Руини, посвещение
Всеки път неповторим, краят на света.
След края на света: руини.


Фрагментите са руините на опита.

Последната книга приживе на Жак Дерида ще бъде Beliers, le dialogue ininterrompu : entre deux infinis, le poeme ("Овни, непрекъснатият диалог: между два безкрая, стихотворението"). Подемайки (не)прекъснатия разговор с един отишъл си необратимо приятел, Ханс-Георг Гадамер, Дерида разстила по-нататък, между два безкрая, две бездни, най-личната, днес бих рискувал да кажа, дълбоката нишка на своята философия: мисълта за смъртта. Посветена на Гадамер, книгата гравитира около стиха на Паул Целан "Die Welt ist fort, ich muss dich tragen" ("Светът е далеч/го няма, аз трябва да те нося/понеса"), разбран (в резултат на смайващото сондиране на езика, каквото е представлявал винаги "метода" на Дерида, деконструкцията) като израз на отговорността на едно аз пред едно ти при отсъствието, без опората на света: след края на света. Аз съм отговорен за теб (в самия момент на разговора, на адресирането, което винаги е посвещение, към теб) - "аз трябва да те нося" - означава, че няма свят, който може да ни подкрепи, на който да се опрем. (Посланието сякаш преобръща огледално гения на българския език, проблясващ в израза "Нищо не може да ми/ни се опре": на едното нищо се опираме, нищо не може да ни се опре. Понесени в празното, руини без основа, блуждаещи звезди в беззвездно небе).

Това посвещение ("понасянето" - отговорността, разговорът, поздравът там където няма свят, където няма свещено и обещание за спасение), за което говори и което извършва (посвещавайки се на Гадамер) последната книга на Дерида - е самата основа, основанието на неговия философски жест. През миналата година, почти едновременно с Beliers, на френски се появява и една особена "антология" от текстове на Дерида, съставена от Майкъл Наас и Пaскал-Ан Бро. Предшестващата я версия на английски е озаглавена "Делото на траура", френското заглавие е "Всеки път неповторим, краят на света". Тази странна книга съдържа текстовете на Дерида, адресирани към мъртви приятели: били те надгробни речи, писма, прощални текстове, тези текстове повтарят сблъсъка с неповторимото, винаги начеващия опит за смъртта. Техният общ адрес, в абсолютната им сингуларност: посвещаването на паметта в работата на траура, отговорността за понасянето на другия, който никога вече няма да отговори на адреса, в отсъствието на света. Даряването на отговор, на отговорност: руините след края на света с чара на утешението, без надежда за възкресение, без обещание за завръщане.

Ако има основание да се посвещава мисъл за посвещението на паметта на Дерида, мисъл-посвещение без надежда за (от)връщане, то е защото днес, когато с посвещението на мисълта опитваме да понесем отново разтворената празнота, за пръв път разтворената празнота, се засилва убеждението, че именно това посвещение, посвещението към мъртвите приятели, отговорността пред тях, е сърцевината на етическия жест на Дерида. А този етически жест, ако се осмеляваме още да твърдим пред това пространство на абсолютната несигурност, е ориентирът на неговата философия - тоест нейният Ориент, слабото място на света, извънсветовното място, мястото на руините, чийто повик следва, на чиято повеля - повеля на слабостта, на гаснещия глас - отговаря всеки етически опит. Категорическото изискване на етическия императив е изискването за неговото непрекъснато създаване, във взимането на невъзможното решение насред огромната нерешимост на света/отсъствието на свят, будното вслушване в която именно представлява етическото. Действието в самата пасивност на приемането на външното. Бунтът в смирението.

Да се опитаме да отговорим на изискването на този жест значи да го измислим, да му дадем сила, да се изоставим на абсолютната уязвимост на слабостта, която е негово условие.

Отправната точка на етиката на Дерида е отговорността пред Другия; първите жестове на отговорността - гостоприемството и безрезервната прошка. Гостоприемството е свързано с фигурата на идващия (l'arrivant), която е призвана да даде лице на "слабия месианизъм" на Дерида - "слабият месанизъм", преведен в думите: "Мисля Бог по начин, различен от този на суверенния всесилен човек." Бог или идващият е едно слабо и смъртно същество, което ще приема като бог - този бог тук, който може би има нужда от мен. Такова е безусловното изискване на гостоприемството, към което именно се отнася и гостоприемството към завръщащия се призрак, призракът на мъртвия друг, призракът на никога неродения друг - на абсолютния друг. И до гостоприемството, невъзможна без него, прошката. Срещу "авраамовата" логика на прошката се изправя една друга, а-логична логика - единствената възможна логика на прошката - логиката на милостта. Авраамовата прошка се дава само ако е поискана, но милостта позволява да се прости без прошката да е била поискана, дори на този, който не я иска. В първия случай, прошката не е истинна, защото не прощавам на виновния, а на този, който се е променил, затова, че се е променил; във втория случай прощавам на самия виновен.

Отговорността е отговорността пред другия като смъртен, като вече отнет от смъртта. Отговорността е императивът за спасението на другия, за бодростта на поздрава към другия без никаква надежда за спасение, без никаква икономия, без никаква възвръщаемост: пред безвъзвратната раздяла.

Опитът за другия като смъртен, за смъртта като абсолютно другото е по необходимост и опит за "мен самия" - смъртния - като някой друг: началното разцепване на опита, опитът изначално като опит на другостта.

Опитът за смъртта. Само в този самотен опит, в това усамотяване в смъртта има достъп до недостъпното, до напълно Другото, до Другия като необратимо заминаващ, до това изоставено, безутешно тяло, до това мъртво тяло тук и сега.

Крайната фигура, неназованата фигура, не фигура, а невъводима в понятие интензивност, на мисълта на Дерида следователно е опитът. Дерида не спира да мисли опита, въпреки че опитът винаги е - тук Дерида в приятелски жест се присъединява към Бланшо - изправяне пред радикалната другост. Опитът е винаги опит за нечовешкото, той е излагането ни на безликото и неутрално вън, в което всичко лично се изличава. Опитът е опит на нечовешкото, той е опит за безкрайното понасяне на крайността. Опитът е обземането, което се изписва от нас. Затова да се научиш да живееш винаги означава да се учиш да умираш, това според Дерида винаги е била последната задача на философията, определима като "грижовна антиципация на смъртта": "Да се научиш да живееш означава да се научиш да умираш, да вземеш под внимание, за да я приемеш, абсолютната смъртност, без спасение нито възкресение, без изкупление. От Платон насам, това е старата философска повеля: да философстваш значи да се учиш да умираш."1

И все пак: бунтът в самото приемане, неасимилируемостта на абсолютно другото ("Вярвам в тази истина без да й се давам. Не се научих да я приемам, смъртта."). Именно в този провал, този краен провал пред смъртта е слабото "да" на живота, утвърждаващо не един голям мощен живот, а животът като самата несигурност, същата, която ражда етическата повеля - нерешителност, която в последния миг прави невъзможно отдаването на голямата нерешимост на смъртта. Така едно слабо "да" отменя голямото "не" на "абсолютната смърт" и голямото "да" на суверенния живот - двете архетипни фигури на онтотеологополитическото: една неспокойна надежда, един поздрав без спасение, едно посвещение. В провала, в загубата на войната остава зърното на етическото. Животът е винаги оцеляване (според думите в интервюто), но оцеляването на самия живот е в пропадането на приемането на смъртта, това изоставяне в безграничния дар: да дариш смъртта, непостижимото неасимилируемо, за да й дадеш възможност, за да я приемеш в "себе си", като отсъствието на всяко себе си - да й дадеш възможност, дарявайки й тяло. Този дар е оцеляването на смъртта, смъртта като оцеляване - неподчинена на големия безсмъртен силен метафизичен живот и на абсолютното нищо на мистицизма - но едно несигурно посвещение в изоставянето, в раздаването, в опита на безликото, в опита на безликото в тялото, в опита да приемеш абсолютния друг като това тяло тук и сега, "моето", което си отива. В това необратимо отиване идва мястото, получава място изначалната скръб. В необратимото необратимата раздяла се (пре)обръща в среща.

И все пак. Философията на Дерида, деконструкцията не е подчинена на смъртта, по думите на Дерида в неговото - вече, завинаги - предсмъртно интервю, деконструкцията е на страната на утвърждаването, на страната на живота. Същевременно, несъмнено, изричането на това крайно "да" е жест на зрелостта, тоест на близостта на смъртта. Посвещавайки мисъл на необратимо отишлия си ще ще подкрепим това слабо "да": но и като удържаме - мислим, изпитваме - безкрайната му сложност и несигурност, в трепета и съблазънта на желанието за живот. Тоест, за приемане на смъртта. Приемането на смъртта в провала на приемането й, изоставянето в необратимия дар не е крайна победа на живота над смъртта, спасение или възкресение (етическият жест губи смисъла си при гарантирана победа), това не е победа на всепобедния живот. - И все пак необратимото "сбогом" и поздравът без спасение се срещат с "тишината на един свръхизобилен живот"2, и тази среща е възкресението в посвещението, в отговорността към едно същество, което е загубило света, което няма нужда от утеха, посвещението, разтворено за изначалната скръб, за неговото пространство без очертания, за да търси в него реещите се, загубили основа образи, за да бди над тишината на нощта.

Винаги неуместността, нескромността на езика пред огромното мълчание, безместието, което е смъртта. Накрая, да съумееш да замълчиш другояче.

Последният миг, за който не знаем нищо, несподелимото мълчание.

Етическият повик изпитва света, до самата му невъзможност.

Не трябва в никакъв случай да се смята, че етическата отговорност за Дерида се свежда единствено до измеренията на "личното" (колкото и неуместен да е този термин по отношение на Дерида). Отговорността е винаги публична: отговорността пред света като самата несигурност, пред руините в сърцето на света, е на първо място отговорност тук и сега. Отговорността е прекият достъп до актуалността, тя е разтварянето към възможността на събитието във всеки момент. Отговорността е отговорност пред света като краен свят, като самата необратимост. Несъмнено именно в този смисъл Дерида, изхождайки от Кант (според неговите собствени думи, винаги трябва да изхождаме от Кант), призовава за Ново Просвещение - Просвещението, знаем от Кант, е дефинируемо чрез публичната употреба на разума.
Отговорността е публична, критическа отговорност, изискваща отговор на случващото се, изискваща безусловна критика - "критическа съпротива - и повече от критическа - срещу всяка догматична и несправедлива присвояваща власт."3
Говорейки в интервюто в "Le Monde" за критическата отговорност, Дерида мисли своето "поколение", обединено от "един непреклонен, ако не и некорумпируем, етос на мисълта": "Това трябва да бъде спасено или да бъде възродено, на всяка цена. И отговорността днес е спешна: тя призовава за неотстъпна война с доксата, мнението, с тези, които днес наричат "медийни интелектуалци", с този общ език, форматиран от медийната власт, самата тя в ръцете на политико-икономически лобита, често пъти издателски, а също така и академични."
Действително, когато мислим за тази критическа отговорност, траурът за Дерида става траур за цяла една, отишла си генерация, независимо дали ще я наричаме генерация на 68 или не: предтечата Бланшо, Алтюсер, Фуко, Делъоз, Кофман, Лиотар, генерация на безкомпромисната политическа и критическа позиция.
Отминаване на едно поколение, отминаване, което разтваря празнота тук и сега и изисква не само нашето посвещение - което не трябва да излагаме на риска на носталгичното оплакване, но и налага абсолютната необходимост да поемем бремето на отговорността днес, тук и сега, няма кой да го поеме вместо нас.

След края на света, винаги пред края на света: в безкрайната отговорност.

Отговорност тук и сега, пред света; отговорност пред онези, лишени от свят, които удържа само посвещението на нашата мисъл.

10 октомври 2004, Париж - Щутгарт

Боян Манчев


Д-р Боян Манчев, философ и културен теоретик, преподавател в Нов български университет и Директор на програма в Международния философски колеж, Париж. Автор на "Невъобразимото" (2003) и преводач на "Corpus" на Жан-Люк Нанси.
Може би чарът на руината, на самия упадък, се състои във възможността за преодоляване на това, което е изцяло негативно, или просто редуцирано, в него.
Георг Зимел, Разсъждения, внушени от вида на руините






























































































































































1 B интервюто с Жан Бирнбаум в "Le Monde" "Аз съм във война със самия себе си" (18 август 2004); интервюто е публикувано на български в бр. 35 на "Култура".


























































2 По думите на Дерида, които той посвещава на един от най-верните си спътници, Мари-Луиз Мале, в един от първите (първият?) текстове, писан след научаването на вестта за необратимото приближаване на това, което не се научава никога - вестта за рака: "азът, мъртъв, но извисен от тази музика, от неповторимото идване на тази музика, тук и сега, в едно и също движение, азът умираше, казвайки "да" на смъртта и в същия миг възкръсваше, казвайки си, раждам се наново, но не без да умра, раждам се отново след-човешки, същият този екстаз обвързващ в него смърт без завръщане и възкресение, смърт и раждане, отчаян поздрав на безвъзвратното сбогом, без спасение, без изкупление, но поздрав на живота на другия, живеещ в тайния знак и преливащата тишина на един свръхизобилен живот" ("Тази нощ в нощта на нощта...", в "Rue Descartes", n 42, Paris, PUF, 2003, с. 124 -125).
















3 Jacques Derrida, L'Universite sans condition, Paris, Galilee, 2001.