японец. С театъра сме в Япония на гастроли, и се кланяме. Те нали много се кланят, ние, актьорите се кланяме, те се кланят...
- Това ли са сънищата на актьора?
- Това са.
- Кои са най-паметните срещи с актьори и режисьори през дългия ви път? Кои са ви помогнали? Кои смятате, че са ви най-близки като актьорска природа? Кои смятате са свои учители?
- Аз наистина бях щастлив, че бях между такива хора. В живота си винаги съм дружил с по-възрастни хора. С интелигентни, културни хора. Но срещата ми с Роза Попова е нещо забележително. Срещата ми с Кръстьо Сарафов е нещо забележително. Срещата ми със Стоян Бъчваров е нещо забележително. С Адриана Будевска имахме половин година работа, не можахме да направим пиеса, обаче тя ми направи много силно впечатление с някои нейни препоръки, с нейното отношение към нас. Тя ни наричаше "мили деца", "скъпи деца". Един от колегите ни се опитваше фалцетно да прави една роля, а тя: "Не. Стойте. Фалцетът никога не дава характер." Туй съм запомнил от нея. А Роза Попова беше нещо велико.
- Коя наша актриса е била или е най-близка до нея като присъствие на сцената?
- Според мен след нея като голяма актриса е Златина Недева - драматическа, дори трагическа актриса. Другата голяма актриса, която много ме е вълнувала, е Петя Герганова. Симеон Радев я наричаше "дар небесен" и я считаше за най-голямата българска актриса, без да се спира на тези, които споменахме преди. Петя Герганова имаше удивителна интуиция. Не само като актриса на сцената. Тя имаше интуиция и към хората. Много бързо подушваше кой е неискрен, кой не е добър човек. Макар че има много пуснати шеги и закачки по неин адрес, на сцената тя беше безкомпромисна. Тя не направи никакъв компромис.
- Легендите говорят, че и най-великите актьори и актриси не подават ръка на идващите след тях, ревниво посрещат младите си колеги. Тези големи личности така ли се държаха с вас, с младите актьори?
- Не. Най-големите, поне към мен, се държаха другояче. Помагаха ми и то - много ми помагаха. Стоян Бъчваров, Кръстьо Сарафов, Георги Стаматов - това са хората, с които съм работил и много са ми помагали. Масалитинов ме доведе до такова състояние, че влизах при него едва ли не като връстник. Онзи ден ти казах. Чукна на вратата му и чувам: "Да, зайдите". И аз, наместо да му кажа "добър ден" започвам: "Скажи ка, дядя, ведь недаром Москва спаленная пожаром французу отдана...", а той, така басово: "Даааа, были схватки боевые..." Винаги съм проявявал интерес към литературата и ми направи впечатление, че Масалитинов отлично познава руската литература. Докато малцина от нашите режисьори, за голямо съжаление и учудване, не познава българската литература. Говоря за онези, които са минали през Народния театър през моето време. Имаше двама режисьори, които познаваха нашата литература: Николай Фол и Георги Стаматов. Стаматов познаваше и руската литература много добре. Руският му беше като матерен език, защото те са бесарабски българи.
- Минали сте през какви ли не премеждия. Каква е съдбата на българския актьор? Трудно ли е било да си актьор у нас?
- Много е трудно. 15 години работих в провинциалните театри и ако ти кажа какви сцени съм наблюдавал. Мизерия. Имаше много културен актьор, с когото работих във Варненския театър. Беше завършил естествени науки в Петербург. Бил е гимназиален учител. Драгомир Бочаров много добре играеше главната роля във "Венецианският търговец". Било е 1934. През 1944, вече бях в Русенския театър, го потърсих. Жена му - също актриса, беше починала, той - пенсиониран, но каква му е била пенсията - не знам. А е играл и в Народния театър. Та намирам го тежко болен, сиромаха, в една стаичка се сврял, насред стаичката върху една ракличка е събрал от жена му каквото е останало, дрешки някакви, ролички, снимчици и легнал на една кушетка в един ъгъл и из цялата стая и по него пълзят дървеници - изпили му кръвта. Шест месеца по-късно той почина. В Народния театър дойдохме заедно с Пенка Василева. Тя имаше две деца. Все пътующа актриса беше дотогава. За провинциалните актьори ваканцията беше дълга. Започваше някъде от април. Та тя ми е разказвала, как само през лятото се вижда с децата си, вземат някаква стая в най-евтиния хотел, някаква 10 категория, прегърнат се и плачат. И след това едното при едната баба, другото при другата. Много тежки условия. Тогава изпитът за един актьор беше неговата издръжливост на глада и на тежките условия. Върху друга пътующа актриса в Асеновград по време на представление на "Бащата" от Стриндберг, пада лампа и я залива цялата с газ. И тя изгаря като факла, не символично, а фактически. Не могат да я спасят и умира от раните си. (Заплаква.) Такава преданост... Нищо не знаят сегашните актьори. Когато Йордан Черкезов дойде директор във Варненския театър, там кмет беше един много културен човек инж. Мустаков. Та кметът направи всички актьори на договор с 12-месечна заплата. Актриси като Яворска, Хранова, Станиславска - плачат и като деца се радват, че ще им се плати и ваканцията. Нека знаят сегашните...
- Добре е, че днешните актьори нямат подобни трудности, но подобни лишения трябва да се знаят... През годините какво се е променило в майсторлъка "правене на театър", в природата на театъра? Ако един легендарен спектакъл от по-далечното минало се изиграе днес, той отново ли ще впечатлява, или на него днешният зрител ще гледа само с умиление?
- Цяла вечер тъкмо този въпрос ме занимаваше. И си виках: "Де да има магическа сила да докара тези актьори и тези спектакли днес на сцената, ще има огромен успех театърът. Огромен успех. Слушай, това бяха големи актьори. Когато идваха тук съветски режисьори като Николай Петров и актьори от най-големите московски театри, всички в един глас казваха за нашите актьори: "Това са световни актьори!" През 30-те години се разменяха гастроли и актьори между Белградския театър и нашия. Та Сарафов беше далече-далече над Душан Раденкович - много известен техен актьор. И Петя Герганова, и Владо Трандафилов ходиха там и много ги впечатлиха. Ако днес се изиграе тогавашен спектакъл, той пак ще хваща публиката, защото това бяха актьори, които изобразяваха човека, човешките страсти и проблеми. Говоря не за онзи театър, по-декламаторски, в самото начало. Говоря за театъра, който заварих. Голям театър беше, с големи актьори. Йордан Черкезов, който беше директор по това време на Пловдивския театър, приготви три пиеси, пусна ги и замина за Виена, за да види някоя проблемна пиеса, някоя касова пиеса... И доведе оттам един голям театрал, професор в семинара на великия Райнхарт - Роберт Роснер. Заедно с Вичо Иванов го свързахме с Д. Б. Митов. Черкезов често пъти канеше хора от София, които пишат за театър, за да пишат и за нашите постижения. Та идва Д. Б. Митов в Пловдив и там ги запознахме. След Девети, когато Митов стана ректор на школата, привлече Роснер за преподавател по техника на говора. Когато беше юбилеят на Кръстьо Сарафов, Роснер написа в "Литературен фронт" (бр. 27 от 9.3.1946): "Той изобличава всички, които твърдят, че има ново и старо актьорско изкуство. Напротив, той е блестящ пример на талантливото, а бездарното и умозрителното, подкрепени с излишни теоретични хитрувания, нямат място в изкуството. Талантливият актьор, творец ще се справи с всичките художествени течения и задачи, придружаващи епохата. Доказателство за това е талантът на Кръстьо Сарафов". Това искам да го цитираш. Сарафов казваше: "Като чуеш, че някой много философствува за театър, да знаеш, че е нефела, че не го бива". А Роза Попова пише: "Съвременният режисьор се е отклонил твърде много от своята задача, като се стреми да завладява сцената и зрителите с външни фокуси. Той обича да угодничи и се принизява до вкуса на недораслия среден зрител, като е довел театъра до вариететен шаблон. Така поразено и умъртвено, изкуството не само не може да служи на живота, но е крайно вредно за културната революция на широките обществени маси. Такова изкуство не е вече изкуство, защото назначението на театъра не е да забавлява, а да възвисява човешкия дух, да събужда благородни пориви, да вълнува, да оплодява мисълта и душата на човека, да води въобще човечеството към култура и прогрес".
- Има схващане, че актьорът трябва да е по-простодушен, че четенето на много книги може да му навреди, да започне да се контролира, да се самонаблюдава, да е в повече от нормалното критичен към себе си и така да позагуби от органиката и спонтанността си. Други твърдят, че само рядката интелигентност и рядката по обем култура могат да надмогнат така пораждащите се задръжки. Какви са наблюденията ви?
- Ако човек стане книжен, тъй да се каже, зубрач, разбира се, че му вреди. Преди всичко в изкуството е дарбата. Можеш да имаш много голяма култура, но нямаш ли дарба за сцената, не си полезен. Но, ако имаш дарба, културата изработва голям критерий, една голяма самокритика и това личи на сцената. Такъв актьор е бил Сава Огнянов. Не съм работил с него, но съм го чувал от артисти и писатели. Например, Лилиев много често, като погребвахме някого от старите актьори, преди да си тръгне, обикаляше гробовете на всички, които е познавал. Спираше пред паметника на Огнянов и декламираше. Показваше как Огнянов е декламирал "Запустение" от Пенчо Славейков... Когато погребвали Сава Огнянов, опашката се проточва от църквата до Орлов мост. И неговият брат Александър Огнянов, който беше и министър на правосъдието, като се обръща и вижда опашката, казва: "Все чувах, че моят брат е голям артист, но това не съм очаквал". Ами Роза Попова. Каква културна жена. Чичо Стоян ми разправяше, че тя от мъничка била емоционален човек, човек за изкуството. Над разрязаната лозова пръчка, която пуща сълзички, тя плачела. Плачела, че лозата плаче... Тя е поетеса, за нея пишеха стихове - и Траянов, и Кирил Христов, и други. Културата в никакъв случай не пречи. Васил Кирков не е имал голяма култура, но гениален актьор. Пак Мирчо Бочаров ми е разправял, че след като го пенсионирали от Народния, играли в Плевенския театър "Коварство и любов". Кирков играел Фердинанд. Свършило представлението, влезли в гримьорната и се чука на вратата. Влиза непознат полковник и носи една шпага. Отива право при Кирков и казва: "Господин Кирков, поздравявам Ви за голямата игра, много ме вълнувахте, благодаря Ви много и много Ви благодаря, че не ме убихте". "Как да Ви убия?" "Ами, казва, в свадата с бащата Вие хвърлихте шпагата и тя се заби между моите колене. Седях на първия ред в салона." И никой, нито от партньорите му, нито от салона, не е извикал "Олеле!". Те там зяпнали какво той говори и какво прави. Такъв актьор...
- Има ли пропуснати пътеки за развитието си Народният театър? Вярна ли е тезата, че идването на Масалитинов, мощната му дейност развиват театъра в една посока, но го ограбват откъм разнообразие в търсенията?
- Не е вярно. Масалитинов правеше реалистичен театър, какъвто беше руският. Но имаше и модерен режисьор, какъвто беше Юрий Яковлев, имаше модерен режисьор какъвто беше Хрисан Цанков. Така че не е вярно, че тези търсения не са стигали до нашия театър. Но техните творения бяха художествени творения, а не някакви приумици, някакви изтървани неща. Хрисан Цанков само си позволяваше да се намесва в текста на авторите и Кирил Христов в една своя статия дори го кръсти Хрисан Шекспиров. Но той правеше много хубави спектакли. Така че не са стигнали до нас онези неща, които са отречени и на Запад. Те са стигали до нас в някакви незабележими, без траен живот постановки, тук те не са се вкоренили в театралния ни живот. Отречени са били и от театралната ни общественост, никой не би и търпял такива постановки.
- Кой е духовният кръг, с който през годините сте общували?
- Близък бях с Лилиев, много го уважавах. Когато постъпих във Варненския театър, той беше учител там. Ходех в общинската библиотека да чета и нейният директор Добрин Василев, който издаде история на българския театър, ме запозна с Лилиев. Лилиев беше изключително скромен и стеснителен човек, непохватен, като че ли все нещо го смущава... Имаше огромна култура. От сутрин до късно вечер беше в театъра. Понякога и на обяд не си ходеше, а поръчваше на разсилния да му донесе един чай и една кифла.
- Навремето Народният театър е бил като клуб на нашата интелигенция...
- Това беше при Лилиев. Какви ли не хора виждах там. Идваха артисти, художници, писатели, общественици. Идваха Майстора (били са заедно учители в Свищов, и двамата бяха вегетарианци, въздържатели), Константин Константинов, много от старите писатели, Михаил Арнаудов. Симеон Радев поне веднъж в седмицата идваше при Лилиев и сякаш изнасяше сказки - за театър, за политика, за различни бележити общественици. Беше много интересно. Редовно идваше старият Иван Попов.
- Когато не е бил директор, Владимир Василев отбиваше ли се в театъра?
- Не. не. Не. Само го срещахме по "Раковски", поздравяваха се с Лилиев.
- Огорчен ли е бил?
- Много огорчен. Ще ти кажа нещо. Стаматов е един от актьорите, който е имал много сложни отношения с Владимир Василев, много воюваше с него, дори е напущал театъра заради него. Много ходих у Стаматови, когато беше почти на умиране, отиваше си вече. Петя Герганова в такъв разговор, като нашия сега, го пита: "И все пак, Жорж, кой беше най-добрият директор от толкова години насам?" Отговорът беше категоричен: "Владимир Василев". Това са думи на Стаматов. А много са воювали. Друг случай с Владимир Василев. В театъра имаше двама работници членове на комунистическата партия. Тогава пущаха едни формуляри за попълване. Дали сме членували в забранени партии и т. н. И никой, разбира се, не казваше къде е членувал. Та тези двама възрастни хора се чудили как да постъпят. Накрая си казали, че всички ги знаят, и не могат да излъжат. Написали го и във формулярите. Предават ги в канцеларията, но жената там, Анка Гешева се казваше им вика: "Абе, вий сте луди, как може така." Скъсала им формулярите и им дала нови. Те се затварят в една гримьорна и пак: дали да кажем, дали да не кажем. В туй време влиза един, когото подозираха, че е бил сътрудник на полицията и им вика: "Ах вие, комуняги...
- Актьор?
- Актьор. Не му казвам името. И вика: "Ах, вие, комуняги, пак нещо кроите". И си излязъл, защото случайно се бил отбил. И те пак - как ще крием, всички ни знаят. И пак пишат, че са членували. След 2-3 дни ги вика директорът Владимир Василев. "Елате, елате по-близо". Те се доближили, той измъкнал от чекмеджето декларациите им и казва: "Това вие ли сте го писали?" "Да, господин директоре." "Верно ли е, това, което го пишете?" "Верно е." "Брей, намериха се двама честни хора в този театър. Хайде вървете си гледайте работата." И скъсва декларациите. Това е бил Владимир Василев. Друг случай с него. Имаше едно увлечение тогава у младите хора. Наричаха ги суинги. Ходеха с дълги коси, с дълги чак до петите балтони. Нашият Пламен Чаров също имал такъв балтон. Владимир Василев го забелязал някъде по улицата. В туй време се разпределя някаква пиеса, и на Пламен му дали хубава роля в нея. Владимир Василев казал: "Тази роля ми я дайте, нека той да дойде да си я получи от мен". Отива Пламен и чува: "Ти къде работиш? Какво работиш?" "Ами тука съм, господин директоре, в Народния театър." "Какво си?" "Актьор съм." "Е кой, кой актьор ходи като тебе с тези дълги дрехи. Ще отидеш при шивача, който ти е ушил балтона, ще ти отреже 30 сантиметра от него, ще ми донесеш парчето тук, и тогава ще си получиш ролята."
- Кой от директорите от вашето време е бил най-полезен за театъра, най-добре е осъществявал големите му цели? Какъв трябва да е добрият директор според актьорите?
- Ще си послужа с една мисъл на Владимир Тенев: "Директорът на театъра трябва да бъде просветен монарх". За мен от Девети септември насам най-близък по душа за актьорите беше Трифон Кунев. Принципен директор беше Георги Караславов. Той, като дойде, събра състава и каза: "Другари, аз тук няма да правя кариера, моето поприще е другаде. Но съм изпратен от правителството да се нормализира положението в театъра. Много моля всеки да си бъде на мястото, защото на никого няма да простя." Той веднага изхвърли стола, който беше тогава долу, в подземието на театъра. Театърът се беше вмирисал на яхния. Хлебарки бяха напълнили театъра. Оплакали се на Червенков, особено много разни хористи, че е закрит столът. Вика го той. И Караславов му казва: "Другарю Червенков, вие щом наредите, аз стола веднага ще го върна, но няма да ми викате после, ако някой ви се оплаче, че на някоя дама по деколтето лазят хлебарки..." "Ама има ли такива? - пита Червенков. "Ако нямаше такива, аз нямаше да се занимавам с този стол." "Махай го тогава." Това Караславов ми го е разправял. Беше един период, когато съставът на театъра набъбна много. Имаше брожения и се налагаше често да се нормализира трупата. Най-вече жените бяха все повече. И се заговори, че ще има съкращения. Веднъж бях при Лилиев (имаше и други хора), влиза Караславов и се обръща към мен: "Петре, ти откъде си? Кога си започнал своята кариера. В кои театри си бил?" Аз му казах. Зададе ми и още няколко въпроса и накрая заключи така: "Защо актьорите се стремят все към Софийския народен театър? Аз мисля, че и в други театри може да се прави голямо изкуство." И излезе. Всички се обърнаха към мен: "Що така?" "Ами не знам" - им казвам. Лилиев, понеже винаги участваше в съвета, казва: "Въпрос за Петър не е ставал." Пуснаха ми мухата. 10-15 дни по-късно в дворчето на театъра виждам Караславов. "Петре, къде отиваш? Почакай ме малко." Дойде той, подаде си голямата лапа, прегърна ме през рамо и казва: "Отдавна искам да водя един разговор с тебе и все не ми се отдава случай. Откак съм директор те наблюдавам. Ти си или с книжка в ръка, или в гримьорната си четеш, или си при Лилиев. Защо не седнеш да напишеш един реферат, за да покажеш на тези хора, твоите колеги, че и с друго може да се живее." "Абе, другарю директор, как може да напиша реферат и да събера артисти като Кръстьо Сарафов, Стаматов, Владо Трандафилов и да им чета реферат. Че аз, когато дойдох в София, мечтаейки да стана актьор, по десет пъти обикалях театъра, та да видя някой от тях, когато излиза. Като богове ги гледах." "Абе, какви богове са, ти мене питай. Ами сядай и напиши!" И за пръв път чувам: "Ако щеш за източен, ако щеш за западен автор." Изброих няколко имена и се спряхме на Чехов. И аз написах реферат и го четох пред целия състав. Масалитинов откри, Лилиев присъства. Ето го този реферат. (Показва ми дебела папка с много листа, изписани с неговия удивително чист и интересен почерк.) Често казвам, че дойдох в Народния театър, когато двама поети го ръководеха: Трифон Кунев и Николай Лилиев.
- В статии и за вас прочетох, че ви наричат блестящ епизодик. Възразихте на думата "епизодик", защо?
- Когато Репин рисува "Цар Иван Грозни убива сина си", за сина му позира един от големите писатели, майстор на късия разказ Всеволод Гаршин. Когато го рисува, Репин му казва: "Защо вие не вземете да напишете някоя голяма книга, каквито пишат големите писатели? И така да изпъкнете." Още като задал въпроса, Репин се смутил. Гаршин го изслушал и му казал: "В Библията има един разказ само от две странички. Мечтая такъв разказ да напиша". Така е и с ролите. Или е направена, или не е.
- Толкова сте били близък с Михаил Арнаудов. Разкажете как се запознахте? Какъв директор е бил?
- Веднъж на "Раковски", там където беше Академичната книжарница, срещам Вичо Иванов и Людмил Стоянов. Казват ми, че правят молба до правителството да освободят Арнаудов от затвора. Питат ме, можеш ли да дадеш тази молба на 2-3 изтъкнати артисти от театъра да я разпишат и те. Десетина дни по-късно щеше да има юбилей на Кръстьо Сарафов - 70-годишнина и 50 години на сцената. И понеже Михаил Арнаудов е бил директор, най-напред отидох при Сарафов. Разказвам му случая, а той: "С двете ръце за Михаил Арнаудов ще разпиша." И пише на молбата: "Най-големият подарък от правителството за моя юбилей ще бъде свободата на Михаил Арнаудов". След това го занесох на Георги Стаматов, който го подписа, подписа и Лилиев. А други, които молех, не подписаха от страх дане би туй да им навлече нещо. Моят подпис нямаше никакво значение, но и аз го подписах. Това беше 1946 г. Молбата беше в 4 екземпляра: до Политбюро, до правителството, до регентите и един екземпляр за Арнаудов, ако го освободят, да го пази в архива си. Бяха му конфискували всичко, и, когато го пуснаха, отиде да живее при дъщеря си. Оттогава имаше особена симпатия към мен.
- Какво от духа на Народния театър му позволи да не умира вече толкова години, да е в центъра на вниманието на хората?
- Богатата история. Театърът вече беше завладял българската интелигенция, българския зрител с големите си спектакли. Когато дойдох в София през 1933 г., със седмици се говореше за спектаклите, с месеци се говореше за актьорите. Помня, когато Масалитинов постави "Хамлет" с трима Хамлетовци - Владимир Трандафилов, с Борис Михайлов и Иван Димов, ние бяхме келнери във вегетарианския ресторант. Там келнерите бяха все студентчета и всички знаехме монолозите на Хамлет. Такова въздействие имаше театърът.
- Бил им е потребен. Защо сега театърът не е в центъра на вниманието?
- Загуби се това въздействие, защото вече я няма онази продукция.
- Само това ли е обяснението?
- Аз така си го обяснявам. Длъжен съм да бъда честен към паметта на тези хора. Имаме ли ние днес Кръстьо Сарафов? Нямаме. А не става въпрос само за Кръстьо Сарафов. Мога да изброя още 10-15 имена. И повече. Не само от Народния театър. Но разбира се, че отклонява вниманието и киното, и телевизията и други изкуства. Но, ако сега имаме онзи театър, сега, когато се прожектират такива никакви филми, никой няма да отиде да гледа кино.
- Тогава се налага да ви питам: до коя година, или до кои години беше онова влияние на театъра върху хората?
- Знам, че ще писнат срещу мен, ако го печатате туй, но аз ще го кажа. За мен художественото ниво на театъра почна да спада от към 1960 насам. Защото преди Девети септември съставът на Народния театър беше около 40 души. Почти всички актьори получаваха творчески задачи. Когато по препоръка на Бабочкин се сливат Филиалът и Народният театър, съставът става около 100-115 души. Настъпи неудовлетвореност в младите актьори. През 1964 г. стана и една реорганизация в театъра, и една комисия трябваше да съкращава състава, та да го върне на 60 души. Пенсионираха голяма група първи актьори. Наруши се приемствеността между поколенията, наруши се творческото ниво на театъра. За мен оттам започна спадът. Пак казвам, има талантливи млади хора, но много се разпиляват в радио, кино, телевизия, че и реклама.
- За финал. Какво им пожелавате на тези млади хора, работещи в този стогодишен театър?
- Пожелах го на моето честване пред три години, пожелавам го и сега. Едно време Народният театър беше пръв на Балканите, на тях пожелавам да издигнат театъра да бъде пръв в Европа!

19 октомври 2004

Разговора води Никола Вандов


Петър Василев е роден на 9 октомври 1911 г. в с. Сладък кладенец, Старозагорско. От 1932 г. в Стара Загора играе в любителска трупа на дружество "Железник" с ръководител Вася Грозева. Пристига в София и постъпва в студията на театър "Народна сцена" (ръководител Боян Дановски), където е до закриването на театъра от полицията през май 1933. Постъпва в Драматичната студия при Българската въздържателна федерация (ръководител Адриана Будевска, а по-късно Роза Попова, Стоян Михайлов - Чичо Стоян и Светослав Камбуров-Фурен.) От 1934 до 1939 е стажант-артист, а по-късно артист във Варненския общински театър (директор по това време е Стоян Бъчваров), от 1939 до 1943 е в Пловдивския общински театър, от 1943 до 1945 е в Русенския народен театър. На 1 юни 1945 постъпва в Народния театър. Пенсионира се на 1 януари 1989.
Наричат го характерен актьор, неподражаем актьор на по-малки роли, макар че е играл и значителни роли, актьор на блестящия щрих, на острата наблюдателност. И всички отбелязват яркия му драматичен и комедиен талант, болката му за персонажа, който играе. Творчески и лично е общувал с мнозина от най-ярките наши театрални творци, близък приятел е бил с Николай Лилиев, Симеон Радев, Панчо Владигеров, Михаил Арнаудов, Рачо Стоянов, Вичо Иванов, Атанас Далчев, Данаил Дечев, Трифон Кунев, Георги Караславов и много други. Независимо че тези дни навърши 93 години, той е съхранил завидната си виталност, свежестта на мисленето си. Петър Василев трябва да напише или разкаже своите спомени. Така ще бъдат спасени от забравата редица епизоди от историята на нашия театър и на нашата култура.
Не зная как да се обръщам към него. "Г-н Василев" ми се струва по-сдържано, отколкото бих искал. Той няма подобни колебания и, независимо че се познаваме инцидентно само от последните три години, ми казва "Коле". В устата на доайена на актьорите в България това неочаквано ме трогва. Когато прегледа готовия текст, Петър Василев ми каза: "Викай ми бай Петре".
Имахме една дълга предварителна среща преди самия разговор, чийто повод беше само празникът на Народния театър "Иван Вазов".

Н.В.
Разговор с 93-годишния актьор Петър Василев